Труд
Автор:
Христина Колева
Фотографската изложба "Поколение в кадър" разбуни духовете в Клуба на фоторепортерите в София. От няколко дни тя е събитие в културния и спортния ни живот. Тя ще бъде представена и в Художествената галерия в Созопол от 17 до 30 април 2025 г. и всички гости на морския град ще могат да й се насладят. Тя не е просто сбор от снимки на знакови сгради за столицата и страната ни, не е и стон по славно спортно минало. Тя е зов. Зов на младия човек, който обича да обича България и иска да иска да живее и да успява тук. А как и защо е свързана със спорта, пред „Труд news” разказа създателят й, фотографът Мариян Томов:
- Здравей, Марияне, символ на материалната или моралната разруха е твоята изложба?
Изложбата не противопоставя материалното и моралното, а по-скоро ги преплита – като огледало на реалността, в която младите хора съзряват. В много от кадрите виждаме физическа разруха – рушащи се сгради, изоставени спортни обекти, запуснати пространства. Но зад тези образи стои не просто липса на поддръжка, а една по-дълбока криза – моралната. Когато едно общество забрави да пази местата, в които е възпитавало дух, сила и мечти, то постепенно забравя и да ги предава нататък. Затова бих казал – изложбата е символ и на двете. Материалната разруха е видимото. Моралната – усещането, което остава след кадъра.
- Знакови са сградите, които си снимал. Можем ли да върнем „душата“ на спортните ни бази?
- Да, вярвам, че можем да върнем „душата“ на спортните ни бази – но само ако се изправим честно пред причините, поради които я изгубихме. И те не са тайна – нехайство, корупция, политически интереси, които нямат нищо общо със спорта, а единствено с личната изгода.
В изложбата „Поколение в кадър“, с мои курсисти по фотография, заснехме рушащия се басейн на ЦСКА в София – едно място, което би трябвало да е символ на национална гордост. Именно там Таня Богомилова, една от най-великите български спортистки, печели европейска титла. Същата Таня, която по-късно става и олимпийска шампионка. А днес това място прилича на сцена от постапокалиптичен филм – изядено от ръжда, бурени и забрава. Освен всичко, достъпът до съоръжението е свободен, а там е изключително опасно. Дано не стане най-лошото, както в повечето случай, и чак тогава да се вземат адекватни мерки. Говори се, че някой има интерес да строи на негово място – и така, вместо историята да се пази, тя се заличава в името на „развитието“.
Стадион „Раковски“ е в същото състояние – рухнал, изоставен, а средствата, които уж са инвестирани, потъват някъде между чиновнически папки и нечисти сделки. Хората, които трябваше да защитят тези и безброй други места, са ги предали. И ако чакаме спасението да дойде от тях, ще чакаме напразно.
Изложбата с моите курсисти – бъдещи фотографи не е само документален разказ – тя е опит да събудя съвестта на обществото. Ако ние не оказваме натиск, ако младите не разберат какво губят, ако не запомним къде някога сме били велики – няма да има нито душа, нито бъдеще. Душата на спорта се връща, когато спрем да приемаме разрухата за нормалност и започнем да изискваме отговорност.
- Като журналист все повече губя мотивация да отразявам спорта у нас поради липсата ни на значими успехи или появата само на периодични такива. Ти откъде почерпи вдъхновение да отидеш да заснемеш символите на славното ни спортно минало?
- Разбирам те напълно. Това чувство на обезсърчение не е чуждо и на мен. Когато човек живее в среда, в която всичко ценно бавно се руши – било то буквално или символично – мотивацията често изчезва. Но точно там, в тази тишина, се крие и вдъхновението ми.
Отидох да заснема символите на славното ни спортно минало не от носталгия, а от нужда. От нужда да си спомня – и да напомня. Да разкажа чрез кадри за времето, в което спортът не беше просто статистика или сянка от брифинг, а гордост, кауза и мечта. Тези места – басейнът на ЦСКА, стадион „Раковски“, рушащите се сгради на университетската Александровска болница, баните в Горна баня и Княжево. И това не е само в София. Това е в почти всеки български град. Забравените зали, терени и сгради с обществено значение – те все още пазят ехото от онзи дух. Мълчат, но говорят. И в тази тишина има нещо много силно.
Вдъхновението ми дойде от една болезнена реалност – че ако не ги запечатам сега, може скоро дори да няма какво да се снима. Затова взех камерата, отидох на терен и започнах да снимам. Това е моят начин да се боря с обезкуражаването – да действам. Понякога кадърът може да каже повече от цяла пресконференция. А ако дори един млад човек види тези снимки и реши, че спортът заслужава втори шанс – значи не е било напразно.
Ние, хората на образа и думите, все още имаме мисия. Да пазим паметта. Да провокираме въпроси. Да не позволим забравата да стане политика.
- Не живеем ли повече в миналото и не трябва ли да махнем с ръка, да си кажем, че нямаме условия да продължим с всичко, в което сме имали успехи, и да насочим приоритетите си другаде?
