Виктория, кралицата, която няма грешка, когато е влюбена

Другите двама важни мъже в живота ѝ са шотландецът Джон Браун и индиецът Абдул Карим

Омъжва се две години след като надява короната за далечен чичо на нашия цар Фердинанд

През 1897 г. отбелязва своя Диамантен юбилей - шестдесет години на престола - с пищност, каквато не е виждана дотогава във Великобритания

За кралица Виктория е писано толкова много, че само да чукнеш името ѝ в някоя търсачка и веднага на екрана на компютъра потичат безброй страници. Освен това за най-великата владетелка на Обединеното кралство, което по нейно време пък и в нейна чест става Империя, се знае всичко. Но колкото и да е изобилна информацията за кралица Виктория, винаги когато се появи нещо, свързано с живота ѝ, даже и познато да е, то веднага привлича вниманието, тъй като тя е неповторима и като държавник, и като съпруга, и като майка. Казват, че не блестяла много като любовница, въпреки че е родила девет деца от законния си съпруг, но в замяна искала винаги да е влюбена.

Просто защото, когато обичала и когато била обичана, тя нямала грешка в държавните работи и ги управлявала по възможно най-добрия за поданиците ѝ начин. Та на тези две вестникарски страници няма да бъде казано нищо ново за великата владетелка, но ще бъдат очертани ясно трите шеметни тръпки на нейния 81-годишен живот. Тръпки, благодарение на които според историците Великобритания става световна сила, велика държава и продължава да е такава.

В епоха, когато кралските бракове по-често са били въпрос на политически и териториални сметки, отколкото на любов, кралица Виктория и Алберт фон Сакс-Кобург-Гота преживяват романс, за който се носят легенди. Ами тя се влюбва в него още щом го вижда за първи път и въобще не се колебае в избора си. “Алберт е тук, той е красив, сърцето ми е пленено” - пише развълнуваната девойка в дневника си същата вечер, в която Алберт фон Сакс-Кобург-Гота пристига в замъка “Уиндзор” - 10 октомври 1839 г. Виктория, която е наследила чичо си Уйлям IV на престола на Обединеното кралство две години по-рано и едва осемнайсетгодишна, до оня момент никога не е криела, че харесва мъже с красиво телосложение. Като девойка тя дори се е увличала по няколко симпатични офицери, макар никога да не е прекрачвала прага на платоническата закачка. А Алберт е точно такъв мъж, какъвто тя харесва - с широки рамене, с тънка талия и с масивна челюст. “Той има толкова красиви сини очи, изящен нос и чудесна уста с фини мустаци и много, много светли бакенбарди” - описва го кралицата в дневника си.

Принц Алберт 

И още вечерта на деня на пристигането, в чест на високопоставения гост е спретнат бал и Виктория е очарована от начина, по който той танцува валс. Въобще тя е напълно спечелена, а и далечният чичо на нашия цар Фердинанд знае защо се намира в Лондон. Планът той да се ожени за братовчедката си датира отдавна - още от времето на тяхната обща баба - германската херцогиня Аугуста фон Сакс-Кобург-Заалфелд, която първа лансира идеята за знатния брак.

По-късно пък чичото на младежа - белгийският крал Леополд I, поема ролята на сватовник и преди Алберт да тръгне за Лондон, той го вика в Брюксел, за да го обучи на светски обноски и да обогати мирогледа му, който смята за недостатъчно култивиран. Виктория обаче не търси непременно интелектуалец или дворцов лъв с изящни маниери, а по-скоро внимателен любим и пет дни след пристигането на Алберт в замъка “Уиндзор” кралицата го вика в кабинета си, за да му предложи брак. Това е единственият случай, в който тя наистина поема инициативата, тъй като бъдещият ѝ съпруг скоро демонстрира намерението си той да ръководи нещата в зараждащото се семейство. И макар да притежава силна воля, Виктория не може никога да му се противопостави истински и без колебание признава “мъжкото превъзходство”. Да не говорим за това, че в тесен кръг тя намира за “напълно противоестествено” най-великият владетел в света - а именно тя самата - да бъде жена...

