Труд
Автор:
Боян Бойчев
Деян Станкович е един от най-великите футболисти в историята на сръбския футбол. Люпко Петрович даде дебюта му в „Цървена звезда“. Направи кариера в Италия, за която всеки би мечтал. Спечели златен требъл с „Интер“. А сега е треньор на родния „Цървена звезда“.
Станкович даде интервю пред предаването „Код Спорт“ по Ринг.
- Да си треньор на любимия „Цървена звезда“. Какво е чувството?
- Феноменално. Имам това щастие и в професионален, и личен план. Особено силно го чувствам сега, когато за втори път имам шанса да браня цветовете на „Цървена звезда“. Бях в отбора като играч, преминах през всички формации и стигнах до първия тим, на който бях капитан. Носих лентата и навъртях много мачове за любимия ми отбор. И сега, 22 години по-късно, отново съм тук и имам шанса да работя с душа и сърце за моя отбор.
- Вече имате две титли и купа на Сърбия. Какви цели сте си поставил?
- В „Цървена звезда“ целите се знаят - победа, победа и пак победа. Резултатите тук са най-важни.
- Колко далече можеше да стигне „Цървена звезда“ в Лига Европа този сезон?
- „Звезда“ реално направи голяма крачка в турнира. След епопеята в Бари отборът няма 1/8-финал в европейски турнир, така че ние изпълнихме целта си. Всичко останало щеше да е бонус за работата, която свършихме до момента, но ние сме доволни.
- Какъв е шансът „Цървена звезда“ да стане отново страшилището, което Люпко Петрович направи през 90-те години?
- Пътят дотам е дълъг, но имаме право да се надяваме, че един ден и това ще се случи. Трябва да сме доволни на това, което сме в момента. А това, което Люпко направи с младия отбор, остава със златни букви в историята. И неслучайно всички футболисти от онзи звезден тим играха впоследствие в големи клубове.
- Колко значи Петрович за вашата кариера?
- Значи много. Той имаше смелостта да ме пусне в голямата игра когато бях едва на 16 години и половина. На толкова сега е моят най-малък син. Като го погледна и съзнавам колко храбър или може би дори луд е бил Петрович. Но той е доказана стара лисица и ме хвърли в огъня срещу ОФК „Београд“. И вечно ще му бъда благодарен!
- Къде гледахте победния финал в Бари срещу „Марсилия“?
- Вкъщи, със семейството и с приятели. Бях малък. Гонех топките край терена на тази генерация играчи.
- Кой беше любимият ви футболист от славния тим на Люпко Петрович?
- Владимир Югович.
- Защо?
- Нямах идоли, а модели. Моите модели бяха Влада Югович и Марсел Десаи.
- Помните ли първия си мач на стадион "Райко Митич" или както всички го знаят "Мала Маракана"?
- Спомням си естествено - влязох резерва. Но има един мач, който много по-ясно помня. Срещу „Будучност“ (Подгорица). Започнах титуляр и вкарах два гола. Това е нещо, което не може да се повтори. Може да ти го подари само „Цървена звезда“.
- А помните ли първото дерби срещу "Партизан"?
- Бях на лагер с отбора, а накрая се озовах на трибуните. Това беше стотното дерби, игра се на Гергьовден и победихме с 2:1. Бях част от отбора, който се подготвяше за мача. Имах чувството, че съм взел участие в него, защото изпитах всички емоции покрай битката.
- Как бихте описал този мач отвътре?
- Пълен е с емоция и за щастие аз живея с нея от дете. Първо си фен, който обича “Цървена звезда“. След това си играч, който има задължението да играе и даде най-доброто за своя любим отбор. А сега вече съм треньор. Всичко това формира сплав от много емоции. Победата тук се умножава по десет, но и загубата също се умножава по десет.
- В славната си италианска кариера сте играл в други две дербита „Лацио“ – „Рома“ и „Интер“ – „Милан“. Кое от трите е най-яростно?
- Зависи откъде го гледаме. С най-много емоции за мен е „Звезда“ – „Партизан“. Римското е много горещо, там има сблъсък на култури, на политически възгледи, на различен поглед към света. И идва спектакълът, както го наричат - Дерби де ла Мадонина, или Дербито на италианската Скала. „Милан“ срещу „Интер“. Това е спектакъл.
