Свободата не подлежи на отмяна

Ограничаването на правата и свободите и въвеждането на авторитарно законодателство не е годен предмет за дискусия в парламента на една демократична и правова държава

Тези дни пак се вдигна партийна шумотевица около законопроекта на „Възраждане“ за чуждестранните агенти. Още когато беше лансиран за първи път преди няколко години, писах за неговата недопустимост в едно демократично общество и развенчах подробно фалшивия наратив, че такава законодателна уредба имало в САЩ.

С този фалшив наратив си послужи и режимът на Владимир Путин, който през 2012 г. въведе в Русия изключително репресивен закон за чуждестранните агенти. По неговия пример в Унгария по времето на Орбан също въведоха сходен законодателен режим, който задължи неправителствените организации, получаващи чуждестранно финансиране над определен праг, да се регистрират със специален статут на „организации, получаващи подкрепа от чужбина“.

Законът изискваше тези организации публично да обозначават статута си, да разкриват информация за значимите чуждестранни дарители и да бъдат вписвани в публичен регистър, като предвиждаше и санкции при неизпълнение. Проблемът в този закон беше, че подобно на руския не изискваше доказване на реална зависимост от чужда държава или изпълнение на нейни указания, а обвързваше регистрацията единствено с размера и произхода на финансирането.

'Неслучайно употребявам минало време, защото през 2020 г. Съдът на Европейския съюз установи, че този закон противоречи на правото на ЕС, и това доведе до отмяната му през 2021 г. В Грузия, разкъсвана от опитите на Русия да я държи в своята „тюрма на народите“, през 2024 г. приеха по кремълски образец Закон за прозрачността на чуждестранното влияние, който въведе задължителна регистрация в публичен регистър като „организации, преследващи интересите на чуждестранна сила“ за неправителствени организации и определени медии, получаващи над 20% от годишните си приходи от чужбина.

А през 2025 г. гласуваха отделен Закон за регистрация на чуждестранните агенти, претендиращ да е по-близък по философия до американския модел, с който изрично се въведе статутът „агент на чуждестранен принципал“ за физически и юридически лица, действащи по възлагане, указания или под контрола на чуждестранен принципал при определени дейности, включително политическа дейност. И двата грузински закона са обект на остри критики от гледище на демократичните стандарти и правата на човека. Макар вторият закон да възпроизвежда в значителна степен конструкцията на американския FARA и да обвързва регистрацията с наличие на агентски отношения с чуждестранен принципал, Венецианската комисия в становище от октомври 2025 г. препоръча неговата отмяна или съществена ревизия поради множеството неясни понятия, които отварят вратите за административен произвол, и непропорционалността на санкциите.

Предвид рисковия геополитически профил на днешното българско управление, което мисли и действа повече в авторитарните коловози на Кремъл, отколкото според стандартите на демократичния конституционализъм и на Европейския съюз, е необходимо отново да се посочи защо руският закон за чуждестранните агенти и споменатите му аналози, в т.ч. българският, нямат нищо общо с американския Закон за регистрация на чуждестранните агенти (FARA). Или по-точно, имат толкова общо, колкото Първата поправка в американската конституция за свободата на словото и печата има с чл. 50 от „брежневската“ конституция на СССР от 1977 г., където също се говори за „свобода на словото и печата“, но само доколкото се използва за „укрепване и развитие на социалистическия строй“.

Американският закон, известен в САЩ и като „законът МакКормък“ по името на неговия вносител – сенаторът от Масачузетс Джон Уйлям МакКормак, е приет и подписан от президента Франклин Делано Рузвелт на 9 юни 1938 г. в навечерието на Втората световна война с цел да ограничи влиянието на нацистката и комунистическата пропаганда върху държавната политика на САЩ. Оттогава е претърпял множество поправки, но най-съществените, които значително променят обхвата и философията му съобразно променените исторически обстоятелства и реалности, са от 1966 г. и 1995 г.

