Труд
Автор:
Анжела Димчева
На пазара излезе “Календар с трепети. Елена,1959”
И колкото по-малко са обясненията, толкова по-бързо се скъсява дистанцията между разказвача и читателя
“Когато един ден отидете в Елена, потопете се докрай в светлината на този чуден град”
Отдавна се е наложила максимата, че животът предлага толкова силни автентични истории, каквито нито едно писателско въображение не би могло да роди. Всъщност авторът е медиумът на транслирането на конкретно изживяване в сюжет, който украсява паметта от дистанцията на времето чрез словесната река. Но талантът вгражда в тази река емоционалния пласт, притчовата субстанция и достоверното животоописание, което може да е красиво или грозно, тъжно или вдъхновяващо, утвърждаващо или заклеймяващо. И колкото по-малко са обясненията, толкова по-бързо се скъсява дистанцията между разказвача и читателя.
Добрият писател е майстор на играта с думи, на откровеното споделяне дори когато това би унизило персонажите в неговия роман. Между думите в живота и думите в литературния текст невинаги има припокриване, но ролята на писателя е тяхното звучене да се хармонизира с езика на епохата. Как да звучи една история в синхрон с епохата, но и да е общовалидна за безкрайността на времето? Точно това майсторство откривам в стила на Румен Михайлов, който предлага на българските читатели романа си от автентични истории “Календар с трепети. Елена,1959” (Изд. “Български писател”, 2026). Любомир Левчев казваше, че “мислите се съпротивляват на пишещия”. Усещам тази съпротива и в опита на Румен Михайлов да обрисува със страст и поетичност толкова много напластени в неговото съзнание спомени от детството, че те се въртят, преливат от една случка в друга, надграждат персонажите, превръщат ги в незабравими образи на хора, за които той самият в предговора към книгата отбелязва, че това са колоритните фигури от град Елена - роднини, съседи, съученици, учители, началници, странници, дори такива величия като Емилиян Станев и Невена Коканова... А неговата задача е да ги възкреси “с първичност, с прямота, със срамежливост, с труд, с любов, с всичко онова, което пазя непокътнато и свято в неприкосновения носталгичен трезор на моето минало”.
Защо ли авторът е озаглавил книгата си “Календар с трепети”? Самият той прави шеговита препратка към шедьовъра на Марсел Пруст “В търсене на изгубеното време”, но не за да се сравнява с великия французин, а защото за него времето не е “изчезнало”. То диша и свети в развитието на сюжета, следва събитията през очите на седемгодишно дете от 1 януари до 31 декември 1959 г. Цялата магия на детството е събрана в тези 12 месеца - отношения и ритуали в традиционното българско семейство, бит, нрави, фолклор, тежко изпитание на границата на смъртта, политически реализъм, първи изблици на съперничество, цената на приятелството, летежа на влюбването, а и първи досег с тайнствата на кино изкуството. Цялото това израстване на аз-персонажа е ситуирано в божествения пейзаж на Еленския балкан, където струи сиянието на възрожденския дух, а споменът за Св. Елена е вграден в църковните камбанарии, разнася се от Часовниковата кула, отразява се от старинните къщи и изящно подредения калдъръм, а духът на видните еленчани Иларион Макариополски, Стоян Михайловски, на Мина и Петко Тодорови витае над цялото множество от единосъщни в своята обич към родното място българи.
Тази книга е апология на семейния, родов и национален корен, на безценното усещане за принадлежност към една свещена земя, завещана от предците ни, за да преодолеем днес злото и омразата чрез пречистващата красота на спомена. Ако всеки от нас затвори за миг очи и се отдалечи от пяната на деня, ще види в спомените си подобна феерия от лица, зимни и летни картини, аромата на гори и градини, ласката на морето, моменти на изпитания и възторзи или притаени длани в началото на влюбването, които са дълбоко в паметта и то най-често - в детството. Защото детето - този малък голям човек е в центъра на житейския кръг.
В епилога Румен Михайлов се обръща към внуците си с думите: “Когато един ден отидете в Елена, потопете се докрай в светлината на този чуден град, разходете се по неговите трептящи от хубост хоризонти и прегърнете времето, от което идвате и към което отивате”.
Красиво, оптимистично, извечно, нали?!
Откъс от книгата
Щеше да бъде прекрасно безкрайният празник на име май да продължи и през юни, но не се получи. Започна добре месецът - първи юни беше денят на детето и в детската градина пак пяхме и рецитирахме, имаше и почерпка, защото това беше последният ни ден в забавачка. В краткото спектакълче участвахме всички - момчета и момичета, след което се оказахме пред маса, отрупана с боза, масленки и ореховки, купени със събраните предварително от публиката пари. А тя, публиката, не бе никак малобройна, защото освен майки, бащи, сестри и братя, сред дошлите да ни ръкопляскат имаше доста баби и дядовци. Долу-горе по трима-четирима души на дете, така че двете майки, които обикновено организираха почерпките, нямаха никаква трудност да съберат нужните за бозата и сладките парички. Изглежда, че им бяха останали малко левчета, защото връчиха на двете учителки в знак на благодарност за грижите им към нас най-тачения тогава от жените в града подарък - парче басма, купен от магазина за платове на Димитър Елеганса. Предадоха на всяка по пакетче с пожеланието да си ушият рокли за настъпващото лято при Цанка Даудова - така бе предложила майка, която бе първа дружка с тогавашната “стилистка” на Елена. Тъй като тържеството бе започнало в 10 часа сутринта и завърши за час заедно с почерпката, възрастните ни оставиха да си поиграем из обширния двор до към 1 часа.
