Асен Наков е от хората на изкуството, с които радетелите на българщината могат да се гордеят. Талантите от неговата величина (и като танцьор, и като хореограф) са рядкост, дори глобално погледнато. Той е от звездите на легендарната балетна трупа „Арабеск“, която през този сезон отбелязва 50-годишния си юбилей. Във връзка с него ноември е обявен за месец на младите хореографи, един от които е Наков.

- Г-н Наков, предстои ви премиера. Какво да очакват зрителите на 16 ноември на сцената на Музикалния театър?

- На 16 ноември фондация Fineact, с подкрепата на Министерството на култкурата, на Музикален и балетен център „Стефан Македонски“ и на балет „Арабеск“ ще представи премиера от две хореографии - на Филип Миланов и моята, с общо заглавие „Градски шум - Черната кутия“. Това е продължение на миналогодишния проект „Градски шум“, който беше представен в Ларгото на Министерски съвет. „Черна кутия“ е тъй като този път продължението се случва на сцената. Идеята е името „Градски шум“, да бъде разпознаваемо в бъдеще, тоест този проект да продължи да съществува и през годините под различни форми и с различни насоки. Темата ще бъде различна всеки път, но ще се занимава с проблемите на обществото.

Този път ще покажем някои страни от човешката същност. Моята миниатюра се казва „Моето второ аз“ и третира вътрешните конфликти на почти всеки човек, компромисите, които трябва да прави, за да остане в мир със себе си. Тези проблеми се интерпретират от Ницше в няколко негови произведения. Въпросът е докъде е здравословно да се правят компромиси. Общо взето, и приятелството също се основава на подобен вид взаимоотношения.

- Балет „Арабеск“ е първокласна трупа от блестящи танцьори и хореографи, за чието съществуване част от хората в България дори не знаят. На какво се дължи това?

- Нашата трупа е с много млади танцьори, има доста хубави постановки и напоследък публиката е повече, но хората наистина предпочитат да гледат или класика, или просто по-ведри неща. Причината е, че проблемите им са достатъчно много, за да отидат в театъра и да гледат… още проблеми.

- По какъв начин избирате темите за хореографиите си?

- Всеки човек носи проблемите в себе си и за това става въпрос в „Моето второ Аз“. Примерно, мои колеги влизат малко разстроени един към друг в залата на репетиция. Не са се карали, но са имали някакви спорове. Единият се извинява, другият е нацупен, третият е ядосан, защото това се случва по време на репетиция, четвърти си гледа работата стриктно и сериозно. И като ги събереш тези четиримата, и си представиш, че това е един човек в неговите лудости... Ето така се получи „Моето второ Аз“. Симбиоза между различните характери, които всеки човек има вътре в себе си. Ако всички хора са подредени и стерилни, просто няма да е интересно. „Градски шум“ е за хората, които си шумят в различни тоналности.

- В какво според вас се състои основният проблем за развитието на културата у нас?

- Едно време се отделяха време и пари за култура. Сега също се отделят пари, но самото внимание на обществото е насочено в друга посока. Занимават се с всичко останало, но не и с култура. Смея да твърдя, че България е с много висока културна история. Страната ни все още е напред в доста сфери на изкуството. Но това няма да е още задълго, ако обществото ни продължава да е така слабо заинтересовано.

- Защо се е получило така, че в обществото няма интерес към културата?

- Заради проблемите, които занимават всеки българин. Битови, социални, политически също. Това, че непрекъснато се сменят министри и правителства, оказва влияние. Администрацията като се смени няколко пъти - оттам идва и нейната бавност. След като назначиш един човек, на него му е нужно физическо време да се адаптира и да навлезе в работата – един период от около година. Според мен кадрите, които са ценни, трябва да остават във всичките сфери, независимо от смяната на правителствата.

- Смятате ли, че отношението към танца е по-нехайно, отколкото към останалите сценични изкуства?

- Самото танцово изкуство се развива доста интензивно. Има много кадърни хора в нашата сфера. Министерството на културата и частни организации отделят пари, има субсиди. Не е като да няма културни събития. Въпросът е в гледаемостта. На обществеността тези проекти трябва да се представят може би по различен начин, за да се заинтригуват и младите хора. Иначе, според мен, всичко си е наред. Малко усилие, и може да се получат доста приятни неща. Като цяло нещата в държавата се подобряват, но с по-бавни темпове от нужното.

- Искал ли сте да станете балетист като дете?