- Преди да стигнете до Италия какво е да си на 19 години капитан на „Цървена звезда“. До ден днешен сте най-младият в историята на клуба. Как получихте това признание?
- Владимир Петрович-Пижон, една от звездите на „Звезда“, реши да ми окаже тази чест и така да запише името ми в историята. Той е легенда, винаги е обожавал децата, излезли от школата. Бях при него в школата, а когато бяхме заедно в първия отбор, ми даде лентата.
- „Лацио“ плати през 1998-ма година за вас впечатляващите тогава близо 30 милиона долара. Колко други варианти имахте?
- „Рома“, „Рейнджърс“ и ПСЖ. Но „Лацио“ беше най-конкретен, най-директен. Успяха да ме убедят в целите си, бяха взели големи играчи. По това време „Лацио“ беше бум в Европа. За жалост този отбор спечели по-малко, отколкото заслужаваше.
- Страх ли ви беше, че на терена ще се конкурирате с Павел Недвед, Хуан Себастиян Верон, Роберто Манчини и Диего Симеоне? С кого се разбирахте най-добре?
- Оставям настрана Синиша Михайлович, който ми е много повече от приятел. Той е мое семейство, все едно сме една кръв. Имах голяма подкрепа от Манчини. Много добре се разбирахме и с Ален Бокшич, но в този момент имаше ограничение за трима играчи извън ЕС. По едно време аз реално бях четвърти. Пред мен бяха Павел Ндевед, Верон и Салас, така че конкуренцията беше жестока, но и беше чест да играе с такива футболисти.
- Много бързо станахте титуляр в „Лацио“ и феновете ви наричаха Змея. Откъде идва това прозвище?
- В „Интер“ ме нарекоха така. Сравниха ме със змей заради силния удар. Обяснявам защо. Според феновете когато аз шутирам, топката лети като огъня, който излиза от устата на змея. И да - беше много хубаво да играя 10 години за „Интер“.
- Вие сте треньор на „Цървена звезда“, Манчини стана еврошампион с Италия, Симеоне е първи в Испания с „Атлетико“, а Недвед е успешен директор в „Ювентус“. Поддържате ли връзка днес?
- С Манчини се чух след европейското. С Диего - не. С Недвед се срещахме докато бях в Италия, когато работех и играех за „Интер“. С Верон се чуваме често. Той беше шампион на терена, а също така е и страхотен човек. Бих прибавил и Индзаги, който беше от отбора на „Лацио“, спечелил титлата през 2000 година. Той също работи успешно като треньор в последните три-четири години. Ето, сега е в „Интер“ и отборът играе отличено. Да не забравяме и Синиша Михайлович. Много играчи от тази генерация станаха треньори. Може би и защото имахме много добри учители.
- Шампион на Италия, носител на Купата и Суперкупата на Италия, носител на КНК и Суперкупата на УЕФА. Кой трофей с „Лацио“ е най-ценният в кариерата ви?
- Всеки си тежи на мястото, но и всеки е изстрадан по някакъв начин. Който не познава стараданието, не познава и радостта. Но все пак черешката на тортата е Шампионската лига с „Интер“! Този трофей не може да се стравнява с нито един друг.
- Какво ви накара да напуснете Рим и да отидете в „Интер“? Вярно ли е, че и „Ювентус“ е искал да ви купи?
- Да. Трябваше да направя избор, както и при напускането на „Цървена звезда“, когато избрах „Лацио“. Така беше и при трансфера в „Интер“. Спечели ме проектът, начинът, по който трябваше да бъде достигната целта, ролята, която щях да имам в отбора. Ще ви кажа едно: Когато Бог ти е определил да бъдеш успешен, той ти подрежда всички зарове.
- Какво е да вкараш гол директно от корнер в първото си дерби срещу „Милан“?
- Фемонелно е. Имах късмета във всяко едно дерби да вкарам гол - и за „Звезда“, и за „Лацио“, и за „Интер“.
