И София, и Скопие с пропуснати ползи

Стево Пендаровски честити празника на съотечествениците си не от Крушево, а от манастира „Прохор Пчински“ в Сърбия

Съвместно честване на 120-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание между София и Скопие би имало много по-голям ефект за европейския път на Северна Македония

Такава масова вълна от умиление скоро не бях виждал. Предизвикаха я думите на сръбския президент Александър Вучич, който навръх 2 август реши да се види в района на манастира „Прохор Пчински“ с колегата си от Скопие Стево Пендаровски. И го направи в типичния за него популистки, театрален и демагогски стил, характерен за личното му и държавническо поведение. Отличителна черта на този стил е да се държиш така и да говориш само неща, за които си сигурен, че ответната страна чака да види и да чуе. 

Неотдавна мои колеги и приятели от Скопие, с които обсъждахме как България би трябвало да води политиката си по отношение на Северна Македония, за да утвърждава приятелството и доброто ни съседство, ми препоръчаха ние, от тази страна на границата, и нашите политици да правим това, което Белград прави. Помислих си, че се шегуват. Макар че май че бяха добронамерени и истински заинтересовани от това връзките ни да се подобряват и да отидат на това равнище, което заслужават. Или поне ми се искаше да е така, защото нито съзрях някаква доза ирония, нито пък ги познавам като хора, които се отнасят безразлично към развитието на отношенията и подобряването на общуването между хората от двете страни на границата.

Малко по-късно обаче си дадох сметка за сериозността на проблема. Та, тези мои колеги и приятели, видни фигури от медиите в Северна Македония, интелигентни и образовани и с добро чувство към България, всъщност не познават друг модел на политическо поведение от страна на съседна държава към тях, освен този, който им се предлага от Сърбия.

Във всеки случай, посланията, които Вучич изпрати от манастира „Прохор Пчински“, бяха за това, колко обича македонците и как харесва техния език, как двата народа се чувстват като братя  и как двете държави нямат спорни въпроси помежду си освен този: „чие вино е по-хубаво?“. Точно това, което и неговият партньор Стево Пендаровски, и придружаващите го лица, пък и представителите на медиите от Скопие искаха да чуят. Може сред тях да са били и някои от тези мои приятели, за които стана дума по-горе. Защото в репортажите от срещата в „Прохор Пчински“ имаше нескрити намеци, че знаците, които Вучич е дал в публичното пространство, имат два адресата. Единият е, разбира се, публиката в Северна Македония, която трябва да бъде убеждавана непрекъснато, че сърбите са нейните най-близки приятели и че това не е моментен каприз или спонтанна проява на сегашния управляващ в Белград екип, а последователна и устойчива политическа линия. Вторият адресат, според медиите в Скопие, е България и нейния държавен глава Румен Радев. Пък аз си мисля, че ако сегашният ни президент вземе, та почне да се държи към Пендаровски и другите му спътници така, както Вучич, може и да се хареса на някои от сегашните ни случайници в управлението, но на хората, които имат чувство за националния интерес - в никакъв случай.

И отново да се завърти медийният чекрък с похвалите за това какъв голям политик е Александър Вучич, как е водещата фигура в регионалните дела не само на Западните Балкани, но и в по-широк мащаб. И как умело играе хем на руската, хем и на европейската карта, хем показва мили очи на Москва, хем не си затваря вратата към Брюксел и Вашингтон. И че неговите колеги от съседните държави в района могат само да се учат от него. Голям играч, голямо нещо, няма що. 

Както и да е. Време е да ме запитате какъв беше поводът на срещата между Вучич и Пендаровски в „Прохор Пчински“. Ами, датата подсказва - 2 август, държавният празник на Северна Македония, когато държавата и нейните граждани отбелязаха 120-годишнината от избухването на Илинденското въстание. Веднага възниква въпросът обаче какво общо имат Белград и Сърбия с въстанието, в това число и с манастира, та двамата президенти го избраха, за да се поздравяват с годишнината там. Нищо, разбира се. Нормално би било, ако Вучич толкова иска да покаже съпричастност с празничната атмосфера в южния съсед, да беше взел да отскочи до Крушево, да се качи над града в местността „Мечкин камен“ и да се поклони пред паметника на героите от въстанието, на който - странно защо, пише „Свобода или смърт!“. Но не, в „Прохор Пчински“!

Всичко около това си има своята предистория. Дълги години представителите на Северна Македония на всеки 2 август не бяха допускани до помещенията в манастира. А вътре, според митологията, изградена от комунистическите власти в Скопие, се намира една светиня - това е стаята, в която на датата 2 август 1944 г. се е състояло прословутото заседание на Антифашисткото събрание на освобождението на Македония (АСНОМ). Едно от най-важните решения, взети на това събиране, е след победата някогашната сръбска Южна бановина да влезе като федерален елемент в бъдеща Югославия. Така се ражда Народна република Македония.

Съчетанието на датата 2 август с онази през 1903 г. не е случайно, но след като през 1991 г. се роди суверенна и независима Република Македония, новата държава започна да отбелязва като свой държавен празник „двата Илиндена“ на 2 август. Но странно, или по-скоро закономерно, и този път вътрешното разделение в обществото се пренесе върху честванията.

Партията на бившите комунисти, сега Социалдемократически съюз на Македония, реши, че е мястото й е там, именно в „Прохор Пчински“. Най-голямата опозиционна партия в момента - ВМРО-ДПМНЕ, си присвои подвига на въстаниците от 1903 г. и пое ежегодния патронаж над честванията в Крушево. Едните отдават чест на „родителите“ на югославския вариант на съществуване на Македония, другите пък на идеята за свободна и независима държава. Така поделени я почнаха още от рождението на днешна Северна Македония преди 32 години, така я карат и до днес.

Но докато празниците на „Мечкин камен“ и в Крушево общо взето минаваха безпроблемно, то дълги години сръбските църковни власти не допускаха никой да влиза в манастира да отбелязва АСНОМ. Това принуди правителството на премиера Бранко Цървенковски, тогава той беше и лидер на СДСМ, да изгради мемориален комплекс в местността Пелинце, съвсем близо до граничната линия, в който беше пресъздадено точно копие на помещението, в което се е провело заседанието на АСНОМ. Така гражданите на Република Македония се снабдиха с два обекта за поклонение, единият е оригиналът, а другият - копието.

Тази година Пендаровски, като продукт на подкрепата в президентската кампания от страна на СДСМ и на левицата в държавата, отиде първо в музея в Пелинце и после мина само краткото разстояние за „Прохор Пчински“. Както се казва, сръбските духовници, вероятно и с ходатайството на Вучич, му направиха голям хаир, като го приеха в светата обител. 
А пък аз си мисля, че и ние пропуснахме поредниятдобър шанс да отбележим заедно със Северна Македония 120-та годишнина от Илинденско-Преображенското въстание. Една такава обща програма за честване щеше да има повече смисъл и историческо оправдание, отколкото взиамното лигавене на Вучич и Пендаровски. А и ползите, особено за Северна Македония и нейната европейска интеграция, биха били повече. Но там предпочетоха за пореден път да правят така, че да обсебят празнуването само за себе си. И за имиджа на Вучич.