Всички висши офицери във войната имат синя кръв, изключение е ген. Столетов

Мнозина идеалисти с благородна кръв напускат охолните си домове в Русия, за да се бият за свободата на България. Всички те тръгват с една едничка цел – да освободят поробените си братя славяни. Ако днес това изглежда немислимо или преувеличено, преди 140 години е било въпрос на чест и достойнство.

“Всички висши офицери, участвали по време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година са били аристократи. Изключение прави само генерал Столетов. Командващият българското опълчение е единственият, който не е дворянин.” Това твърди историкът проф. Божидар Димитров. Всички герои от войната – генералите Йосиф Гурко, Михаил Скобелев, Фьодор Радецки, Едуард Тотлебен, Пьотър Вановски, Николай Святополк-Мерски, Павел Карцов, Николай Обручев, Павел Зотов, Александър Деп, Леонид Вяземски, полковник граф Михаил Толстой, подполковник граф Фьодор Келер и още много други са потомствени дворяни. Дипломатите, без които нищо нямаше да бъде възможна свободата ни, също са аристократи – граф Николай Игнатиев, княз Алексей Церетели. Разбира се, трябва да се прибавят и то на първо място руският император Александър II, Великият княз Николай Николаевич – главнокомандващ армията, както и княз Александър (III) Александрович – вторият син на императора и командващ Източния отряд на руската армия.

Освен мъжете герои има и две жени, които българският народ истински обича. Това са баронеса Юлия Вревская и майката на Белия генерал Олга Скобелева, които абсолютно безрезервно идват да помагат на българите. А щяхме ли да знаем толкова много за ужаса на битките, ако не бяха картините на художника аристократ Василий Верешчагин, сам участник във военните действия.

За мнозина от тези благородници със синя кръв е писано много, но има факти, които са забравени с течение на времето.

Алексей Церетели – помощникът на Гурко

Такъв забравен рицар е княз Алексей Церетели (Церетелев), грузинец от много стар аристократичен просветителски род, който посвещава младостта си на българската независимост. Едва 28-годишен, князът остава в летописите на историята с изключителното хладнокръвие, с което защитава българския народ в месеците след Априлското въстание през 1876 г. За разлика от други чужденци като Гладстон, Макгахан или Скайлър обаче, неговото дело не е така известно. А той е първият чужденец, който е обиколил пострадалите селища след Априлското въстание, и първият, заедно с Юджийн Скайлър, който изработва проект за автономията на България. Отказвайки се от аристократичния си начин на живот в Русия, княз Церетели пристига в България в най-опасните години от края на османското робство. “Нима християнска Европа ще остане безучастна пред лицето на убийствата и изтезанията, които изпитва мирното население само заради това, че единственото му искане е правото да живее?” – пише той. Княз Церетели е и първият, който води дипломатите в Панагюрище, за да ги запознае с Райна Попгеоргиева наричана още тогава Райна Княгиня.

Заедно с Юджийн Скайлър князът написал протокол от всичките си разследвания, който се превърнал в един от най-силните обвинителни документи срещу Османската империя. Той е предложен да участва в създаването на “План за организация на България” по време на Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877 г.). Когато малко по-късно Високата порта прекъсва дипломатическите си отношения с Русия, князът решава да постъпи като доброволец в армията. Той е причислен към войската на генерал Гурко и участва в боевете край Търново.

По-късно проявява не само смелостта, но и далновидността си. Възползвайки се от познанията си по български език, той се преоблякъл като селянин и заедно с овчарите обиколил безпрепятствено района около Габрово. Така успява да извърши военно разузнаване, резултатите от което съобщава на генерал Гурко. Двамата изготвят боен план, който е успешен. Няколко месеца по-късно на 3 март, когато е подписан Санстефанския мирен договор, граф Церетели присъства там заедно с граф Игнатиев.

