Една от причините писателят да получи Нобелова награда
Произведението печели “Пулицър”
Преводът е на Димитри Иванов
Тази седмица към престижната поредица с избрани творби на Ърнест Хемингуей се присъединява ново българско издание на знаковата повест “Старецът и морето” - трогателен разказ за неизтощимия човешки дух и съпротивлението срещу житейските несгоди. Изданието е с твърди корици.
Публикувана в оригинал през 1952 година, повестта “Старецът и морето” (преводач: Димитри Иванов, 92 стр.,) е несъмнено едно от най-известните произведения на Хемингуей и фактор за присъждане на Нобеловата награда.
Преди това творбата печели “Пулицър” за художествена литература и затвърждава репутацията на писателя като майстор на минималистичната проза. Историята ни запознава със стареца Сантяго, кубински рибар, прекарал десетки дни в морето, без да хване риба. Решен да сложи край на злочестите си опити, той предприема рисковано пътешествие към Гълфстрийм. Предизвикателствата, с които се сблъсква по пътя дотам и обратно, не пречупват волята му. Повестта често се разглежда като алегория за изпитанията на характера, екзистенциалните битки, човешкото достойнство и стойността на моралната победа. Морето символизира неумолимата стихия или самия живот - безразличен и непредвидим.
Световноизвестният Ърнест Хемингуей (1899-1961), чието име е обвеяно с легенди, завършва земния си път уязвен, наранен, но с достойнство избира сам мига на края. Пристрастен към фиестата на живота, той остава в емоционалната памет на поколенията като брадатия бохем и бонвиван, излъчващ мъжественост и вкус към житейски авантюри. А в литературната памет - като “айсберга на изгубеното поколение”, модерен класик, лауреат на Нобеловата награда (1954), автор на романи и кратки разкази, надживели времето си, преведени на десетки езици, някои от тях претворени на големия екран.

След “Слънце изгрява” (1926), който утвърждава Хемингуей като романист, и антивоенните епоси “Сбогом на оръжието” (1929) и “За кого бие камбаната” (1940) идва ред на още един белетристичен шедьовър - “Старецът и морето”. Художник на поредицата е Иво Рафаилов.
Откъс от “Старецът и морето”

Кадър от екранизацията по “Старецът и морето”.
Той беше старец, който ходеше за риба сам с малка лодка скиф в Гълфстрийм и ето вече осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нещо. През първите четиресет дни едно момче го придружаваше. Но след като четиресет дни не уловиха нищо, родителите на момчето му казаха, че старецът е вече salao, което значи съвсем да не ти върви, и го накараха да тръгне с друга лодка, с която още първата седмица хванаха три едри риби. Тъжно му беше на момчето да гледа как старецът се връща всеки ден с празна лодка и то винаги го посрещаше и му помагаше да пренесе клуповете въжета, гафела и харпуна или мачтата с навитото платно. По платното имаше кръпки от брашнени чували и така скатано, то бе като знаме на вечното поражение.
Старецът бе тънък и изпит, с дълбоки бръчки на тила. Кафявите петна по страните му бяха от кератоза - пигментацията, която се получава от слънчевото отражение в тропическите води. Петната почти покриваха страните му, а дълбоките белези по ръцете бяха от въжетата, с които бе изтеглял едри риби. Нямаше скорошни белези. Бяха все стари като пукнатините по изветрелите скали в безрибна пустиня.
Всичко у него беше старо освен очите, а те бяха с цвета на морето и в тях нямаше поражение.
- Сантяго - каза момчето, докато изкачваха крайбрежния склон, след като изтеглиха лодката, - пак мога да излизам с тебе. Поспечелихме нещо.
Старецът беше научил момчето да лови риба и то го обичаше.
- Не - отвърна старецът. - На вашата лодка и върви. Стой с тях.
- Забрави ли как осемдесет и седем дни нищо не хвана, пък после три седмици улавяхме големи риби всеки ден?
- Помня - рече старецът. - Знам, че не ме изостави, защото не загуби вяра в мен.
- Татко ме накара да те напусна. Още съм малък и трябва да го слушам.
- Знам. Тъй трябва.
- Той много-много не ти вярва.
- Не. Но ние си имаме вяра, нали?
- Имаме си - съгласи се момчето. - Може ли да те почерпя една бира на “Терасата”, пък после ще занесем нещата вкъщи.
- Между рибари може винаги - каза старецът.
Те седнаха на “Терасата” и когато рибарите взеха да закачат стареца, той не се ядоса. На някои по-стари рибари им дожаля, като го видяха. Но те не се издадоха и учтиво заговориха за течението, на каква дълбочина бяха пускали въдиците, как времето се бе задържало хубаво, кой какво видял. Рибарите, на които бе провървяло през деня, се бяха вече прибрали и изкормили уловения марлин, а после, положен напряко на две
талпи, осем души - по двама в края на всяка, - олюлявайки се под тежестта, го отнасяха в склада да чака хладилния камион за хаванския пазар. Онези, които бяха уловили акули, ги бяха занесли в консервната отвъд заливчето, където ги дигаха на лебедка, изваждаха им черния дроб, отрязваха им перките, одираха ги и нарязваха филето за осоляване.
Източният вятър довяваше откъм пристана зловонието на консервната работилница, но днес миризмата бе едва доловима, защото вятърът стана северен, а после стихна и на “Терасата” беше слънчево и приятно.
- Сантяго - обади се момчето.
- Да - отвърна старецът.
Той държеше чашата и си мислеше за отдавнашни години.
- Да отида ли да наловя сардини за утре?
- Недей. Иди да поиграеш бейзбол. Още мога да греба, а Рохелио ще налови с мрежата.
- Ще ми се да отида. Като не мога да излизам с тебе за риба, поне да направя друго.
- Поръчай ми бира. Вече си мъж.
- На колко години бях, когато за пръв път ме взе със себе си?
- На пет. И за малко не загина - изтеглих рибата, преди да е омаломощена, и тя за малко да направи лодката на трески. Помниш ли?
- Спомням си я как се мяташе, как строши напречника, а ти така я бухаше с дървото, че плющеше. Помня как ти ме бутна напред към бака върху мокрото въже, лодката цяла се тресеше, пък ти замахваше, като че цепиш дърва, и как ми замириса на кръв - цял бях опръскан.