Златоград – да се върнем два века назад

Началото се губи в мрака на средновековната епоха

По долината на река Върбица се нижат безбройни кервани

Тези дни започнаха дългоочакваните разкопки на един много важен археологически обект, намиращ се само на десетина километра от китния родопски град Златоград. Става дума за високия 865 м живописен връх „Св. Неделя“. Преди да приключат проучванията и да разберем каква е била намиращата се там крепост, ще припомня с няколко материала интересната история на този уникален български край.

От София до Златоград може да се стигне през Кърджали и през Смолян. Разстоянието е почти едно и също, но първият път е доста по-равен и без завои. Златоград се намира в началото на долината на река Върбица, образувана при сливането на две други реки – Мала и Велика. Този най-южен град на България е с надморска височина 420-550 м, а закътаното място и близкото Егейско море предопределят прохладно лято и мека зима.

Златоград привлича хората най-вече със запазените си възрожденски къщи. Най-запазената група сгради съставя ядрото на Етнографския ареален комплекс и е предпочитано от туристите място. Там са и най-харесваните конаци за гости, каквито са Пачиловата, Коручевата, Сивриевата и Александровите къщи. А разходката по тесните калдъръмени улички на старинното градче ни отвеждат в един отминал свят…

Началото на днешния Златоград се губи в мрака на средновековната епоха. Археологически разкопки тук разкриват гробове от ХІІІ-ХІV в. с множество метални и стъклени накити, свързани с най-ранното селище. Вероятно в същото време са били изградени няколко християнски църкви, които заедно с него загиват по време на османското нашествие. Те са на четири планински върха, ограждащи Златоград отвсякъде и образуващи Кръстатата гора, както я наричат местните хора.

Храмовете носят имената на светците Константин и Елена, Неделя, Атанасий, Илия и Екатерина. Сега някои църкви са възстановени и гордо извисяват кръстове към небето. Това са „Св. Св. Константин и Елена” на югозапад от града, „Св. Неделя” на север и „Св. Атанасий” на стар път към Беломорието.

С тези храмове са свързани множество легенди, разказващи за драматичните времена на турското робство. Особено трагично е преданието за гибелта на укрепения манастир, в който се намирала църквата „Св. Неделя”. Цели месеци нашествениците го обсаждат, но той не се предава. Всички се чудят как християните издържат без храна и вода. Накрая на стените на обителта се появява измършавелият като скелет последен защитник. Преди да се хвърли от зида, той промълвява към завоевателите: „Всички са мъртви. И аз ще умра, но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни!”. Според легендата за „Св. Атанасий” пък от руините на старата църква излитат ята птици и изкълвават очите на агаряните, тръгнали през ХVІІ в. да изтребят последните християни в Златоград. Оттогава мюсюлманите от околните села треперят от това чудо и не смеят да закачат българите в селището, чиито покровител става св. Атанасий.

Някъде през мрачните столетия на робството край бреговете на Мала и Велика река отново започва да кипи живот. Той на няколко пъти е прекъсван от страшните чумни епидемии, принуждавали хората да напускат старите си жилища и да търсят нови места за заселване. Оживлението е свързано с ключовото място, откъдето минават търговските пътища от север към Егейското крайбрежие. По долината на река Върбица се нижат безбройни кервани. Заедно с коне и магарета, търговците използват и камили, което може да се види дори на снимки от първата половина на ХХ в.

Важен фактор за събуждането на този край е шивашката индустрия, захранвана от изобилието на вълна, кожи и козина. Особено се разраства тя през ХVІІІ-ХІХ в., когато разпадащата се Османска империя прави опити да се реформира. За армията и чиновниците се шият специални облекла и това изисква огромни поръчки от страна на държавата. В османските архиви са запазени доста документи, показващи движението на суровини за текстилното производство от вътрешността на Балканския полуостров към Даръ дере, както официално се нарича Златоград през тази епоха. През 30-те години на ХІХ в. Високата порта възлага на местните занаятчии направата на 1.2 милиона аби и шаяци за войската. Въпреки изобилните продукти на местното овцевъдство, тогава се налага внос на вълна чак от Видинския санджак.

Благодарение на търговията и занаятите, както и на получените известни свободи в Османската империя, в края на ХVІІІ - началото на ХІХ в., тукашните българи започват да строят красиви и големи къщи. Сградите са на няколко етажа и са разположени край покрити с калдъръм улици и площади. Украсяват ги многобройни дърворезбени прозорци и чардаци. А фасадите и високите комини са боядисани в бяло, откъдето мнозина наричат града Беловидово.

Именно с това време е свързано името на най-известния златоградчанин – прочутия Делю войвода. За него са създадени много предания и чудесни родопски песни. Мнозина помнят, че една от тях в изпълнение на народната певица Валя Балканска пътува в Космоса с американските космически кораби „Вояджър”. Тя е част от образа на човечеството, с който то ще се представи при евентуална среща с непознати извънземни цивилизации.

Според легендите Делю се отличавал от другите с необикновен ръст и изучил популярната тук професия – шивашкия занаят. Той има три сестри, които завоевателите решават да потурчат. За да спаси вярата и честта им, юнакът сбира дружина и започва да мъсти за насилията, извършвани от османските чиновници над българите. Епосът за него напомня на западноевропейските приказки за Вилхелм Тел и Робин Худ, борещи се за свобода и правда. Вероятно към реалния образ на Делю народните певци добавят и подвизите на други герои, чиито имена ще останат непознати завинаги.

Като във всички предания, хората започват да надаряват войводата със свръхестествени качества. Той има опашка и други знаци по тялото си, бележещи надчовешките му способности. Въпреки че е невероятно силен, Делю скача като коза по скалите и е лек като птица. Турците се плашат особено от факта, че куршум не го лови. И тук приказките показват чисто човешката природа на юнака. Той се влюбва в едно българско момиче с мюсюлманска вяра. Поличбата гласи, че Делю може да бъде убит само с куршум от негово сребро. Веднъж враговете успяват да откраднат от кесията му няколко монети. От тях изливат куршума, с който го прострелват на Велики петък, точно когато има среща с девойката. И днес два паметника в Златоград напомнят за Делю хайдутин. На единия той е изправен в целия си исполински ръст и е прегърнал своята крехка любима. Другият пък бележи лобното му място на десния бряг на реката, където е бил прострелян от отсрещната страна.

Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. заварва Златоград като богат и проспериращ център с многолюдно и просветено население. В него живеят само българи – християни и мохамедани, които никога нямат верски конфликти помежду си. Унизителният Берлински договор обаче оставя града още три десетилетия в границите на Османската империя.

Освободен е окончателно едва по време на Балканската война през 1912 г. Драматичните събития от ХХ в. откъсват Златоград от неговата естествена среда – Беломорието и пристанищата на Егейско море, намиращи се само на 40-50 км на юг. Тази несправедливост обаче е поправена след влизането на България в Европейския съюз през 2007 г., когато границите с Гърция пак са отворени.