Историята не се пише с фалшификации и произтичащи от тях квалификации
При представянето на книгата ми „Спорът за македонските българи в следвоенна Европа“ в Европейския парламент на няколко пъти споменах името на Иван Михайлов и посочих огромното му значение за освободителното движение на македонските българи.
След приключването на официалната част имах възможност да разговарям с различни евродепутати. Някои от тях споделиха, че срещу Иван Михайлов се води кампания от страна на представители на Северна Македония, които го представят като „фашист“. Подобни твърдения например са били подавани към евродепутата Томас Вайц, който на свой ред активно възпроизвежда този скопски наратив. Нещо повече, днешните последователи на Иван Михайлов се представят като носители на „фашистки идеи“, с което се създават внушения, че те едва ли не заслужават преследване, вместо защита на основните им граждански права. Тук се визират не само членовете на забранения Български културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля, но и всички, които се опитват да представят обективно историческия образ на Радко.
Тъй като в книгата си частично разглеждам протокола от срещата между Иван Михайлов и американския историк и разузнавач Джеймс Кларк, проведена на 6 юли 1948 г. в Австрия, реших да запозная евродепутатите с някои подробности от този документ.
По време на срещата водачът на ВМРО разкрива, че комунистическата съпротива във Вардарска Македония през Втората световна война се е опитвала да привлича привърженици сред населението, използвайки неговото име и авторитет.
След завръщането си в България отново прегледах протокола от 1948 г. В него е записан следният въпрос, поставен от Иван Михайлов:
„Защо комунистите, като се появиха тук-таме в Македония, агитираха с името на Иван Михайлов, като обясняваха на слушателите си, че и той е в пълна опозиция на тая политика, следователно бил солидарен с борбата срещу тая политика; защо изтъкваха, че неговото незавръщане е един знак за убеждението му, че Оста ще загуби войната?“
Прилагам копие от тази част на протокола.
Тук трябва да се има предвид, че Иван Михайлов е получавал сведения за събитията във Вардарска Македония чрез своите куриери, които първоначално пристигали в Загреб, а впоследствие и в Австрия.
Но съществува и друго, особено интересно свидетелство, което потвърждава, че името на Иван Михайлов действително е било използвано при комунистическата агитация.
В архива на Иван Михайлов в Рим се съхраняват непубликуваните ръкописни спомени на Сандо Пелов от с. Владимирово, Беровско.
В тях авторът описва личната си среща с групата на Михайло Апостолски и Светозар Вукманович-Темпо на 28 февруари 1944 г. в местността Стари Гарван, Малешевско.
Според Пелов групата наброявала 224 души, сред които били и около 80 български военнослужещи, присъединили се към нея през февруари. Сред по-известните участници той посочва Михайло Апостолски, Бане Андреев, Методи Ченто и други.
Пелов разказва, че пристигналите се представили като членове на Главния щаб и заявили, че се борят за „свободна и независима Македония“. Особено показателно е неговото наблюдение, че Темпо мълчал, за да не бъде разпознат по сръбския си говор.
След това Сандо Пелов задава на Михайло Апостолски въпрос дали познава Иван Михайлов и къде се намира той.
Отговорът, записан в ръкописа, е изключително показателен:
„А той ми отговори, че той е човек на Ванчо и че е упълномощен от Ванчо да работи.“
Пелов допълва, че Апостолски бил питан за Иван Михайлов и на други места, където давал подобни отговори.
Прилагам копия и от ръкописните спомени на Сандо Пелов.
Това е свидетелство на пряк очевидец, записал как представител на комунистическото партизанско ръководство се е позовавал на авторитета на Иван Михайлов, за да спечели доверието на местното население.
Тук възниква един съществен исторически въпрос: защо комунистическите ръководители са смятали, че представянето им като хора на Иван Михайлов ще им помогне да привлекат населението на своя страна?
Отговорът се съдържа в политическата обстановка във Вардарска Македония и в огромното влияние, което Иван Михайлов и ВМРО продължават да имат сред значителни части от местното население.
За стремежа на комунистическото движение да привлече среди, свързани с по-старото македонско революционно движение и с българската национална традиция, свидетелства и самият Светозар Вукманович-Темпо.
В доклад до ЦК на КПЮ от 8 август 1943 г., описвайки политическата обстановка в Македония, той констатира, че е създадена благоприятна ситуация за „събиране на всички българофилски маси около нашата партия“.
Непосредствено след това Темпо отделя специално внимание на Иван Михайлов и ВМРО, чиито привърженици според него проповядват обединението и независимостта на Македония.
Той определя „опасността от Ванчо Михайлов“ като „много голяма“, именно защото дейността му намира отклик сред населението. (Източник: Историјски архив Комунистичке партије Југославије. Т. VII. Београд, 1951, с. 229-245.)
В същия документ Темпо предлага широко да бъде популяризирано обещанието, че Македония ще получи „пълна свобода и равноправност“ в бъдещата федеративна Югославия.
Тези сведения разкриват политическата среда, в която името на Иван Михайлов е могло да бъде използвано за агитационни цели. Комунистическото ръководство съзнателно се стреми да привлече „българофилските маси“, като същевременно се опитва да използва популярните сред тях идеи за освобождение на Македония.
И тук стигаме до същината на въпроса.
През 1943 г. Светозар Вукманович-Темпо предупреждава ръководството на КПЮ за огромното влияние на Иван Михайлов. През февруари 1944 г., според свидетелството на Сандо Пелов, Михайло Апостолски се представя като човек, упълномощен от Иван Михайлов. През 1948 г. самият Иван Михайлов поставя пред американски представител въпроса защо комунистите са използвали неговото име в своята агитация.
Три различни документа, създадени в различно време, очертават една и съща политическа действителност: авторитетът на Иван Михайлов сред населението на Македония е бил фактор, с който дори неговите политически противници са били принудени да се съобразяват.
Именно затова днешните опити на сърбоманската власт в Скопие историческият му образ да бъде сведен единствено до политически етикети не могат да заместят сериозното изследване на документите.
Историята не се пише с фалшификации и произтичащи от тях квалификации. Тя се изследва чрез извори, свидетелства и критичен анализ.
А документите заслужават да бъдат прочетени - включително и от онези европейски политици, които под влияние на лобистката дейност на Скопие днес произнасят присъди за миналото, без да познават неговата сложност.