Родителите ни бяха освободени от работа само за сутринта и следобеда трябваше да бъдат отново в предприятията си. А това беше последният ден на “предучилищна възраст”, край значи на забавачките и се разделихме с другарчетата, както тогава се наричахме помежду си, с обещанието наесен да бъдем всички в един клас. Нещо, което бе невъзможно, тъй като бяхме общо към 50-60 деца, за които бяха нужни поне две паралелки, но тогава въобще не искахме да си го помислим. Хубавото беше, че независимо от случилите се през годината караници, обидни подмятания и дори сбивания, искахме пак да бъдем заедно, ако може - завинаги. А докато вървяхме на тръгване към къщи по тротоара на главната улица към долния край на града, ние, момчетата от левия бряг на реката, се уговорихме с тези от десния да ритаме следобеда топка. За целта трябваше да се съберем към пет часа на Сяровото - голямата поляна недалеч от чешмата Чучура и до Долните гробища, която десетина години по-късно бе “прегазена” от новия заобиколен път за Твърдица.
Но тъкмо си влязох вкъщи, прикованият към една от гредите в антрето звънец забръмча и хукнах навън. През баскиите на оградата видях Машко и Кинчо, отворих вратата и ми се стори, че някой ги беше бил. Носовете и на двамата бяха увиснали, бяха сложили ръце на кръста и приличаха на загубили се в гората гъбарчета, които не знаят накъде да тръгнат, на Машко очите му даже се бяха просълзили, аха, да се разреве с глас. Гледах ги, нищо не казвах, изненадан от посещението, тъй като аз смятах, след като се преоблека, да отида у тях и до другите приятелчета, за да им кажа за договорения мач на Сяровото с махалата отвъд реката, та да ги повикам да дойдат и те. Гледахме се доста време, по едно време Машко само изломоти: “Баща му на Ненчо се гръмнал!”. “Застрелял се е с пистолета си, дядо Никофор ми каза!” - изясни веднага Кинчо, който всъщност се казваше Никифор. “Ами Ненчо къде е?” - попитах. “Сигурно си е у тях, не знам, има много хора отпред, минах оттам” - рече Машко.
“Тогава да ходя ли да го викам да ритаме следобед?” - попитах. “Абе какъв мач те е патил, баща му го няма вече, майка му със сигурност няма да го пусне! Ти ще ходиш ли да риташ, ако баща ти умре?” - запита Кинчо. Чак тогава осъзнах, че всъщност таткото на нашия приятел не е между живите, че повече няма да го срещам по улицата, един такъв, голям, здрав, широко усмихнат и той да ми казва: “Много поздрави на татко ти Петко!”. За всеки случай попитах: “Как така ще се гръмне сам? Ама наистина ли е умрял?”. Двамата поклатиха утвърдително глави и аз ревнах, защото изведнъж си помислих, че моят татко е умрял - нещо, което не можех въобще да си го представя. Още повече че за пръв път в моя малък свят се бе втурнала смъртта, която бях виждал единствено в няколкото партизански филма, на които ме бе водила в градското кино сестра ми.
Разплаках се, защото ми беше мъчно за Ненчо, а Машко и Кинчо също започнаха да бършат по-често очите си с опакото на ръката. Бях приятел и с тримата, нищо че бяха малко по-големи от мен, винаги играехме заедно и ме хвана яд, че понякога си правех шеги с Ненчо. Той беше много деликатно, слабичко, но височко момче, носеше очила, които непрекъснато наместваше на носа си с показалеца на дясната ръка и може би заради тях не смееше да играе на мач или на народна топка с нас, другите деца с орлови погледи, но винаги ни придружаваше по поляните, където се вихрехме. Понякога го слагахме за вратар, но след като на бърза ръка пропускаше няколко гола, го пращахме да ни донесе вода и той въобще не се сърдеше. През зимата бе редовно на пързалките с нас, а в боевете със снежни топки обикновено бе най-целеният, тъй като не успяваше да се предпази от хвърлените срещу него бели кълбета и това ни разсмиваше. Мяташе и той топки, рядко обаче уцелваше някого, но когато успееше, му се радвахме, защото бе един от нас и проблемът му със зрението сякаш будеше повече състрадание, отколкото прокрадващото се понякога в душите ни злорадство, че го превъзхождаме. А имаше и още нещо, с което Ненчо ни беше спечелил - той беше първото момче от махалата, на което му бяха купили съветски или източногермански детски велосипед на две колелета - не помня. Истински лукс си беше, но баща му беше директор, майка му работеше в Градския съвет и въпреки ония години на относително всеобщо равенство, те сякаш бяха по-заможни, можеха да си позволят колелото сигурно и защото в семейството нямаше други деца. И когато Ненчо излизаше навън с велосипеда си, той даваше на най-близките си приятелчета от махалата да направят по едно кръгче, особено когато играехме на поляната и циментовата площадка до Инженерството край Геновия вир на реката. Дори аз за пръв път се качих на две колела на неговото велосипедче и след като паднах няколко пъти, аз се научих сам да въртя без грешка педалите. Ех, заради колелото му се подигравахме, особено ако откажеше да ни го отстъпи за малко, но не със злоба, а просто защото името му Ненчо Христов съвпадаше с това на българския шампион по колоездене от онова време, изключително популярния Ненчо Христов. За него масово се рецитираше нещо като епиграма, която всички дечурлига знаехме наизуст: “Ненчо Христов наближава, в гащите му нещо шава, те помислили, че е мишка, а то било голяма пишка!”. Само че за нашия Ненчо ние сменяхме местата на мишката и пишката, той се ядосваше, но вместо да напердаши този, който го вземаше на подбив, особено ако бе по-малък като мен, винаги му се заканваше, че повече няма да пипне колелото му. Нещо, което веднага забравяше, щом аз или всеки друг, който му се беше подиграл, го помолеше за едно кръгче.