- Само за две години натрупахте 100 мача за „Интер“. С кои футболисти се конкурирахте за място?
- Трябва да питате някой, който се е конкурирал с мен. Шегувам се, разбира се. Не съм такъв човек. Играех постоянно. Успявах да се преборя за място при всички треньори. И при Жозе Моуриньо, и при Манчини и при Дзакерони в началото нямах проблеми да се наложа.
- Най-славният сезон в историята на Интер е 2009/10. Спечелихте требъл. Кой трофей дойде най-трудно?
- Требълът е исторически успех за италианския футбол. Никой друг не го е правил и не виждам как ще го направи. Надявам се, един ден пак да е „Интер“. Всеки един трофей беше изстрадан. Никой няма да се откаже от Купата например, ако вече е стигнал полуфинал или финал. За около 15 дни дни спечелихме всичко. Първо купата, после титлата. Тя също дойде трудно, по едно време дори я бяхме загубили, но 3-4 кръга преди края се върнахме на първото място и си осигурихме шампионското шампанско. А след това беше финалът на Шампионската лига. За много от играчите това беше последният шанс, тъй като ние бяхме отбор от опитни играчи на по 30 и повече години. Не вярвам, че щеше да ни се повтори пак да играем финал. Това беше последният ни танц и ние го изиграхме за победа.
- Вие сте известен като човек на чудните голове. Как решихте да стреляте от 54 метра срещу „Дженоа“ в мач от първенството през този сезон?
- Случвало ми се е и в юношеските отбори топката да ми падне удобно. И тогава също ми падна и шутирах. Вкарах срещу „Дженоа“ така, но луд е един друг гол - срещу германския „Шалке“. За части от секундата трябва да вземеш решение. И има риск да станеш за смях, да ти се смее цял стадион. Или пък другият вариант е да успееш да вкараш такъв гол за историята.
- Треньор тогава ви беше Жозе Моуриньо. Какво е специалното у Специалния?
- Начинът му на комуникация с играчите. Начинът, по който може да те убеди колко си ценен и какво можеш да дадеш за отбора. Същото се отнася и за начина, по който убеждава цялата група играчи колко са ценни като отбор. Говореше открито с нас. Имахме поддръжка от него, но понасяхме и критика. Определено знаеше как да ни стимулира и да покаже, че се гордее с нас. Имаше така да се каже бутон, с който ни правеше горди и готови да дадем всичко. Това само Специалния го може.
- Колко от наученото от него използвате в работата си днес?
- Трудно е да правиш нещата копи-пейст. Взел съм нещо и от него, и от Манчини, и от Петрович, Михайлович, от Свен Йоран Ериксон. От всеки, с който съм работил. Взимаш нещо, което ти харесва и го прилагаш по свои си начин, в своя отбор. Не можеш да го препишеш с точност. Няма как.
- Пет пъти шампион с „Интер“, четири пъти носител на купата Шампионска лига, световен клубен шампион. Има ли трофей, който ви липсва въобще във витрината?
- Отличие от световно първенство. Надявам се, че Сърбия един ден ще има шанса да се бори за трофея. Това ми липсва, но аз съм реалист и знам, че нямаше как нещо подобно да се случи. Можех само да мечтая. На клубно ниво спечелих всичко. Зад гърба си имам три световни и едно европейско първенство. Може би можеше да се представя и по-добре, но като цяло съм предоволен от своята кариера.
- При толкова много велики мачове, в които сте играл, кой бихте отличил?
- „Цървена звезда“ – „Кайзурслаутерн“. Бях на 18 и вкарах два гола. Тази ми изява може би беше големия кръстопът на кариерата ми. Или по-скоро трамплинът.
- Изкарахте 9 сезона в „Интер“. Защо не потърсихте друго предизвикателство?
- Достатъчно бях дал вече в кариерата си. Върнах се след тежка операция, всъщност две операция на ахилеса за шест месеца. Имах предложения, но реших, че това е точният момент да сложа край на състезателния ми път. Освен всичко бях обещал, че ще завърша кариерата си в „Интер“. А аз съм човек, който държи на думата си.
