Д-р Емилова: Всеки един пациент е минал през сърцето ми

Телефонът ми е включен денонощно, никога не си позволявам да не вдигна

А днес те са повече от 50 000 души. Някои от тях идват вече от 30 години. За 30-ата годишнина на клиниката излезе книгата „Гладната революция на д-р Емилова“. Ето един кратък откъс от нея:

“Събуждам се в хотелската стая и първата ми работа е да дръпна завесите и да погледна към морето. Над хоризонта изгрява слънце и аз се наслаждавам няколко минути на този огнен спектакъл, преди да облека спортния екип и да сляза долу, при пациентите, за да водя сутрешната гимнастика. Аз, д-р Емилова правя това вече почти 30 години, почти всяка сутрин, винаги близо до морето, вдишвам неговия солен въздух, усмихвам се на хората срещу мен и денят ми започва. Наистина, напоследък не водя гимнастиката толкова често, колкото ми се иска, заради травмата на коляното, но винаги, когато имам възможност, го правя. След това се връщам в стаята и се преобличам за лекцията в 8.

Хотелската стая – там, където се е установявала клиниката, е моят дом от 30 години. В тази хотелска стая мина моят семеен живот, в нея сега се прибирам всяка вечер, но вече без съпруга ми. Понякога през уикендите, но наистина много рядко, отсядам в празната ни селска къща.

Много пъти са ми предлагали да напиша автобиографията си, но не знам как да разкажа живот, минал в работа, в санаториуми, клиники и хотелски стаи. Като дете живеех в санаториума за болни от туберкулоза деца и наблюдавах как ги изнасят на терасата увити в одеяла. След това, като лекар, отново замръквах и осъмвах в санаториуми и клиники. Когато направих своя клиника, съвсем естествено останахме да живеем с мъжа ми в нея, за да сме денонощно с пациентите. Никога не сме имали собствена сграда, а винаги клиниката е била в някой хотел, чиито стаи наемаме. Нека тези, които ме обвиняват в печалбарство, да не забравят този факт.

През първите 10-15 години в Центъра за лечение с плодове, така се наричаше тогава клиниката, идваха много хора. Случвало се е да имаме по 300 души на ден, да търся спешно лекари и персонал, имаше направо инфарктни моменти. Поскъпването на живота, икономическата криза от 2009 г. и пандемията намалиха броя на пациентите, но пак има периоди, когато те надхвърлят 100-130 души на ден, особено през лятото, в Боровец.

Сега не се налага да будувам до леглото на някой тежко болен, както в първите години, защото имам екип от страхотни лекари, апаратура, нещата са се променили доста в тази посока. Но дори и да не дежуря до леглото на някой от моите пациенти, аз съм в мислите си с него. Телефонът ми е включен денонощно, никога не си позволявам да не вдигна.

Мислех, че тази професия изисква само сърцето и ума ми. Оказа се, че изисква и душата ми. Но не мога да си представя друг живот. Ако го започвах отначало, не бих променила нищо!

Когато се връщам назад в годините и си припомням някои моменти от историята на клиниката, винаги се сещам за концерта на Мадона в София през 2009 г. Преди да започне, съобщиха по високоговорителите, че седалките във всички сектори на Националния стадион вече са заети от 36 хиляди души, останалите 20 хиляди с билети ще бъдат правостоящи. И аз настръхнах: изведнъж се сетих, че видях това число в отчетите на клиниката само преди месец! 36 000 и малко, не помня точно, бяха пациентите, минали през клиниката от началото през 1993 г. до този момент, за 15 години! Гледах морето от хора на стадиона, сърцето ми препускаше, а аз не можех да повярвам на очите си. Възможно ли е толкова много хора да са минали през моята клиника!? И не само през кабинета ми, през слушалката и ръцете ми, а и през сърцето ми! Помня не само диагнозите на огромна част от пациентите, а и житейските им истории. Винаги съм смятала, че за да лекувам успешно някого, не е достатъчно да се опра само на преглед, изследвания и диагноза. Аз искам да знам какъв е този човек, как живее, как се храни, щастлив ли е, нещастен ли е, към какво се стреми. Защото винаги търся в него онази скрита сила, която мога да събудя със своите познания и опит, със своята съпричастност и оптимизъм. Опитвам се да разбера какъв човек е, защото всеки е уникален, така и трябва да бъде лекуван.

Наблюдавайки морето от хора на стадиона, изведнъж разбрах каква огромна работа сме свършили с моя екип през годините! Една част от тези хора сме спасили от тежки болести, обявени от официалната медицина за нелечими. На други сме помогнали да прогледнат и сме мотивирали да гладуват, за да си върнат здравето, преди да се разболеят сериозно. Трети сме подтикнали да променят начина си на живот, за да се чувстват добре и да са щастливи. Какъв огромен труд и любов към медицината с човешко лице, в която аз вярвам, стои зад това! В онзи момент си помислих и друго: какъв океан от любов са ми дали тези десетки хиляди пациенти и как тя, тази любов, ми помогна да оцелея в една враждебна професионална среда, само с подкрепата на шепа лекари и на моето храбро семейство.

А оттогава, от този концерт, са минали… още 15 години. Днес броят на хората, които са се доверили на мен, на метода и на клиниката, е повече от 50 000. Всяка сутрин по пътя от хотелската стая до кабинета ми на първия етаж срещам пациенти, които ме поздравяват с усмивка и ми казват: „Днес съм по-добре, благодаря ви, докторке“. Срещам деца, които ми казват: „Днес не ме боли, лельо лекар“. За един лекар това е най-голямата награда...”