Империята на Романови е погубена от митове и слухове

Целият Петербург обсъжда възможната връзка между Распутин и съпругата на Николай II – императрица Александра Фьодоровна

На 30 декември 1916 г. в Петербург се случва поредният заговор, при който е убит Григорий Распутин, човекът, направил стремителна кариера от обикновен селянин до влиятелен светски лъв на столицата. Самият факт за появата на подобен персонаж – наистина неподходящ за такова място като императорските покои, поражда множество хем безумни, хем и мръсни слухове. Ликвидацията на Распутин трябва да сложи край на тези слухове, както е планирано от заговорниците, действащи по собствена инициатива, но към края на 1916 г. това е  твърде късно за императорското семейство.

Невярната императрица

Распутин е нещо средно между религиозен мистик и светски лъв и след като успява да се вмъкне в кръга на императрицата, той може да й изнася всяка сутрин лекции за Божия гняв, а вечер си устройва пиянски оргии в своята квартира. Историята не ни е оставила преки сведения за някои от пикантните истории между Распутин и императрица Александра Фьодоровна, но това съвсем не означава, че те не са се случили.

Целият Петербург обсъжда възможната връзка между Распутин и съпругата на Николай II и това е общо забавление за всички чинове и класи. Распутин по никакъв начин не коментира тези слухове, но по този начин не ги и отрича. Защото е ясно: придворния етикет диктува императора и императрицата да се предпазват от подобна мръсотия, така че те остават в неведение. Но изобилието от нелегални порнографски материали за Распутин и императрицата, както текстови, така и рисувани, са толкова много, че рано или късно те щели да се озоват и в двореца.

Фотографиите също наливат масло в огъня. Отпечатани във впечатляващ тираж и продадени на публиката, те всъщност заменят днешните лъскави списания „за живота на звездите“. Распутин често попада в тези „фото-медии“, където често го изобразяват с тълпи ентусиазирани фенове. Въображението на хората привлича една от тях със самата императрица (макар че това, разбира се, не е вярно) и е разпръснато под формата на слухове не само в столицата, но и в цяла Русия. Тези слухове стигат чак до персийския фронт. Революционерът Пьотр Мойсеенко си спомня какво одобрение предизвиква сред войниците  през 1917 година, когато Зимният дворец е сравнен с публичен дом. 

Любопитно е, че след февруарския преврат консерваторите най-активно обсъждат темата за Распутин и императрицата. Те не харесват особено Александра Фьодоровна по време на монархията и сега, за да разговарят по някакъв начин с разбунената улична тълпа, трябваше да покажат своята антимонархичност и революционен дух. При това без да разпространяват левите идеи за „прогресивния нов свят“.

Личната линия в немския щаб

Ако съмнителните истории за любовните афери на императрицата разбиват на пух и прах патриархалния образ от легитимността на императорското семейство, то слухът за нейната симпатия към немците прозвучава като още по-важен компонент за противодействие на революцията в армията. И особено за най-важните офицери. Александра Фьодоровна е истинска германка - дъщеря на Хесенския херцог. Всъщност това изобщо не означаваше лоялност към кайзеровата Германия. Първо, цялото най-висше благородничество в Европа е „преродено“ на кръст и това не пречи на страните да се хванат за гушата успешно през Първата световна война.

На второ място, създаването на Германия в една единна държава става по доста суров начин и то не може да не засегне правата на благородниците. Което често - особено ако живеят в друга държава, въобще не харесва на кайзера. А и е трудно да обичаш ексцентричния Вилхелм II, който дразни всички със своята помпозност и непредсказуеми лудории.

Освен това в етиката на най-висшите тогава благородници изненадващо съжителстват своеобразен аристократичен интернационализъм и лоялност към интересите на държавата, на чийто трон те са били коронясани. Това означава, че монархичният дълг, подкрепен от  аристокрацията и от Бога, е по-важен от произхода. Александра Фьодоровна изпитва този дълг, ако не към руския народ, то към руската държава. И след идването си в Русия тя самата полага всички усилия да се русифицира. Тя научава руския език, говори го компетентно и на практика без акцент. Младият царевич не е специално обучаван на чужди езици веднага, за да придобие първо руския правоговор, който тогава не всички деца на най-висшите аристократи го имат.

Но въпреки това слуховете си циркулират. Включително и тази откровена лъжа за телеграфа, свързан с немците в личните покои на императрицата. Наистина и самата Александра Фьодоровна понякога дава причина за това и се държи неблагоразумно, като води кореспонденция с немската аристокрация. Намеренията й са чисти - тя иска да се подобрят условията на затворниците, както от едната, така и от другата страна. Но в условията на Първата Световна война тази идея не е много добра.

Слуховете за нейното сътрудничество с немците дори проникват и при най-висшите генерали. Някои от тях, като Брусилов и Алексеев, крият военните карти, ако трябва да се появят в щаба на императрицата.

Естествено, това отношение не би могло да бъде от полза за императорското семейство, а по-късно и за почти всички лидери на бялото движение, които "за пореден път се подготвяха за царския трон",  Това ще се окажат февруарците и републиканците, много критично настроени към монархията на Романови.

Игра на наддаване

За съжаление на Романови, такива слухове се разпространяват не само за царицата, но и за Николай II, макар и в по-малка степен, който също често е обвиняван в предателство. Понякога слуховете, надминават дори и параноичния слух за „телеграф до немския щаб“. През август 1915 г., в разгара на катастрофалното за руската армия „Велико отстъпление“, сред селяните от Вятската губерния се появява слух, например, че императорът има подземен проход към Германия директно от двореца. И че уж е избягал там, и то не някакси, ами с кола.

В други случаи Николай II бе представян за немски шпионин, при това комично дребен. Така например, в столицата се обсъждаше ситуацията, при която към Николай II са аташирани английски и френски генерали и те да следят дали по време на хипотетичното негово посещение на фронтовата линия „не дава сигнали на немците“.

След февруарския преврат се появява още един забавен слух - когато Петербург започна да се бунтува, че уж императорът е щял да „отвори фронта за немците“, за да дойдат в столицата и да го спасят от революцията. По-късно обаче се оказа, че остатъците от някакъв вид консенсус, поддържан в страната преди октомврийския преврат, се основават на желанието да се запази този фронт на всяка цена.

Както и да е, около императорското семейство има огромен брой слухове и всички пряко влияят на силата и стабилността на държавата. Те се раждат, разбира се, не от непосредствени причини, а от дълбоки и понякога неразрешими по мирен път проблеми. В империята преобладават нерешени работнически, национални и селски проблеми, които в продължение на десетилетия пораждат недоволство. То естествено се превръща в слухове за властта, а всички нейни провали се обясняват перфектно с порочността й.

Властта, вярваща в някаква версия за своя божествен мандат, настоява за самодържавие. И това, уви, изключва всякакъв диалог с гражданското общество. Монархическите традиции предписват да се управлява мъдро, но в никакъв случай да не се общува с хората като с равни. Подобна комуникация установява обратната връзка с населението, а така тя би могла да помогне за създаването на разбираема пропаганда, която да съответства на стремежите на реалната аудитория и способността й да я възприема. И това може да неутрализира до известна степен слуховете и да повиши авторитета на властта.

Може би това е щяло да се окаже същата спасяваща сламка, която би позволила, ако не да се предотврати революционната ситуация, то поне да направи нейната реализация много по-мека и по-плавна. Уви, това никога няма да разберем.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)