По принцип осигуряването на повече прозрачност в политическия процес от гледище на влиянието на чужди интереси е легитимна законодателна цел. Но тази цел не оправдава средствата, т.е. не може да служи за прикритие на репресивни мерки спрямо гражданското общество и свободата на съвестта. Ето защо американският и руският закон са диаметрално противоположни. Американският постига тази цел и осигурява такава прозрачност, докато руският преследва репресивна цел – не прозрачност, а стигматизиране и изключване от политическия процес и до голяма степен от обществения живот на определен кръг субекти, определени като „чуждестранни агенти“. В едър щрих, ето някои от по-съществените различия:
Първо, различен е обхватът.

Американският FARA определя като „чуждестранен агент“ лице, което е пълномощник, представител, служител или действа в друго качество по нареждане, по искане, под ръководството или контрола на чужд принципал или на лице, което се контролира от чуждестранен принципал. В обхвата на закона попадат стриктно политически дейности от името или в интерес на чуждестранен принципал, вкл. работа като съветник по връзки с обществеността, рекламен агент, служител на информационни услуги или политически консултант.

Също и дейности по отпускане на финансови средства от името на чуждестранен принципал или по представителство пред държавните органи. Не попадат в обхвата на закона неполитическите дейности, правните услуги, дипломатите, религиозните и научните организации и пр. За „чуждестранен принципал“ се смята всяко чуждо правителство, чуждестранна политическа партия и лица, които са регистрирани в друга държава. Тук ключовият момент е наличието на организационна, субординационна и юридическа свързаност между принципала и агента, а не просто на финансови отношения.

„Чуждестранният агент“ действа от името или в интерес на чуждестранен принципал. Ето защо, например, много от големите неправителствени организации, които получават финансиране от международни организации, държави и чуждестранни фондове, като например „Амнести интернешънъл“, базирана в Лондон, или „Репортери без граници“, базирана в Париж, не попадат в обхвата на американския FARA. Това са независими организации, които не изпълняват нареждания на чуждестранен принципал. Обратно, руският закон определя като „чуждестранен агент“ всяко лице, вкл. физически лица, медии и НПО, които получават някакво финансиране от чужбина, без да е необходимо да са контролирани или насочвани от чуждестранен принципал.

Това предвижда в общи линии и българският законопроект. Така се отварят вратите за произволни преценки на държавната власт, без да е необходимо да се доказва каквато и да е реална свързаност с чуждестранен принципал.

Второ, различни са правните последици. В американския закон се изисква регистрация в публичен регистър, при която се обявяват чуждестранният принципал, размерът и целта на получаваното финансиране. При нерегистрация в срок се предвиждат глоби. Докато руският закон предвижда не само глоби, но и криминализира нарушенията на закона, при това с наказание затвор до две години. Нещо повече – въвежда тежки лустрационни и репресивни последици за регистрираните лица. В чл. 11 например са предвидени 18 пункта с ограничения, сред които забрана за политическа дейност, за експертна дейност, която има отношение към властта, за заемане на публични постове и пр. По същия образец лустрационни ограничения са предвидени в българския проект. Не на последно място е стигматизацията, тъй като понятието „агент“ в Източна Европа носи негативна конотация и се свързва с „шпионин“, докато в САЩ с понятието „агент“ се обозначава най-общо „пълномощник“.

С други думи, руският закон няма нищо общо с американския, защото е инструмент на една авторитарна власт, използван за ограничаване на политическия плурализъм, свободата на словото и съвестта и като цяло – за репресии срещу опозицията. Българският законопроект е локална имитация на руския, противоречи на Конституцията до последната запетайка и въобще няма място в едно свободно и демократично общество. Поради това не само не следва да бъде приеман, но не трябва дори да бъде допускан до парламентарни обсъждания. Защото  ограничаването на правата и свободите и въвеждането на авторитарно законодателство не е годен предмет за дискусия в парламента на една демократична и правова държава. Свободата не подлежи на отмяна!