- Ако махнем с ръка – това вече няма да е просто загуба. Това ще е капитулация.
Не живеем в миналото, когато го помним, анализираме и използваме като основа. Живеем в миналото, когато позволим настоящето да бъде безлично, апатично и без визия. А спортът – както и културата, и образованието – не са лукс или сантимент, те са гръбнакът на една нация. Не се насочват приоритети „другаде“, когато основите ти са пропукани. Те се стабилизират.
Успехите ни не са просто медали и архиви. Те са доказателство, че когато има смисъл, има и резултат. Че сме можели – и можем. Да кажем „нямаме условия“ е удобната реплика на тези, които искат да извинят бездействието си. Но ние сме хората, които създаваме условията. Не те създават нас.
И тук идва надеждата – защото тя се ражда точно тогава, когато от най-рушащата се сграда, от най-прашния басейн, се изтръгне един кадър, който разказва истина. Който казва: „Не сме забравили. И няма да ви позволим да ни накарате да забравим.“
Да, трудно е. Да, понякога изглежда безнадеждно. Но именно затова трябва да продължим. Не заради миналото, а заради правото си на бъдеще.
- В 45 кадъра вкарваш образа на младия човек като лирически герой, който още не се е отказал да живее и да постига успех тук, в България. Какво мислят твоите партньори, участниците в тези снимки, за изложбата? Кои са те и какви послания отправят?
- Благодаря за този въпрос – той докосва сърцето на проекта. Защото в основата на изложбата „Поколение в кадър“ стоят точно тези млади хора – моите курсисти, с които имах честта да работя в рамките на фотографския курс, който водих – „Фотографията като изкуство и бизнес“, реализиран с подкрепата на Министерството на младежта и спорта по чл. 10а от Закона за хазарта.
Тези 45 кадъра не са просто фотографии – те са разкази, гледни точки, въпроси и понякога – дори викове. В тях младият човек е лирически герой, но и активен създател на реалността, в която иска да живее. Всеки кадър е заснет, подбран и представен от мен и от самите младежи – на възраст между 16 и 29 години. Те не снимат за оценки, нито за лайкове. Те снимат, защото имат какво да кажат. И посланията им са силни: „Виж ни. Чуй ни. Ние сме тук. Искаме да останем. Но трябва да има защо.“
Говорим за теми като разрухата на средата, но и за съпротивата на духа. За загубените възможности, но и за надеждата, че още не е късно. Много от тях избраха да снимат изоставени спортни бази, рушащи се сгради, изчезващи спомени – но с вярата, че ако покажем тези места, можем да ги съживим.
Това не е просто курс по фотография. Това е гражданско образование през обектива. И ако има едно послание, което обединява всички участници, то е: „Да останем, но не като мълчим. А като действаме.“
Това поколение още не се е отказало. И слава Богу.
- Самата идея за тази изложба не е ли твоят протест срещу днешна България? Кое те ядосва и как да го променим? Кога ще се ядосаме всички?
- Да, тази изложба е мой протест. Тя не е просто арт събитие – тя е шамар. Но не само към институциите. И към нас самите. Към онзи мазохистичен навик да приемаме разрухата за естествен фон на живота си. Да минаваме покрай рухнали зали, плувни басейни, спортни площадки, без дори да се загледаме. Без да попитаме: „Кой позволи това?“ и „Кой ще го спре?“
Протестът ми е най-силно отразен в една от фотографиите, която озаглавих „Голо писмо до държавата“. В този кадър улових с обектива си млада жена, която се къпеше в топлата вода на чешмите до Централна баня – гола, в ранна януарска утрин. Не заради артистичен експеримент. А защото нямаше къде другаде да отиде.
Централната баня днес е музей, но не и това, което обществото отчаяно има нужда да бъде – обществена къпалня. А северната ѝ страна се руши – буквално и символично.
Но най-много ме ядосва безсрамието и безочието на управляващите, които винаги се извиняват с „тежкото наследство“ и „предходните управления“, но в крайна сметка никой не носи отговорност. Ядосва ме тишината. Че е по-шумна от протеста. Че улиците не се пълнят, когато децата ни тренират върху мухлясал паркет, а мечтите им се сблъскват с олющени стени и безкрайно "няма пари". Аз съм баща на три деца и това още повече ме прави отговорен и към тяхното бъдеще в България.
Тази изложба е моята форма на събуждане. Камерата ми стана трибуна, защото, когато един народ губи гласа си, снимките трябва да проговорят.
Ще се ядосаме всички, когато осъзнаем, че не просто са ни откраднали бетон и тухли. А памет, настояще и бъдеще. Ще се ядосаме, когато видим детето си как плаче след тренировка, защото е паднало в дупка на терена. За жалост, точно това нехайство, особено по пътищата ни води до смърт. Всеки ден.
Промяната няма да дойде отгоре. Ще дойде, когато всеки хване фотоапарата, микрофона, клавиатурата, метлата, или каквото има под ръка, и каже: „Стига.“ Това е моята форма на „стига“.
