Още веднъж за Кубрат, „Старата Велика България“ и началото на българската държава

Държим да напомним отново, че през 2032 г. ще се навършат 1400 години от началото на българската държава

Тезата, че '“Старата Велика България“ не е държава, а “военно-племенен съюз“ не отговаря на истината

Каталогът на изложбата в София - 1989 г.

На 8 ноември 2025 г. в “Труд News” подкрепихме позицията на известния общественик Кристиян Шкварек, споделена в нашия вестник на 4 ноември с. г. Ще си позволим да я припомним отново: “От години - написа Кристиян Шкварек,- когато с историци, археолози и най-общо изследователи на миналото заговорим за началото на българската държавност, те неизменно казват, че то е било поставено не през 681-ва, а през 632 г. Аз самият с изненада установих, че това отдавна не е някакво екстравагантно и иновативно “историческо откритие”, а общоприетата от науката интерпретация на фактите, която единствено поради инерцията в образователната система и в общественото мнение, все още не е наложена напълно...”
Свързването на началото на нашата държава с идването на Аспаруховите българи на Балканите и войната с Византийската империя през 680-681 г. се утвърждава през последните две столетия като фундаментален факт. Нещо повече, “раждането» на България е “заковано» в 681 г. в учебници, енциклопедии, литературни творби и къде ли не, а в периода 1981-1990 г. присъства върху тогавашния държавен герб. В същност, когато кан Аспарух премества държавния център от Северното Черноморие на юг от Дунав, нищо не показва той и хората му да имат и най-малка представа, че създават “нова» държава... Когато през август 681 г. Константин от Апамея, един от делегатите на Шестия Вселенски църковен събор в Константинопол, говори за византийското поражение във “войната с България» (очевидно държава, а не общност от племена...), определено има предвид познатата за слушателите му северна съседка на Византия. Не на последно място, да не забравяме и Аспаруховият брат Кубер се преселва със своята българска общност по същото време в Македония. По тази причина неведнъж сме настоявали, че става дума за един и същ политически процес, очертал границите на българската нация още през онази далечна епоха.
Т. нар. “Именник на българските владетели», собствен български исторически паметник от средата на VIII в., започва с имената на Авитохол, Ирник, Гостун, Курт (Кубрат) и Безмер. На практика първото име на владетел, реално засвиделстван и в други исторически извори, а не легендарна личност, е онова на Кубрат. Разбира се, българите имат политически традиции много преди него, но именно при Кубрат през 632 г. България излиза на историческата сцена като независим политически субект.
Не е излишно да припомним, че Кубрат е роден в края на VI в. и принадлежи към династичния род Дуло. Като юноша е изпратен от своя вуйчо и регент Органа в Константинопол, най-вероятно като гарант за съюзните отношения на българите с Източната империя / Византия. Във византийската столица, водещият център на тогавашната европейска държавност и култура, младият владетел получава образование и приема християнството, дори става близък приятел с император Ираклий (610-641). Както е известно, Кубрат е удостоен е с високата титла “патриций», давана само в изключителни случаи на чужди владетели - задължително християни и никога “езичници»! Завръщайки се в родината си, през 632 г. Кубрат отхвърля зависимостта на българите от Западния Тюркски каганат, а в част от земите им - от “степната империя» на аварите в Панония. Мощната държава е наричана от хронистите “Старата Велика (Голяма) България». Границите є се простират до р. Кубан на изток, на север до реките Дон и Северски Донец, на юг до Северен Кавказ, а на запад до Днепър. В нея живеят не само българи, но и алани, славяни и други етноси. Кубрат е ценен съюзник на империята срещу аварите и вероятно участва лично във войната със Сасанидска Персия.
Повечето изследователи приемат, че Кубрат умира около 665 г., но за нас е по-правдодобнно становището на проф. Йоахим Вернер, че това става към 652-653 г. Една от сензациите на археологията през ХХ в. е откритото през 1912 г. съкровище при с. Мала Перешчепина в Полтавска област на днешна Украйна, съдържащо владетелски инсигнии и други ценни артефакти, общо около хиляда, съответно, 25 кг злато и 50 кг сребро. Сред тях са владетелски златен меч, златна тока от колан на “патриций», какъвто е именно Кубрат, три златни пръстена с изписан върху тях кръстовиден монограм “на патриция Хуврат»... Според редица учени това е гробът на българския владетел. Загадката “Мала Перешчепина» беше разгадана от споменатия проф. Йоахим Вернер, а през 1989 г. съкровището на Кубрат, пазено в световноизвестния “Ермитаж» в Санкт Петербург, гостува в София и се превърна в изключително културно събитие. Както разказахме в “Труд» (27 август 2022 г.) през 2001 г. пред могилата на Кубрат бесарабските българи от Украйна, организираха световен български събор. Уви, ежегодното му провеждане беше прекъснато от руската агресия през 2022 г.
В миналото редица изследователи, а някои и днес, наричат “Старата Велика България» не държава, а “военно-племенен съюз». Догматичните разсъждения при дефинирането на социокултурното явление “държава» в случая са неприемливи - достатъчно е да припомним “степните империи» на хуни, тюрки, уйгури и монголи в Средна Азия - независимо от икономическа система, традиционна култура и т. н., очевидно става дума не за някакви “съюзи» от племена, а именно за държави. Примери могат да бъдат търсени по цялата планета. При Кубрат в “Старата Велика България» съществува централна власт и военно-администратина организация, а пръстените-печати са свидетелство за държавна канцелария. Използването на гръцкия език като официален до времето на княз Борис-Михаил в същност е част от наследството на Кубрат - обстоятелство, което си струва да бъде коментирано и осмислено. Прилагането на гръцката писменост в България още от времето на Кубрат според нас е основната причина за “изобретяването» на българската азбука кирилица от учениците на Светите братя Кирил и Методий, приети през 886 г. от Борис-Михаил в столицата Плиска.
През есента на 2025 г. заедно с доц. Тодор Чобанов (Институт по балканистика при БАН) и доц. Петър Николов-Зиков (Нов български университет) поставихме началото на кампания за достойното отбелязване на предстоящата 1400-годишнината на нашата българска държава. Идеята беше подкрепена от БТА, БНТ и БНР, както и от уважаваните колеги проф. Николай Овчаров (Стопанска Академия “Д. Ценов”), проф. Александър Николов и проф. Георги Николов от СУ “Св. Климент Охридски”, проф. Димитър Димитров и проф. Николай Кънев от ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, доц. Тодор Тодоров (Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”), проф. Димо Чешмеджиев (Център по Кирило-Методиевистика при БАН), проф. Станислав Станилов (Национален археологически институт), проф. Георги Атанасов (Добруджански научен институт), доц. Андрей Аладжов (Национален археологически институт), доц. Кирил Маринов (Лодзки университет, Полша), доц. Николай Хрисимов (ВТУ), проф. Станимир Трифонов (режисьор, ЮЗУ “Неофит Рилски”), Константин Чакъров (режисьор), д-р Александър Алексиев-Хофарт (художник и изкуствовед), Теодор Манолов (художник и писател), и др. Държим да осведомим нашите читатели, че Димитър М. Димитров от Издателска къща “Тангра” подготвя солидно издание за кан Кубрат и “Старата Велика България” на колектив от учени, което ще бъде публикувано на български и английски език. Така или иначе, идеята е отворена за подкрепа и задължително трябва да бъде възприета от държавните институции.