Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?*

Омърлушената компания протестиращи съвсем увяхна

Протестите срещу избирането на Иван Гешев за главен прокурор и блокирането на Орлов мост събудиха стария ми митингаджийски инстинкт и още през деня в четвъртък започнах да стягам раницата с фотоапарати като за “горещо” място. Спомените ми се върнаха още от 1989 г., когато снимах на повечето знакови митинги.

Хищникът се събуди за лов и според опита ми реших да отида „на терен“ след полунощ. Тогава стават най-интересните събития за снимане, като се позамисля. Въображението ми не спираше да работи и спомените се връщаха. Още ме е яд, че ръководството на вече несъществуващ вестник, в който работех, не се съгласи да направим извънреден брой от събитията пред Народното събрание в нощта на 10 януари 1997 г., а тогава имах снимки колкото за цял вестник. Опитвах да си представя какви тактики ще приложи полицията този път и реших да заложа на 1 часа след полунощ. Тогава по моите спомени протестиращите се разотиват, някои вече са пияни и полицията лесно може да ги разгони (точно така стана през 97-ма в нощта на 10 януари).

В 1,30 на Орлов мост двадесетина подпийнали и омърлушени симпатизанти на ДаБГ и движението БОЕЦ на видинчанина Георги Георгиев се шляеха по най-натовареното кръстовище на София.

Някъде около 3 и 30 ч. пристигна и самият лидер на БОЕЦ Георги Георгиев. Той се държеше неуверено и започна да увещава малцината останали да протестират, че това е напълно импровизиран протест, не са очаквали такъв голям ефект, че да се блокира цяла София и мисията им била изпълнена.

В този момент се изплаших от липсата на каквато и да било идея, организация и план за действие на протестиращите. Следва, че всеки несъгласен с нещо в държавата, дори психически неустойчив човек, може да застане в центъра на столицата, да спре целия трафик на градския транспорт, да разстрои ритъма на града, а полицията да го охранява, вместо да го измете от там.

През тази нощ видях духът на нацията изпразнен от съдържание. Безпътен и безцелен. Може да прозвучи гадно и цинично, но не мога да простя на Кольо Босия, че оцеля след гладната си стачка. Тогава щеше да има поне един съвременен български бунтар, готов до край и да умре за идеите си.

* По Вазовата повест “Немили недраги”