Нека говорим ясно за тарифите на Тръмп

Старият глобален икономически дневен ред вече не е изгоден на Вашингтон

Нито в Китай, нито в Индия спазват екологичните, трудовите и другите изисквания, които са неизменна част от икономическия оборот в развития свят
    
Една тема неминуемо присъства от минута първа на встъпването на Доналд Тръмп в Белия дом. Даже присъства от доста преди това, но от 20 януари насам е неизменна тема на анализи и коментари по цял свят. Разбира се, говорим за тарифите. Новата митническа политика на Вашингтон променя из корен установения международен консенсус как ще върви икономиката на света. Вкратце, досега съществуващият ред вървеше горе-долу така – Америка доминира финансово и военно света и изнасяше физическото производство на стоки в други юрисдикции, които имат я по-олекотени регулаторни режими, я по-евтина работна ръка, я и двете. Америка финансира, Китай, Мексико, Канада, Индия, Турция и други произвеждат и изнасят за САЩ. Този консенсус работеше добре до момента, в който спря да работи.

Крахът на тази система не идва, защото „Америка е свършила парите“, както говорят русофилите. Нищо такова няма. Системата финишира, поради две причини. На първо място, производствените хъбове ударно забогатяха и започнаха да си въобразяват, че те командват парада. Най-фрапантният пример е с Китай, който от бедна аграрна държава се превърна в ултрамодерен производствен хъб, който натрупа такова съществено благосъстояние, че започна да си въобразява, че може да дирижира глобалните процеси. На друго ниво и по друг начин, но такова беше и поведението на Канада и Мексико. Канада съществува, защото изнася стоки за САЩ. Същевременно тя силно ограничава вноса от Америка, например на земеделски продукти. Отделно Америка на практика охранява Канада, докато страната богатее на американския гръб. Мексико пък произвежда какво ли не за Щатите и също трупа богатство на неин гръб, докато същевременно южната съседка на САЩ допуска огромен внос на наркотици, допуска трафик на хора и въобще влошава живота в Щатите, докато произвежда и продава в страната.

На второ място, този ред приключва, защото политиката на аутсорсване на производства доведе до обезлюдяване на цели градове в САЩ. Това доведе до декласация на огромни маси от граждани, т.нар. „сини якички“, които допреди няколко десетилетия оформяха гръбнака на американската средна класа. Днес работническата класа е тотално изолирана от процеса по трупане на благосъстояние в Америка. Това задълбочи неравенствата и оформи пропаст между обикновения американски работник и богатия служител на финансовия капитал, ситуиран основно в големите метрополиси на Америка. Тези мащабни неравенства, това декласиране на работниците и изолирането им от големите икономически процеси, създаде огромно вътрешно напрежение в страната. Това напрежение беше умело уловено от Доналд Тръмп и неговия екип. Той застана на страната на обикновения американец. Тази му политическа позиция диктува поведението му и искането му Америка да върне ролята си на голям глобален производител. Роля, която превърна САЩ в най-богатата държава на планетата и роля, която беше изоставена задълго, но сега предстои да се върне на дневен ред.

Поради тези две основни причини старият глобален икономически дневен ред вече не е изгоден на Вашингтон. Това означава, че той приключва, няма да го има вече. Въпросът е какво идва на негово място. И отговорът е съвсем ясен – идва международен ред, основан на двустранни отношения и на реципрочност в митническите режими. В момента Тръмп започва с Канада и Мексико. Нека никой няма никакви съмнения – двете държави ще клекнат на исканията на САЩ и ще направят каквото Вашингтон иска от тях. Да, ще мрънкат, да, ще пробват да извиват ръце, ще опитат да си защитят интереса. Толкова е нормално. Но в крайна сметка ще стане, каквото е решила Америка. Просто няма как да е иначе. Канада и Мексико имат огромна зависимост от американския пазар, докато обратното не е валидно. Търговията със САЩ се явява 73 на сто от мексиканската икономика, търговията със САЩ е 67 процента от канадската икономика. А ако към Мексико и Канада добавим и Китай, то търговията на Америка с тези три държави взети заедно е едва 24 процента от икономиката на САЩ. Няма как коя и да е от тези държави да последва исканията на Вашингтон. В момента Тръмп загрява ситуацията, като първо ще се справи с обструкциите на Канада и Мексико, преди да се захване с Китай.

Ще кажат някои мои либертариански настроени приятели, че въвежданията на мита били антипазарни. Защо, биха попитали те, Америка вместо да налага мита на вноса, не се захване да подобри конкурентоспособността си и не си прибере производствата на родна почва на конкурентен принцип. Отговорът е много прост. Няма никакво значение колко конкурентна е Америка, тя никога няма да може да постигне ниската себестойност на стоките, които се произвеждат в Китай или Индия, да речем. Причините са свързани най-вече с цивилизационния избор на развития свят да спазва определен набор от изисквания – екологични, трудови, енергийни и прочие. Нито в Китай, нито в Индия спазват екологичните, трудовите и другите изисквания, които са неизменна част от икономическия оборот в развития свят. Образно казано, няма как Америка и коя и да е развита държава да произведе една стока на същата цена като държава, в която няма ограничения на продължителността на работния ден, в която никой не му е зор за опазването на околната среда.

Затова няма как да има обективна конкуренция между производството в Америка и в някоя държава в Третия свят. Още повече, че например Китай интензивно дотира с държавни пари определени губещи производства с цел да монополизират конкретен сектор и после да вдигнат цените, колкото не ги е срам. Как се конкурираш с такова антипазарно поведение? Краткият отговор е – с мита. Просто им налагаш митническа санкция, за да ограничиш непазарното им поведение. Когато те не спазват никакви изисквания и когато те използват дъмпингови практики, единственият отговор е остро влизане с мита и митнически санкции. Или казано на уличен език – финансов бой по канчето.

Това ще доведе до нещо просто – производителите ще калкулират, че непазарните бонуси от някоя държава ще са недостатъчни, за да покрият митата и логистичните разходи. И докато не можеш да се лишиш от американския пазар, ти имаш само един-единствен избор – връщаш си производството в Америка. Да, това води до кратковременна инфлация, докато тези производства се върнат у дома. Но върнат ли се, там нещата вече стават различни, защото локалното производство води до ръст на БВП, увеличават се средствата у американските граждани, увеличава се и тяхната покупателна способност.

Такава е обективната ситуация с митата. Трябва да се отчитат тези прости факти, за да се обсъжда тази политика аргументирано. Другото не е експертен разговор, а обикновено дърдорене.