Костите на цар Самуил напомниха за себе си. Върнаха се в мислите ни, за да ни кажат нещо много просто. Всички онези велики империи, които векове наред искаха да ни изтрият от картата, днес ги няма. Останаха само в прашните учебници. А ние сме тук. На същата тази земя, под същата тази луна, в същата тази събота вечер. Изправени, напук на законите на гравитацията и на пазарната логика.
И отново се сещам как Капиталът се опитва да убеди човека, че е просто зъбчато колело, ресурс с инвентарен номер, който трябва да бъде оптимизиран. Знаете ли какво? Синдикализмът, истинският, онзи, който се ражда в сърцето, а не в кабинетите - никога не е бил въпрос на проценти и меморандуми. Той е въпрос на достойнство. На правото да погледнеш системата в очите и да кажеш „Аз не съм стока!“.
Хемингуей беше написал, че човек може да бъде унищожен, но не и победен. Системите се сменят, номенклатурите остават в миналото, бизнесите преизчисляват печалбите си, но хората... хората остават. Затова си мисля, че комфортът на настоящето е най-големият капан за бъдещето. Лесно е да останеш там, където е топло и познато, където си построил авторитет и си свикнал с пейзажа. Но истинската наука, истинската кауза и истинският живот изискват движение.
Предстоят ни времена, в които ще трябва да предефинираме понятието за справедливост. Не с лозунги, а с хладен ум, чиста съвест и много, много характер. Бъдещето не се чака - то се проектира. И понякога, за да останеш верен на принципите, с които си започнал, трябва да имаш куража да продължиш.
Труд
