Дядо ми е бил винаги неудобен – преди за комунистите, сега за натовците

Навършиха се 120 години от рождението на големия български писател Димитър Талев (1898 - 1966). За честването специално от Берлин дойде неговият по-малък син Владимир заедно с наследника си Андреас. Талев е автор на тетралогията „Железният светилник“, Преспанските камбани“, „Гласовете ви чувам“ и „Илинден“. Животът на писателя, роден в Прилеп, е белязан с борбите за Македония, а след 9 септември 1944 г. е заклеймен и преминава през ада на затвори, концлагери и изселване. За него разказва един от внуците му Климент Талев.

- България чества 120 години от рождението на големия български писател и ваш дядо Димитър Талев. Как посрещате вие - наследниците му, тази годишнина във време на забрава и промяна на ценности, господин Талев?

- 120 години минаха от рождението на Димитър Талев, но у нашето семейство има болка. Заради забравата днес. Кой сега си спомня за хора като него, след като дори в училището витае духът на забравата. А Талев наистина е автор, с когото би се гордяла всяка нация, той е световен писател. Не помня дядо приживе, защото той умира четири години преди да се родя. Но баща ми много ми е разказвал за него. Израснал съм с неговите въжделения, с книгите му. Целият архив на Димитър Талев е у нас в Бистрица, в къщата, която дядо ми е построил преди повече от 50 години. Преди да умре, татко ми - той е по-големият му син, ми даде два завета. Първо, да продължа да проповядвам и предавам на другите поколения заветите на дядо и каузата му за Македония, да браня дядовия архив - както от македонистите, така и от враговете на Талевото слово, облечени във власт тук, в България! И второ, да довърша започнатата от него битка и „пиратите“ от Република Македония да получат възмездие. Досега не съм завел дело, защото разчитах на благоприятно раздвижване след спогодбата, след подписания договор, но уви...

- Пиратските издания в Македония на Димитър Талев преди няколко години предизвикаха много коментари, имаше реакции и вие с право предприехте атака срещу тях. Докъде стигна борбата ви срещу македонистите в Скопие?

- Почти доникъде, постоянно се сблъсквам с държавните институции, но историята е по-дълга. През 2001 г. наши приятели ни написаха писмо от Македония, че там е издаден романът на дядо „Илинден“, дори се разкри, че го продават за 55 долара чак в Австралия. Издателят г-н Иван Гранитски ми каза, че това е истински грабеж. Къде ли не ходих по най-високите институции, но нещата се потулиха. Преди 4-5 месеца имах малко неприятни моменти с един агент, който се представи, че е от Външно министерство. Два пъти ме среща на метростанция „Младост 3“, каза ми да се кротна и да не им мътя външната политика. Дадох им дори и пиратското издание на „Железният светилник“ на издателство „Арлекин 2006“, в което най-скандалното е, че то е излязло под шапката на Министерството на културата на Македония. Казаха ми, че е направено запитване в Македония и оттам са отговорили, че няма такива издания. Направи се и една експертиза, която 2 години не ми я предоставяха.

- И каква е истината всъщност?

- Истината е, че в македонския вариант на книгата няма дори някои страници от романа, а думата „българин“ е заменена с „македонец“. Това е абсолютно криминално престъпление. В много държави, вкл. и в Македония, подобно нещо се смята за криминално престъпление, но не вярвам тяхната държава да се трогне и да започне дело. Нашата обаче има правото да го направи.

- Да не искате да кажете, че вече се подготвя такова дело, за такива намерения бяхте намеквали преди?

- Вече твърдо сме решили. Всички наследници – аз, чичо ми Владимир, който живее в Берлин и неговият син Андреас, ще заведем дело срещу Македония в Страсбург. Вече сме упълномощили издателство „Захарий Стоянов“, което издаде томовете с цялото творчество на дядо, да защитава правата на писателя и в България, и в чужбина. Бяха написани няколко писма до МВнР – никакъв резултат, и след половингодишно чакане на отговор, решихме да започнем съдебни процедури. Вече са наети няколко от най-добрите адвокати, за да осъдим криминалните издания в Македония и това ще стане още в началото на следващата година. Нещата вече са в ход – усилено подготвяме в момента документацията.

- Кои адвокати са ангажирани?

