Труд
Автор:
Тодор Токин
Независима политика не означава да правиш авантюри
Независимостта е чисто българска идея, голям е приносът на нашата млада дипломация
Утре, 22 септември, се навършват 118 години от обявяването на независимостта на България. Ние сме една от малкото държави на Балканите, да не кажа единствената, която получава пълна национална независимост без военен конфликт, казва проф. Милко Палангурски. Но българската държава използва заплахата от война чрез мобилизацията на Тунджанската дивизия и умело блъфира за ескалация на напрежението. Това довежда великите сили до общо решение, че до война не трябва да се стига и че въпросът трябва да бъде решен по мирен път, както между другото искаме и ние, припомня професорът.
- Какъв е пътят на България от Освобождението през 1878-ма, през Съединението седем години по-късно, до 22 септември 1908 година, когато се обявява Независимостта, професор Палангурски?
- Пътят е славен и трънлив, труден, но в крайна сметка успешен. Ефективен, защото обикновено в такива случаи трябва да съпоставим това, което сме направили с онова, което са направили нашите съседи, защото ние всички излизаме от рамките на големи и велики империи, като почнете от Словения и стигнете до днешна Украйна. Така че в този смисъл повечето от държавите, които са се формирали като изцяло независими, са минали през една военна операция, която винаги струва много ресурси, много животи и забавя постигането на бърза модернизация. Ние сме една от малкото държави, да не кажа единствената на Балканите, която получава пълна национална независимост без военен конфликт. Това позволява да се отделят ресурси за българската армия, за евентуалната освободителна война, каквато е Балканската. Също така дава възможност на другите сектори постепенно да се модернизират и от една дълбока османска провинция - защото ние сме най-дълбоката османска провинция, тъй като сме най-близко до центъра ù - да започнем да придобиваме европейски черти. Първоначално със столицата и големите градове и да сигнем и до по-малките. Но в крайна сметка тази независимост и последвалият модернизационен процес се дължат на успеха, който постигат нашите дипломати. Дипломацията ни за втори път успява, след Съединението, без да има никакво историческо минало и натрупвания, без да има собствена аристокрация, която независимо къде е работила в други държави, функционира и бързо помага за националното изграждане.
- До 1908 година ние си имаме вече армия, изградени са всички държавни институции, всъщност не можем да водим независима външна политика, нали така?
- Да, реално погледнато имаме проблеми с външната политика, макар че държавата функционира, но имаме проблеми със сключването на външни заеми, с третирането на държавата. В Европа има само една васална държава в този момент, това сме ние, което позволява понякога на великите сили, а и на съседите ни да подценяват българското участие, да го поставят под съмнение, което е изисква огромни ресурси, време и сили да се преодолява. В крайна сметка България може да функционира и така, още може би дълго време, но са минали вече 30 години и Берлинският договор беше, така да се каже, изтърбушен първо от нас по време на Съединението.
Т. е. на практика нито един от членовете в този договор за Източна Румелия не функционира, въпреки че българският княз се води губернатор на Румелия, но няма Румелия, няма румелийци, нито органически устав, нито румелийски институции, има само тези на Княжество България. Тъй че е дошло време да се пристъпи към следващата стъпка. Всъщност никой в Европа не е смятал, че това нещо няма да стане, въпросът беше кога и как да се използват противоречията между великите сили, за да се реши проблемът с българския национален въпрос, който е от Априлското въстание, през Съединението и Сръбско-българската война.
- От кои противоречия между великите сили се възползваме?
- Не трябва да забравяме, че имаме една велика сила, която има намерение да нарушава Берлинския договор. Това е Австро-Унгария, която пък в полуавтономен вид управлява окупираната територия на днешна Босна и Херцеговина. Тя също смяташе, че трябва да приключи този временен статут на управление и Босна и Херцеговина да станат част от реалната територия и политика на империята. Така че от тази гледна точка, когато имаш велика сила, готова да наруши договора, ти трябва да се възползваш максимално от това. Второто ниво вече е, че и Австро-Унгария и останалите велики сили вече се ориентират към сключването на така наречените глобални съюзи, които действат до Първата и до Втората световна война, пък и през Студената. Така че от тази гледна точка, още по-логично беше, че ако България се възползва от този момент, най-малкото една от двете основни групировки - Централните сили или Антантата, ще бъде съпричастна към българските искания. Да избързам напред - въпросът беше решен от силите на Антантата Русия, Франция и Англия, които в крайна сметка доведоха дотам да се оформи това, което наричаме Акт от април 1909, който позволи независимостта ни да бъде призната от всички велики сили и най-вече от Османската империя.