Както и да е, сватбата е вдигната на 10 февруари 1840 г. в Кралския параклис на двореца “Сейнт Джеймс”. Британците, първоначално враждебно настроена към Алберт, когото смятат за жених, недостоен за тахната кралица, празнуват в течение на няколко дни. Въпреки че вечерта на венчавката Виктория е връхлетяна от силно главоболие, тя се наслаждава на първата си брачна нощ, през която двамата с германския принц откриват както плътските, така и душевните радости. “Спахме съвсем малко” - доверява кралицата на дневника си на следващия ден. А занапред те никога няма да спят отделно - практика, която е крайно необичайна за онази епоха и за техния обществен статус. Месец след сватбата Виктория пък зачева за първи път и през ноември 1840 г. ражда дъщеря - също кръстена Виктория, макар всички да я наричат Вики.

След нея в кралските покои проплакват за пръв път още осем деца - Алберт Едуард (1841), Алис (1843), Алфред (1844), Хелена (1846), Луиз (1848), Артър (1850), Леополд (1853) и накрая Беатрис (1857). Противно на общоприетото схващане, че износва челядта си леко като котка, кралицата понася тежко всяка поредна бременност - “Мисля, че в такива моменти ние, жените, приличаме много повече на крави или кучета” - пише тя без заобикалки. Защото през всичките девет месеца на бременността Виктория страда от различни неразположения, както и от пренатална депресия, но за щастие, може да разчита на подкрепата на Алберт. Когато лекарят ѝ, д-р Кларк, я посъветва да избягва нова бременност след раждането на деветото детенце - Беатрис, кралицата възкликва ужасена: “О, сър Джеймс! Нима няма да имам повече удоволствия в леглото?!”

Виктория и Алберт

Доколкото до Алберт, той не е бил просто страстен любим - той е бил и главен съветник на Виктория. Нещо повече - с течение на годините кралицата поверява по-голямата част от правомощията си на принца-консорт, като за историците такава е била динамиката на тяхното партньорство - странно модерно в някои отношения, но неизбежно традиционно в много други. През зимата на 1861 г. обаче Алберт се разболява тежко от коремен тиф и след като прекарва дни наред в агония, той издъхва в обичаната от двамата “Синя стая” на замъка “Уиндзор”. Виктория е толкова съкрушена, че първоначално отказва да приеме смъртта на съпруга си - тя продължава да разговаря с него и нарежда на прислугата да подготвя дрехите и храната му, сякаш той все още е до нея. Кралицата изпада в състояние на траур, граничещо с лудост, отказва се от целия си пищен гардероб, носи единствено черно и се оттегля от обществения живот.

Като рядко напуска дворците си - особено “Осборн Хаус” - лятната си резиденция на намиращия се срещу южното пристанище Портсмут остров Уайт, където прекарва дълги месеци, вторачена в картина на съпруга си, нарисуван на смъртния му одър. Нещо повече - в продължение на десетилетие кралицата не се появява пред обществото и дори на няколко пъти обмисля абдикация - идея, подкрепяна от републиканците, чието влияние нараства през онази бурна епоха. Всъщност отсъствието на Виктория - владетелката, която дълго време е била обожавана - подкопава устоите на монархията и дори застрашава самото ѝ оцеляване. Британците обаче два века и половина преди това вече са преживели републиканско управление и нямат никакво желание да се върнат към него.

След смъртта на любимия си съпруг кралицата обаче се привързва към още двама мъже, макар истинската същност на тези тръпки да остава загадка за историците. Ами доста години след смъртта на Албърт, кралицата най-после преоткрива щастието да бъдеш влюбен благодарение на друг мъж. Името му е Джон Браун - шотландец, когото тя първоначално наема, за да се грижи за замъка “Балморал” в Шотландските планини, още повече, че той бил служил и като личен слуга на покойния ѝ съпруг. Джон е красив, снажен, силен и млад - годините му са с десет по-малко от тези на кралицата.

Кралицата с Джон Браун

Постоянно са заедно, хубавецът я учи на местните диалекти, шегуват се и се вземат постоянно един друг на подбив, но най-важното според хроникьорите е това, че благодарение на него прехвърлилата четирдсетте дама Виктория възвръща желанието си да излиза сред народа си и да изпълнява отново пълноценно своята роля на владетел. Според записките на самата владетелка, Джон Браун споделя с нея най-новите дворцови клюки, учи я на гаелски език и я запознава с шотландските легенди. Виктория започва отново да се чувства обичана жена, междувременно по улиците на Лондон плъзват бурни слухове - хората шушукат, че кралицата и Браун са любовници - някои дори твърдят, че те тайно са сключили брак и имат дете, родено в Швейцария.