- Вие сте уникален с още едно нещо - единственият футболист в света, играл за три различни национални отбора – Югославия Сърбия и Сърбия и Черна гора. Странно ли се чувствахте в такава позиция?
- За мен беше чест. Връх за всеки спортист е да е част от националния отбор. За Сърбия играх с огромен жар. Винаги съм се отнасял по един и същи начин фланелката и на Югославия, и на Сърбия и Черна гора. Но да играя за Сърбия беше сбъдната мечта.
- 103 мача за националния отбор. Какво е различното да играеш за Сърбия в сравнение с клубните отбори?
- Това са две различни неща. Сърбия е емоция, чест и гордост да защитаваш държавния герб! Освен това и огромна отговорност. Но не бива да омаловажаваме и клубните задължения. Където и да съм играл, винаги съм се стремял да оставя мокра фланелката. Моята фланелка след мач задължително трябваше да е потна и мръсна.
- Бил сте и на световно, и на европейско първенство. Бил сте и капитан на репрезентацията. Кой е най-паметният ви мач за Сърбия?
- Играл съм в немалко паметни мачове. Имаше например един срещу Румъния, който спечелихме с 5:0 на "Мала Маракана" и отидохме на световно първенство. Има и един двубой срещу Австралия на световното в ЮАР, който няма да забравя. Това беше може би най-добрият ни мач до момента, но паднахме с 1:2. И до днес не знаем как се случи това. И до днес адски съжалявам. Ако можех да върна времето и да изиграя отново някой мач, то това би бил именно този.
- Какво можеше да постигне Сърбия, ако Югославия не беше разделена и беше участвала на Евро 92?
- Никога няма да разберем.
- В нашето предаване сме правили интервюта с хърватите Давор Шукер и Роберт Просинечки, сърбите Саво Милошевич и Предраг Миятович, Горан Пандев и Дарко Панчев от Северна Македония… Всички те заявяваха, че в живота продължават приятелските отношения, въпреки войната. С вас така ли е? Кой ви е най-близък?
- Наричам ги всички тях братя. Приятелствата, които градиш по време на кариерата си и успееш да запазиш впоследствие, са богатството, което остава след кариарата. Освен споменатите Горан Пандев, Педжа Миятович и Саво Милошевич мога да спомена още Уесли Снайдер, Марко Матераци, Кристиан Киву... Да не забравя някого. Това са братя, които спечелих по време на битките, които водехме заедно.
- Сърбия разплака Кристиано Роналдо и е на световното първенство. Какво очаквате от отбора в Катар?
- Очаквам една силна и здрава Сърбия. В квалификациите показахме колко и какво можем. Доминирахме и действахме със самочувствие, така че очаквам големи неща на световното.
- Как Сърбия успява винаги да има толкова добри футболисти? Казват, че в един голям отбор няма ли сърбин... не е голям?
- Ние сме малка земя с много таланти в спорта. Горди сме, имаме характер. В много спортове искат да имат поне един сърбин, заради онзи манталилет на борец - да не се предаваш никога, да носиш с гордост който и да е екип и да го защитаваш с всичките си сили.
- И на финала - Новак Джокович е най-известният фен на Цървена звезда. В България феновете много го харесват, защото пее български песни и ни поздравява. Какви са вашите спомени и впечатления от футбола ни? Виждате ли се с Ноле след мачове?
- Преди три години бях на Аустрелиън Оупън. Гледах го на живо, бях до него. Чуваме се, когато моето и неговото време позволява. Той е нещо голямо, най-ценното, което Сърбия в момента има.
- Какво се сещате за българския футбол?
- Следя го. Този сезон играхме два тежки мача срещу „Лудогорец“. Това е отбор, който заслужава уважение и който вече доста години назад е лицето на българския футбол. Играл е в Шампионската лига, Лига Европа. Забелязох няколко добри играчи. Най-голямо впечатление ми направи Десподов. В първия мач игра малко заради контузия, но във втория вече показа, че в България има какво да се види.
- А помните ли България от 1994 г. в САЩ?
- С Христо Стоичков начело, който направи чудо ли? Да гледах световното в Америка. Вашият отбор направи исторически резултати. Имахте големи играчи.