- Моят баща беше балетист и беше против, но майка ми ме прати в хореографското училище. Докато разбера какво става, вече бях в десети клас. Въпреки, че се справях прилично, реших, че е по-добре да уча икономика. И започнах да се подготвям за изпит, да уча теми за Икономическия университет. Бях си ги научил перфектно, подадох си документите и в деня на изпита се отказах. Падна се една от темите, които знаех най-добре. Бях сто процента вътре. Но междувременно в десети клас Маргарита Арнаудова – директор на балет „Арабеск“ по това време, ни покани да влезем в трупата със съученика ми Милен Петров. След първата година на адаптация почти веднага започна да ни дава по-солови неща. Може би това, че вече съм бил в „Арабеск“, е променило мнението ми и съм решил да не се явявам на изпит.

- Съжалявате ли, че не сте завършил икономика?

- Не, по никакъв начин не съжалявам. Тогава щях да изпусна целия си живот, който беше много интересен.

- А за това, че не сте постъпил в Софийската опера?

- Не, никога не съм съжалявал за нищо, което съм правил. В един момент бях канен да играя там спектакъл – в „Козият рог“. Бях доста стреснат от това, че трябва да си партнирам с Маша Илиева и с още други звезди на операта. След като влязох в „Арабеск“ няколко пъти ме питаха от операта: „Ама сигурен ли си, не искаш ли при нас?“

- Защо баща ви не е искал да станете балетист?

- Защото знае какво натоварване е – и психическо, и физическо.

- В такъв случай вашето дете с Даниела Иванова (също звезда от трупата на „Арабеск“ - бел. ред.) ще го пуснете ли да играе балет?

- Тя вече играе. Даже сама се е записала в детската градина на танци, без ние да разберем. Ние бяхме я записали на приложни изкуства и английски. Оказа се, че ходела в групата по танци. Ние сме против точно по същите причини, заради които и баща ми е бил против. Защото това е неблагодарна професия. Първо, заплащането е ниско. Второ, физическата болка е доста голяма, много често и психически е тежко. Нашите танцьори в момента репетират по четири или пет неща на ден. И трябва да пресъздават различни образи, да са вътре в нещата, иначе не става, а това е адски турдно и изморително. Отделно ходят и на участия, защото заплатите им се ниски и трябва да изкарват допълнително пари. Те живеят с по 10-12-14 часа на ден работа.

- Кога решихте, че може да хореографирате?

- В процеса на нашата работа така се случва, че винаги идва някой хореограф, особено от чужбина, който представя стила си. И какво става? Например поставя едно соло от 3 минути, но му липсва най-важното: настроението на самия танцьор, неговите движения, неговият начин на изразяване. И ние започваме да хореографираме в момента, в който ни възложат да изразим себе си – може би в 4 движения с ръце, с глава, с изразителен гръб. Колкото и да е странно, човек като стои с гръб, може да стои по сто различни начина: дали е задъхан, дали главата му е наведена, дали е отпуснат, или гледа настрани – той изразява различни емоции. Точно това е интересното в нашата работа по принцип - че човек е толкова различен, колкото дни в живота си има.

- Липсата на информация ли кара хората да си фантазират измислици за балетистите?

- Един човек беше коментирал в социалната мрежа, че „арабеск“ идва от украсата на арките в арабския свят. И допълва: „аман от проарабски пропаганди“. Името на балет „Арабеск“ идва от поза в класическия балет, описана още в ХVII век във френското кралско училище по танцово изкуство. Навремето децата от училище ги водеха всеки месец на детски балетен спектакъл. Балетната публика се създава. Не можеш изведнъж да я откраднеш. Балетът е най-сложното изкуство. Ако не бъде възпитан зрителят, много трудно ще повтори да гледа „тия с клинчетата“ – има и такива изказвания. Съвременният танц е по-свободен и зрителите може да се адаптират по-бързо.

- Обиколили сте целия свят с трупата на „Арабеск“. Били сте и на едно много интересно място – Северна Корея. как се случи че заминахте?

- Там бяхме аз и една моя колежка – Теодора Стефанова. Бяхме изпратени през 2001 г. от Министерството на културата, за да представим България на голям международен фестивал.

- Имахте ли възможност да говорите с местни хора?

- С местни хора нямаш право да говориш. Защото в момента, в който говориш с местни хора, самите местни хора, освен ако не са оторизирани от Партията, биват разглеждани като шпиони, които предават информация пред чужденци.