- Засега адвокатите са помолили за дискретност, за да могат да подготвят документацията. Делото ще бъде срещу държавата Македония в лицето на тяхното Министерство на културата и двете издателства, издали криминалните броеве на „Железният светилник“. Жалко, че Външно министерство, трима външни министри в лицето на Даниел Митов, служебният и особено сегашната министърка Екатерина Захариева, не благоволяват да отговарят на нашите писма, на десетките интервюта, които аз и другите ми роднини сме дали – пълно безхаберие и пълна безотговорност. Това безобразие повече не може да се търпи. Ще заведем и дело срещу Външно министерство за безотговорност и безхаберие, но и персонално срещу министър Захариева, която за половин година не можела да отговори на нито едно едно наше питане. Дори втората половина от живота ми да мине в съдебни разпри, смятам да стигна до победен край, защото това е дълг на всеки автентичен Талев!

- Дядо ви никога не е признавал македонския език. Комунистите са го пратили в концлагери след 9 септември, но и днешните политици като че ли се страхуват от него. Защо?

- Има нещо много интересно. Оказва се че той – Димитър Талев, винаги е неудобен. Преди за комунистите, сега за натовците и евроатлантиците. Дядо винаги е искал да поправи една несправедливост за Македония. В онези години заради решението на Коминтерна да създаде изкуствена македонска нация, а днес там се намесват геополитически интереси и пак всичко ще се замете под килима. Историята не е удобна за никои властимащи. Заради всичко това отношението не само към Талев, но и към други български класици, свързани с Македония, вече е различно. Искат да ги забраняват, цензурират или най-добре да бъдат забравени. Това е национално престъпление. Умът ми не го побира как така ще искаш да преиначиш историята си? Днес мерките за това са много префинени – чрез забрава, така било най-безболезнено. Ние, като нация не бива да позволяваме това. Отрязаните клони ще счупят и дървото. Ще се превърнем в нация без корен. Това е най-прекият път към изчезването ни.

- Да си спомним за дядо ви, честваме 120 години от рождението му. Какъв образ сте си изградили за него от спомените на вашия баща и роднините ви?

- Димитър Талев не е бил свит и болен човек, с големи диоптри, както някои хора си мислят. Баща ми много се ядосваше, че дават акцент на високите диоптри на дядо. Напротив, той е бил със страхотна воля, някой път е размахвал бастуна, за да отстоява своята кауза. Той ходел с бастун и револвер на пояса. През 1933 г., когато убиват Симеон Евтимов – директора на вестник „Македония“, по решение на дясното крило на ВМРО, го избират за директор и той приема. Няколко пъти има опити за атентати срещу него, но те не успяват. Той ходи с револвер точно в тези смутни времена, когато баба ми Ирина е носела баща ми в корема си. Воля, динамика, чувство за справедливост - това е Талев. Според баща ми Братислав дядо е бил доста строг човек, но всичко, което е правил, е било с мисълта за България. Преживял е много тежки моменти в живота си, особено след 9 септември 1944-а – затвор, концлагери, изселване...

- Каква е била причината за такова отношение на властта към него, какви са били прегрешенията му?

- Дядо бил заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“. През 1944-та новият режим променя изцяло политиката на България по македонския въпрос и както е известно, започва македонизация на Пиринския край. Талев, който е роден в Прилеп, не приема това. Изключен е от Съюза на писателите и е лишен от право да участва в обществения и литературния живот. Не му дават никаква работа. Но и при тези тежки условия довършва романа „Железният светилник“.

- В какво се изразява „фашистката“ му дейност и тя ли става решаваща при формулирането на обвиненията срещу него и за арестуването му през 1944-та от комунистите?

- Писателят е дълбоко свързан с историята и съдбата на българите в Македония, участвал е в борбите за тяхното освобождаване. Той е бил в близки отношения с прочутия Ванче Михайлов. Зная, че са имали няколко срещи, двамата са имали близки убеждения най-вече за националната идентичност на Македония. Великите сили не искат да има Велика България. До 9 септември 1944-та Талев написва десетки статии, защитаващи правата на поробените българи в Егейска и Вардарска Македония и няколко сборника с разкази и исторически новели.

- После дядо ви е изпратен в лагер. Какво знаете за това?

- Вече болен, той е пратен в Куциян. Храната - варени кочани зеле без никаква мазнина, го разболява още повече. Дядо се връща оттам толкова слаб и изтормозен, че хората едва го познали. Всъщност баба Ирина го спасява. Тя беше много предана жена и съпруга. Татко е споменавал през годините как баба сварявала захар, след това я карамелизира, а после слага в буркани с етикети от близката аптека. Уж че е лекарство, тя вкарва тези буркани в лагера, за да подсилва по някакъв начин организма му. Баба постоянно е била по затворите, търсейки начини да му изпрати нещо, и татко и брат му практически гладували. Със захар на бучки баба ми Ирина спасява Талев. По майчина линия тя се казва Измирлиева, т.е. ние сме близки братовчеди с Христо Смирненски, с неговия род. Иначе баба и дядо са се запознали на събиране на ВМРО, тя е от Кукуш. Може би ще е любопитно да спомена, че баба Ирина е била голяма красавица, чувал съм преди години, някои хора да казват, че тя и великата актриса Джина Лолобриджида, много си приличали. Е, двете не са били на една възраст, разбира се.