- Как реагират на обявяването на независимостта Русия и Турция?
- Русия по принцип е против, защото според нейните разбирания това дело е извършено без да има възможност нейната дипломация да се възползва от нарушаването на договора. Всъщност, Русия теоретично е „за“, даже говори с Австро-Унгария още в началото на 1908 година за българската независимост, но като част от анексията и стъпването на Русия на Босфора. Малко по-късно Русия обаче схвана, че предвид голямото разместване на силите и пластовете в Европа в навечерието на големия световен конфликт, България е важен елемент от създаването на един Балкански съюз като част от съюза на Русия с Англия и Франция и това вече разчисти политическите проблеми около признаване на независимостта. По този начин Русия най-после получи някой франк от този огромен репарационен дълг на Османската империя от 1877-1878 година, който никой никога не плати. Османската империя всъщност предизвика независимостта с т. нар. младотурска революция, която въпреки че обяви конституционализма, тръгна към отоманизма, т. е. създаването в империята на единина нация, което даде повода на българската дипломация да извади, така да се каже, ножа от ножницата и да пристъпи напред. Правителството на Александър Малинов когато получава мандата, ясно категорично заявява, че независимостта е негова цел. Това е цел и на предното правителство, въпросът е дали има условия да се ескалира напрежението.
- Във времето на това очакване имало ли е все пак гласове против?
- Тук никой не спори „да“ или „не“. Даже всяка година около датата на встъпването на престола на българския княз на 1 август, цяла Европа от 1896 г. чака да види дали той няма да направи някакво тържество и да се провъзгласи за независим владетел и цар на българите. Почти няма година, в която да не се говори за едностранно обявяване на независимостта, но българската дипломация не рискува, няколко пъти възпира българския владетел. Но трябва да кажем, че в този момент има единодушие между правителството и царя, от една страна, и общественото мнение от друга, да не забравяме това.
- Могло ли е по-рано да бъде обявена независимостта, след като доста години е имало такова очакване?
- В началото на 20 век България ясно трябва да си даде сметка какво може да направи по националния въпрос. Не забравяйте, че българската армия и българската държава не се намесват под натиска на великите сили в Илинденско-Преображенското въстание. И това не е защото нашите хора не желаят или не могат. А защото България няма ресурс. След Стамболов българската армия на практика не се модернизира. Чак второто правителство на стамболовистите в 1903-1908 година успява да превъоръжи армията с най-модерни оръжия. Това е първият случай, в който българската държава в дипломатическата си дейност използва заплахата от война чрез мобилизацията на една от дивизиите - Тунджанската - с което показва, че България е готова, както казва министър-председателят Александър Малинов, да изкупува независимостта, ако трябва с всичката наша кръв. За първи път българската дипломация умело блъфира за ескалация на напрежението. Това довежда великите сили до общо решение, че до война не трябва да се стига и че въпросът трябва да бъде решен по мирен път, както между другото и ние искаме.
- Движещите сили за независимостта са княз Фердинанд и министър-председателят Александър Малинов, кой има по-големи заслуги?
- Правителство в един момент е по-активното. Много често се обвинява Фердинанд, че е търсил своята политика, и това е съвсем естествено - той иска да получи царската корона и да възстанови българската държавност. Но когато българското правителство взима категоричните решения няколко дни преди независимостта, е поставен буквално ултиматум на българска владетел, че правителството го чака в Русе, защото той води дипломатическите совалки по това време в Западна Европа. Той има тези правомощия по конституция. А и как да обявиш независимост без владетелят да знае, както е по време на Съединението? Така че това са напълно логични практики, което доказва, че когато има ясен цел и ясен инструментариум, нашите хора са способни да вървят напред. Всъщност ние от 1879 г. до независимостта на практика нямаме тежки грешки, грешките идват след това. Дотогава работим като швейцарски часовников механизъм.
- Имало ли е период или периоди, в който България води независима политика?
