Театър „София” се върна към корените за 60-тия си юбилей

Постановка, която гледа едновременно назад към историята и напред към бъдещето.

„Не свиква с тъмното окото (Корени)” откри обновената Голяма сцена след ремонта

Вдъхновение от първата постановка, изиграна през 1966 година 

Две изложби и празничен коктейл зарадваха гостите на спектакъла 

Театър „София” отпразнува 60-ия си рожден ден с голямо завръщане - на собствената си сцена, в обновената си сграда и с постановка, която гледа едновременно назад към историята и напред към бъдещето. В неделя вечерта голямата зала отново се изпълни със зрители за премиерата на „Не свиква с тъмното окото (Корени)” - авторски спектакъл на проф. Маргарита Младенова, създаден специално за юбилея. Вечерта беше повече от театрално събитие: тя събра паметта за шест десетилетия сценичен живот, емоцията от завръщането след продължителния ремонт и любопитството към новия прочит на едно от най-важните заглавия в началото на театъра.

Още с влизането си зрителите попадаха в празничната атмосфера на обновената сграда. Във фоайетата бяха подредени две изложби, които разказват различни, но свързани истории. Едната връща към знакови постановки от шестдесетгодишния път на театъра чрез архивни фотографии и кадри. Другата представя лицата на днешната трупа - актьорите, които продължават традицията и ще пишат следващите страници от нейната история. В голямото фоайе звучаха и музикални теми от стари спектакли, създадени от композитора Кирил Дончев. Така още преди началото на представлението публиката беше поканена да премине през своеобразна галерия на театралната памет. А за финал, след постановката специален коктейл очакваше гостите.

Самото заглавие „Не свиква с тъмното окото” отвежда към първия голям сценичен знак в историята на институцията. Това е реплика от „Корени” на режисьора Леон Даниел - спектакъла, с който на 9 ноември 1966 г. започва животът на Театър „София”. Шест десетилетия по-късно Маргарита Младенова не се опитва да възстанови прочутата постановка, нито да направи нейно копие.

Зрителите с интерес разгледаха две изложби по повод юбилея.

„Не свиква с тъмното окото (Корени)” няма обичаен сюжет с един главен герой, поредица от събития и развръзка. Вместо това видяхме сценично пътуване през българската литература, поезия и драматургия, в което различни гласове и образи се появяват, срещат се и отстъпват място на следващите. В основата са текстове на Йордан Радичков, Иван Радоев, Иван Пейчев, Стефан Цанев, Валери Петров, Веселин Ханчев, Георги Марков, Боян Папазов, Константин Илиев и Първан Стефанов. От тях се ражда мозайка от човешки съдби, спомени, тревоги, мечти и обществени противоречия. На сцената се редуват поетични фрагменти, драматургични откъси и образи, които носят следи от различни епохи, но поставят въпроси, актуални и днес: какво наследяваме, какво забравяме, какво ни прави общност и доколко сме способни да се съпротивляваме на тъмнината около себе си.

В тази композиция се появяват познати литературни светове, герои и антигерои, а отделните фрагменти не са подредени като хронологичен разказ за историята на България или на самия театър. Финалът се връща към Радичковия свят и към неговата особена способност да открива големия смисъл в привидно малките неща.

Тъкмо тази фрагментарна структура е едновременно силата и предизвикателството на спектакъла. Като цяло публиката прие постановката с интерес и видимо харесване - особено мащаба на сценичната картина, актьорското присъствие и смелостта да се съберат толкова различни автори в едно представление. За част от зрителите обаче преходите между отделните текстове и сценични фрагменти не бяха напълно ясни и лесни за проследяване. Когато един образ отстъпва място на друг, връзката понякога остава по-скоро емоционална и асоциативна, отколкото сюжетна. Това изисква от зрителя не просто да следи история, а сам да сглобява смисъла от отделните части. За едни именно тази свобода е предимство, за други може да се окаже препятствие. Но подобно разделение е естествено за спектакъл, който не предлага готови отговори и не се стреми да бъде лесно обясним.

Маргарита Младенова създава постановката с ясното съзнание, че юбилеят не бива да се превръща в тържествен албум със спомени. В разговор пред БТА тя обяснява, че е искала да започне не от годишнината, а от духовния корен на театъра. За нея това е опит да се продължи щафетата на предишните поколения творци - не чрез буквално възпроизвеждане на техните спектакли, а чрез съхраняване на дързостта им. Режисьорката избира текстове, които според нея не са загубили силата си и днес могат да звучат дори по-остро, отколкото в момента на написването им. Така сцената се превръща в място за среща между различни времена, а не в музей на театралната история.

В проекта участват актьори от цялата трупа, сред които Лилия Маравиля, Владимир Солаков, Даниел Кукушев, Дария Симеонова, Елеонора Иванова, Ивайло Герасков, Йоанна-Изабелла Върбанова, Мила Банчева, Милена Живкова, Михаил Милчев, Невена Калудова, Неда Спасова, Петя Силянова, Пламен Манасиев, Симона Халачева, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков, Ириней Константинов и Сава Пиперов. Сценографията е на Ивайло Николов, музиката - на Христо Намлиев, а драматургичната работа е на Стефан Иванов.

Историята на Театър „София” започва през юни 1966 г., когато е създаден под името „Театър на поезията и естрадата”. За негов първи директор е назначен актьорът Андрей Чапразов, а първият режисьор е Леон Даниел.

В началото около новата формация се събират приблизително тридесет актьори, част от които идват от Народния и Младежкия театър след тогавашната театрална реорганизация. Първата постановка е „Корени”, представена на 9 ноември 1966 г. През 1969 г. институцията приема името Драматичен театър „София”, а през следващите години се утвърждава като една от важните сцени в столицата.

Сградата в парк „Заимов”, която днес е разпознаваемият дом на театъра, е проектирана от арх. Жеко Жеков. Трупата се установява в нея през 1977 г.