- Какво знаете за периода, в който Димитър Талев и семейството му са били изселени в Луковит и защо точно там?

- Защото мястото не е много далече от София. Животът там се оказва доста суров, дядо дори се опитва да работи на една кариера край Луковит. Цял ден чука камъни, но вечерта се връща с разранени ръце и се отказва. Това се случва през 1948-а. Баба ми тогава е около 35-годишна и се налага да работи в тъкачница в Луковит. Така препитанието на семейството (с две деца - баща ми Братислав и по-малкия му брат Владимир) пада върху крехките й плещи. Често работният й ден е приключвал през нощта. Чичо ми Владимир като малък се разболява, хваща дизентерия. Добре че не е бил пълнолетен и успяват да го изпратят на сестрата на баба Ирина – Веселина Станишева, където живее известно време. Всичко това, за да могат да изкарат някой лев. Тежки години са били. Баба е нагрявала тухли на печката и ги е пъхвала под краката на дядо ми, а той продължавал да пише с ръкавици и с вързани ръце. Имал е много силен дух.

- Коя е била личната кауза на Димитър Талев?

- Дядо е пропагандирал и се е борел за обединена България, мечтаел е за границите на Самуилова България. Бил е абсолютно против този измислен македонски език. Тогава той е бил неудобен за властта и не е допускан нищо да издава.

- Как става реабилитацията на дядо ви?

- В моето семейство смятаме, че дядо не е реабилитиран. Народът прави това, а не властта. Иначе в края на 50-те и началото на 60-те години комунистическият режим изведнъж променя вижданията си по македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат на това позволяват на Талев да работи на свободна писателска практика. Така е преодоляно към него и враждебното отношение от страна на властта. Скоро след това Талев започва да получава и награди, като званието „Народен деятел на културата“, става лауреат на Димитровска награда (1959 г.), дори е избран за народен представител (в 31-вото НС през 1966 г.)

- Защо казвате, че народът го реабилитира?

- Баща ми казваше, че народът е спасил Талев. И разправяше как като вървял веднъж по „Граф Игнатиев“, на завоя с „Алабин“ видял събрани много хора. Помислил, че е станало някакво нещастие с трамвай, но като попитал какво става, всички развълнувано отговорили: „Ще говори Димитър Талев.“ Дядо имал среща с читатели в кино „Москва“. Ето как не държавата, а хората го реабилитират.

- Имало ли е опити за кражба на ръкописи на Талев?

- Когато живеехме на улица „Паренсов“ - трябва да съм бил 10-11-годишен, забелязахме, че изчезват различни ръкописи и ценни тефтерчета с разговори на дядо, свързани с Македония. Все едно имаше полтъргайсти. Татко веднага се досети, че Държавна сигурност обича да посещава дома ни. Затова реши да се преместим в къщата ни в Бистрица, която дядо бе направил приживе през 1958-1959 г. Надеждата ни бе зад високия зид да имаме по-малко неканени гости. Точно там дядо е написал романите „Самуил“ (издаден през 1958 г.), и „Хилендарският монах“ (издаден през 1962 г.). И така през 1981-ва качихме целия му архив в Бистрица. Впоследствие тази къща стана наш дом.

- Вие имате дъщеря, тя как приема тази семейна история на рода Талеви?

- Дъщеря ми Ерика е моята гордост. Тя вече знае всичко за дядо си и ще продължи да пази паметта на рода си, вярвам в това. Днес издателствата се сблъскват с чуждестранни фондации, личности и институции, като Джордж Сорос, „Америка за България“ и Брюксел, които искат да претопят националната идентичност на българите. Затова се атакуват българските автори като Димитър Талев и Иван Вазов. Чуждестранните фондации разделят етнически целия балкански регион. На това трябва да се противопоставим. Дължим го на тези, които са гордост за нацията ни, част от тях е и дядо ми Димитър Талев.

Нашият гост

Климент Талев е внук на големия български писател Димитър Талев. Роден е през 1970 г. След кончината на баща му той е човекът, който се грижи за архива на българския народопсихолог. Баща му - Братислав Талев, бе депутат от ВНС от Демократическата партия. Отказа да се присъедини към 39-имата от СДС, които напуснаха парламента през 1991-а, и подписа Конституцията. Днес Климент се занимава с биоземеделие и гледа животни в родовата си къща в Бистрица, Софийско. Има дъщеря Ерика, на 19 г.