Верешчагин - художникът на войната

Никой не предполага, че Василий Верешчагин ще зареже луксозния си дом в Париж, за да тръгне към опасните балкански земи, наричани задния двор на Европа. Но всъщност дворянската фамилия, в която е роден, го възпитава в смелост още от дете. След избухването на Руско-турската война художникът веднага се записва като доброволец. Емоциите си от този период той описва в писмо до свой приятел: “За да изпълня целта, която съм си поставил, а именно: да дам на обществото картини от истинската, неподправената война, не трябва да гледам сраженията през бинокъл от прекрасната далечина, а трябва сам да почувствам и да извърша всичко, да участвам в атаките и щурмовете, в победите и пораженията, да изпитам глада и студа, болестите и раните... Не трябва да се боя да жертвам своята кръв и плът, иначе моите картини няма да са каквито трябва...”.

Още в първите дни той е ранен и състоянието му е толкова тежко, че лекарите се съмняват дали няма да остане инвалид. Препоръчват му да се върне в Париж, където луксът на предишния му живот би му помогнал да се възстанови. “От войната ще се върна или като труп, или като победител!”, отговоря ядосано той. С огромна воля той успява да стъпи на крака само за три месеца, въпреки скептичните мнения на лекарите, че това може би въобще няма да стане. Веднага след като се стабилизира, Верешчагин се включва във войската на генерал Скобелев, която няколко дни по-късно, през септември 1877 г., участва в боевете при Плевен. Художникът обаче не е единственият от семейството си участник във войната. Братята му Сергей и Александър също са в армията като първият от тях оставя костите си на бойното поле.

След подписването на мирния договор в Сан Стефано Верешчагин се връща в Париж, а картините си от този период показва в изложби, представяни в почти всички европейски столици. Платната “Шипка-Шейново”, “След атака”, “Войник в снега”, “На Шипка всичко е спокойно” предизвикват още повече интереса на хората към събитията в България.

Граф Фьодор Келер – началник-щаба на опълчението

Руският граф генерал Фьодор Едуардович Келер е смятан в Русия за най-добрия кавалерист на империята. Когато завършва Николаевското кавалерийско училище, без да пита родителите си той постъпва Московския полк на Негово Величество, с който влиза в театъра на военните действия по време на руско-турската война. Първо се бие в Силистра, а през ноември 1877 г. участва в превземането на Плевен, в настъпленията при Ловеч и Габрово. Става началник-щаб на българското опълчение, което се командва от генерал Столетов. Преминавайки през Балкана, той участва в сраженията под връх Шипка. За преминаването на Химитлийския проход е награден с орден “Свети Георги”. Бие се храбро при Шипка и Шейново. След подписването на Санстефанския мирен договор е началник-щаб на Българската земска войска. Участник е в комисията за определяне на границите на Княжество България.

Юлия Вревская – ангелът на милосърдието

На 5 февруари 1878 година в Бяла навеки остават костите на една изключителна руска жена – баронеса Юлия Петровна Вревская. Родена да бъде муза на поети художници, музиканти, “царица” на балове и приеми, тя избира пътя на човешкия дълг. Предпочита участта на милосърдна сестра пред живота на придворна дама. Образована и интелигентна, тя се интересува живо от културния и политическия живот в Европа. Силно впечатлена от романа на Тургенев “В навечерието”, започва да следи освободителните борби на българите. И това я трогва и подтиква към решение да постъпи в Дунавската освободителна армия като медицинска сестра. Никой и нищо не може да я спре. Отначало тя работи в 45-а военновременна болница в румънския град Яш. Тя обаче иска да бъде по-близо до военните действия и идва в България, в Бяла. Тук служи в 48-а военновременна болница, разположена на левия бряг на река Янтра, близо до моста на Кольо Фичето. Там 5 сестри се грижат за 400 ранени войници. Вревская присъства при тежки операции, превързва и храни ранени войници, пере замърсено бельо...Войниците с обич я наричат “Ангелът на милосърдието”. Крехка и нежна, не след дълго Юлия Вревская се заразява от тиф и след двуседмично страдание умира месец преди края на войната. Виктор Юго казва след смъртта й: “Розата на Русия, откъсната на българска земя”, а Тургенев поднася на гроба й закъсняло цвете от стихове...