- Тоест, ако заговорите някого на улицата, той няма да ви отвърне?

- Не, даже ще избяга. Дори няма да ви позволи да го снимате. Случвало ми се е да питам полицайка за посоката, и тя да се отдръпва от мен. И другото нещо - не ме допуснаха да вляза в хранителен магазин. Видях само, че на рафтовете има само един продукт от край до край. Някакъв вид храна. Доколкото знам, храната се дава с купони и по дни, като имаш дневна дажба. Там има желязна дисциплина и престъпността е нулева. Мъжете ходят за 7 години в казармата, жените - за пет. Законите са такива, че доколкото съм чувал, последствията са не само за провинилия се, но и за цялото му семейство, почти всичките му близки биват наказани. Направи ми впечатление, че като кацнахме със самолета - бяхме 120 артисти и хора на изкуството от цял свят, може би ходихме пеша 4 километра. През цялото шествие имаше от двете страни хора, облечени в национални носии, строени с децата си, махащи с букети с тяхното цвете, кимченирия. Колкото и да е странно, много държави, които са против КНДР, въпреки всичко изпращат своите културни посланици на севернокорейските фестивали, естествено, посветени на Ким Ир Сен. Културата и изкуството са нещо много важно, един вид политика, комуникация на друго ниво.

- В Северна Корея сте имал шанса да попаднете на място, където много рядко са стъпвали чужденци – в болницата. Как беше там?

- Там заболях от шарка. След като ме излекуваха, докато чакам да замина от страната, севернокорейците нямаше какво да ме правят. Всички чужденци си бяха тръгнали. Нашият посланик направи невъзможното и успя да ми извади разрешително да се разхождам свободно по улиците. По принцип чужденците се движехме само с кортеж. Петзвездният хотел, в който ни бяха настанили, беше на островче по средата на реката. Като тръгнеш да излизаш, казват много любезно: „Стоп, дотук. Моля, върнете се обратно.“ Иначе в болницата хората много добре се отнасяха с мен. Въпреки, че съм най-обикновен човек, за мен се грижеше денонощно професор, който беше с не знам колко научни степени и ордени и знаеше 6 езика. Този професор ми беше като медицинска сестра: само да охна, и идва да ми бие инжекция. Това, което ми направи впечатление, е че витамин С много оскъдно се даваше - в хартийки и счукан на прах. Тези хора нямаха и лекарства. Тоест, заради това че са капсуловани от останалия свят, те нямат почти никакви консумативи за живот.

- Имал сте възможност да работите в чужбина. Защо не останахте?

- Майка ми е половин испанка от Валенсия и по принцип винаги съм имал възможностат да живея в Испания. Сигурно един ден ще отида там да живея, защото е хубаво място за живеене. За работата обаче има един проблем, с който всичките ми колеги са се сблъсквали. В Швейцария, Германия, Австрия, Франция, а и на повечето места, трупите използват 10 години танцьорите, след което им казват „свободни сте“. А и лошото е, че навсякъде чужденецът е чужденец. Аз затова смятам че мястото ми е в България. Тук имам много повече възможности, отколкото на запад. Идват при нас хора от тези държави, които си представят че са носители на кой знае каква култура. Някой път са били гротескни. Идват да ни „обучават“ танцьори, които всъщност са много под нашето ниво – не само за нашата трупа, но и за нивото в България. Арогантни и със самочувствие. Казват че нещо си се прави по еди какъв си начин, а ти вече си го открил това преди десет години. И казваш: Ами, да. Ние вече го знаем. Така че ние не сме толкова назад в България.

- Какво ще посъветвате хората, които проявяват любопитство, но се чувстват некомпетентни и затова не се престрашават да посетят балетен спектакъл?

- Да опитат, само това. Един път може да не разберат, втори път нека да отидат на различен вид балет, и така два-три пъти, пък ако и тогава не им е харесало, да не ходят. То се прави за удоволствие.

Нашият гост

Асен Наков е хореограф на Балет “Арабеск” и дългогодишен премиер-солист на трупата. Носител е на “Кристална лира” за върхови постижения в танцовото изкуство. Спектаклите му “Необходима поносимост”, “Огледало на времето” и “Паралелна реалност” са в репертоара на балет “Арабеск”. С творбата “Малки правила” става носител на наградите на публиката и на журито на VІІІ конкурс за съвременна хореография “Маргарита Арнаудова”.