Телефонът постепенно се превърна в третия човек на масата
Напоследък все по-често си задавам въпроса дали хората още умеят да се изслушват. Не да се чуват – това е работа на ушите. Да се изслушват е работа на вниманието, възпитанието и, струва ми се, на обичта.
Сядаш с приятел на кафе. Той те е потърсил, настоявал е да се видите, очевидно иска компанията ти. Започваш да му разказваш нещо, което те вълнува, и след третото изречение погледът му вече е някъде другаде.
Телефонът светва, ръката посяга към него с рефлекс, достоен за каубой от стар уестърн. Ти продължаваш да говориш, той кимва. Само че това кимане няма нищо общо с думите ти. И тогава възниква неудобният въпрос: защо пожела да бъдеш с мен, ако не желаеш да чуеш какво имам да ти кажа? Разбира се, всички сме виновни. И аз съм поглеждал телефона си, докато някой говори. И аз съм чакал събеседникът да свърши, не за да разбера какво ми е казал, а за да започна собствената си история. Понякога разговорът прилича на две радиостанции, излъчващи едновременно на една честота. Всеки предава, никой не приема.
Кое тогава е по-важно – моята или твоята история? Верният отговор би трябвало да бъде: и двете. Само че не едновременно. Докато ти ми разказваш, твоята история за няколко минути трябва да стане по-важна от моята.
После ще разменим местата. Това е може би най-простата формула на добрия разговор и една от най-трудните за изпълнение. Някога хората се прекъсваха един друг. Дразнещо, но поне означаваше, че са в разговора. Днес могат да не те прекъснат нито веднъж, защото през цялото време разглеждат нечия снимка, четат съобщение или проверяват кой какво е харесал. Получава се забележителен парадокс – седим един срещу друг, а общуваме с всички останали.
Телефонът постепенно се превърна в третия човек на масата. И често е най-важният гост. На него му прощаваме всичко – да прекъсва, да звъни, да светва, да изисква незабавен отговор. На човека срещу нас казваме: „Само секунда“. Понякога тази секунда продължава цялата вечер. С годините все повече ценя хората, които могат да зададат един прост въпрос: „И после какво стана?“ В него има повече приятелство, отколкото в десетки гръмки уверения за обич. Защото означава: чух те, запомних, интересно ми е как продължава твоята история.
Днес изслушването се превръща в своеобразен лукс - да оставиш телефона с екрана надолу, да погледнеш човека срещу себе си, да не подготвяш отговора си, докато той още говори. Да му подариш пет минути, в които неговият свят е по-важен от твоя. Не струва нищо. А става все по-скъпо.
Аз поне реших нещо за себе си. Няма да говоря по-силно на хората, които обръщат глава. Ще говоря по-малко. Защото историите ни не трябва да бъдат жертвани, за да победят телефона на масата. Трябва просто да намерят хората, които още умеят да слушат.
А когато двама такива души седнат един срещу друг, моята и твоята история вече не се състезават. Те стават разговор.
Fashion idol

Лакис Гавалас за пореден път показва защо екстравагантността му не е прищявка, а запазена марка. Познат като една от най-колоритните фигури на гръцката мода и телевизия, той отдавна е превърнал собствената си визия в малък спектакъл. Тук Гавалас събира шотландско каре, пищни флорални мотиви и театрално високо цилиндърче в ансамбъл, който върху друг лесно би изглеждал като костюм, но върху него стои като моден манифест. Белите маншети внасят почти викторианска елегантност, очилата добавят съвременна хладност, а зеленият пръстен е онзи малък детайл, който показва, че нищо не е оставено на случайността.
Лакис не се облича според модата – той я кара да се съобразява с него. И точно затова може да си позволи цилиндър, каре и цветя наведнъж, без да изглежда като човек, закъснял за маскен бал.
Рожден ден в Италия

Димитър Туджаров–Шкумбата посрещна рождения си ден в Италия. Популярният комик отбеляза празника с характерното си чувство за хумор, публикувайки кадър от живописния Лаго Маджоре. „Дойдох тук, за да позволя на местните да зърнат една истинска жива легенда“, написа той. Разположено между Италия и Швейцария, Лаго Маджоре е прочуто с елегантните си крайбрежни градчета, пищни вили и великолепните Боромейски острови. Място с аристократичен пейзаж, което очевидно е издържало и на появата на една българска комедийна легенда. Шкумбата от десетилетия е сред най-разпознаваемите имена на българската комедийна сцена, а самоиронията продължава да бъде една от запазените му марки. И докато годините се трупат, при него шегите видимо отказват да остаряват.
Дългогодишно музикално приятелство

Легендарната Лиана Антонова навърши 91 години, а до нея в празничния ден е певицата Румяна Коцева– една от малкото близки до голямата звезда, които през годините са запазили достъпа не само до дома, но и до доверието ѝ. Антонова е от пионерите на българската популярна музика. Първата ѝ професионална изява е още през 1953 г. в зала „България“, когато едва 18-годишна замества заболялата Зденка Попова, а само година по-късно вече печели публика и извън страната.
Румяна Коцева принадлежи на следващо музикално поколение, но също има забележителна биография – над четири десетилетия на сцена, седем албума, повече от 2000 концерта, участия в „Златният Орфей“, „Бургас и морето“ и международни фестивали. През последните години тя посвещава много усилия и на съхраняването на българските евъргрийни и предаването им на младите изпълнители. Именно музиката сближава двете певици, но с времето професионалното уважение се превръща в рядко и устойчиво приятелство. Коцева е сред малцината, останали близо до Антонова и в годините, когато легендарната певица предпочита тишината пред светската шумотевица.