- По принцип думата независимост не означава да си самоизолиран от всички. Това означава да поставяш своите цели и задачи и да ги решаваш както другите държави. Независимостта идва от Великата американска революция, там независимостта е олицитворение на това, че те са отхвърлили кралската имперска система на Великобритания. И от тук всяка национална революция приема идеята за независимост. Това е начин на самоуправление на равноправни държави. И, между другото, в манифеста, с който Фердинанд обявява независимостта, е записано - България е достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Това не ви ли прилича на Васил Левски?
- Едно към едно, Апостола казва - от нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи...
- Да, на практика това е идеята и целта и тя си е описана. Така че независима политика не означава да правиш авантюри, да се скриваш от съюзници, да бягаш от решение, да се „цупиш“ на решението на други държави. А да намериш онзи модел и момент да направиш това, което искаш да постигнеш на базата на ресурсите, които имаш. Естествено е, че никоя велика сила няма да се съобразява с ресурсите на една мъничка държава, но когато българската държава е поставена на масата на преговорите със своите въоръжени сили, тя става голяма.
- Смята се, че една от проявите на българската независима външна политика след 10 ноември 1989 г. е признаването на Македония през януари 1992 г.?
- Да, това е точно така. Между другото това спаси Македония от подялба, от това, което се направи през 1913 година. Този път нас ни канеха да участваме. Това дали е разбрано в Скопие или не, след време ще го разберем. Но това е проява на независима политика, абсолютно. Помня, че по това време много посолства на велики сили бяха бесни, да не говоря колко бесни бяха в Белград и Атина. Ето ви един от примерите, когато може да уцелиш криза във времето и да поставиш и постигнеш нещата. Главната стратегическа цел на България е била свободна и независима Македония. Преди войните думата автономия означава самоуправляваща се самостоятелна държава. Ако трябва да сме точни, това винаги е било онази крайна цел, която нашите политици са се опитвали да постигнат. А това, че сега имаме криза в отношенията ни заради език, култура и така нататък, това са братски кавги, които рано или късно ще се оправят.
- В Президентството бе внесено официално предложение от граждански и обществени инициативи за референдум за датата на националния ни празник. Те настояват този въпрос да бъде решен директно от гражданите. Този дебат като че ли бе позатихнал...
- Той затихна, защото в момента управляват хора, които смятат, че най-важното е благодарноста към Руската империя. Ние продължаваме да бъдем единствената държава, която празнува своя васалитет, договор между две други държави. Огледайте комшиите, да видите кой какво празнува.
- Добре, между 3 март, 24 май, 6 септември и 22 септември кога би трябвало да бъде нашият национален празник?
- 24 май си е празникът на българската култура, който никой по света не може да го разбере. Аз съм присъствал на този празник в чужбина, бил съм и в Русия, бил съм на опити за празнуване в Чехия и Полша - хората го приемат като празник на двама светци. Те не могат да схванат дълбоката възрожденска идея на празника за нас, българите. Той ще се остане нашият духовен крепител, в това няма никакво съмнение. Румъния има два празника. Те приемат руско-турската война като тяхна война за независимост. Защото благодарение на тази война Румъния от васал става независима държава. И вторият им празник е съединението, когато след Първата световна война всички пет части на Румъния успяват да влязат под егидата на румънското кралство. Те си празнуват двата празника. За мен нашите два празника са 6 и 22 септември. Шести септември 1885-та е наше лично усилие, което доведе до удвояване на територията на българите само за шест години. А 22 септември 1908-ма е пак наша, чисто българска идея, която сме успели да осъществим. Едното е революция, другото е политика и дипломация.
Проф. Милко Палангурски е автор на повече от 20 монографии, учебници и учебни помагала и книги, между които е “Нова история на България: Княжеството”, “Бащите на българската конституция: мрежата на националната тъкан”. Завършва история във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. През годините е бил зам.-декан, зам.-ректор, ръководител на катедра, председател на Общото събрание на Историческия факултет на ВТУ. Той е носител на приза на студентите - “Най-атрактивен преподавател”. Сега е професор в Института за исторически изследвания към БАН.
По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ù. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.
Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.
Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Нашето царуване
Фердинанд I
Приподписали:
Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: Ал. Малинов; Министър на Външните Работи и на Изповеданията: Ст. Паприков; Министър на Вътрешните Работи: М. Такев; Министър на Народното Просвещение: Н. Мушанов; Министър на Финансите: Ив. Салабашев; Министър на Правосъдието: Т. Кръстев; Министър на Войната: генерал Д. Николаев; Министър на Търговията и Земледелието: А. Ляпчев