За официалната историография връзката между Виктория и Джон е определено платонична, но лондонската аристокрация, осмива връзката като скандална и шушука под път и над път, че кралицата не прави нищо друго, освен да се наслаждава на слугата си в леглото. Историята е твърде занимателна, а украсена от мълвата с безброй пикантерии, тя се разнася на поразия из цялата страна. Но през 1883 г. Джон Браун почива внезапно, това е вторият изключително болезнен удар за Виктория и тя отново изпада в жесток траур - подробност, която за много историци свидетелства, че кралицата наистина е била влюбена.

Като почтена дама на възраст над шестдесет години и преживяла две смазващи женската психика раздели, на пръв Виктория вече не е в състояние да прояви особен интерес към завихрянето на романтични връзки. Но въпреки това кралицата, която някъде през седемдесетте години на Деветнайсети век е обявена официално и за Императорка, се привърза към друг мъж. Той пък се казва Абдул Карим, индийски слуга е на възраст двадесет и четири години, като след “кастинг” в Ню Делхи на нейни доверени агенти, тя заповядва да го доведат в Англия, за да я запознае с културата на родната си страна.

В крайна сметка Виктория е императрица на Индия от 1876 г. и желае да носи тази титла с подобаващо уважение към далечните си поданици. И от обикновен прислужник, след не много време Абдул Карим се превръща в нейния най-близък, най-тачен довереник, много повече от собствените ѝ деца, които тя е разхвърляла из куп европейски дворове като кралици и даже крале. Не случайно още по онова време, че и до днес, често я нарича “майката” и дори “бабата на Европа”.

Иначе макар в двореца да се носят слухове за любовна връзка на Виктория с Абдул Карим, за трезвите историци много по-вероятно е Виктория да е възприемала младия мъж като свой син, останал при нея, просто защото собствените ѝ синове отдавна са отпрашили надалеч. А тя бързо се влюбва в Индия - в нейната култура, архитектура и кухня, като всяка сутрин хапва къри по време на уроците, които организира за нея Абдул, въобще той ѝ вдъхва нов живот. Кралското семейство обаче гледа на това приятелство с неодобрение - на няколко пъти членовете му се опитват да върнат Абдул Карим в Индия, обвинявайки го, че е шпионин.

Но усилията им остават напразни - кралицата иска да го задържи близо до себе си и желае да остане до нея до края на дните ѝ. В интерес на истината дълго време това “приятелство” остава забравено от народа или дори умишлено скрито от него в архивите на британското кралско семейство. Но идва денят, когато историчката Шрабани Басу се връща към романтичната тръпка на Виктория с Абдул Карим, изучава я в подробности и написва напоителна книга за нея. А по-късно, през 2017 г., творбата е екранизирана и то с голям успех от Стивън Фриърс - режисьора на легендарната лента “Опасни връзки”.

През 1897 г. Виктория отбелязва своя Диамантен юбилей - шестдесет години на престола - с пищност, каквато не е виждана дотогава във Великобритания. Милиони хора излизат по улиците на Лондон, за да я приветстват и тогава, в зенита на своята популярност тя изрича думите: “От все сърце благодаря на своя обичан народ. Нека Бог да го благослови!” Никой не подозира, че това ще бъде последната ѝ обществена поява - след повече от шестдесет и три години на британския престол, Виктория е изтощена кралица. Здравето ѝ се влошава, тя се придвижва трудно, а зрението ѝ е изчезнало почти напълно.

Издъхва на 22 януари 1901 г. на 81-годишна възраст в резиденцията си “Осборн Хаус”, наследена е от най-възрастния си внук - принца на Уелс, който приема името Едуард VII. Сред последните желания на тази забележителна владетелка е изричното условие никоя бъдеща кралица да не носи името Виктория. Тя също така заръчва в ковчега до нея да бъдат поставени халатът на Алберт и кичур коса от Джон Браун - когото е надживяла с близо осемнадесет години. Погребват я на 2 февруари 1901 г. в параклиса на двореца “Уиндзор”, като е положена за вечен покой до Алберт - нейното желание било да се събере за вечността с любовта на живота си.