Труд
Автор:
Тодор Токин
Формално преходът завърши в периода 2004-2007 година
Изминаха 37 години от онзи 10 ноември 1989 година, когато в резиденция „Бояна“ пленум на ЦК на БКП свали генералния секретар Тодор Живков, управлявал България над 30 години. Според професор Даниел Вачков, участниците в свалянето на Живков не са имали намеренията да се смени авторитарната система, а просто да се смени човека и да се направят някои реформи. Професорът смята още, че анализатори и историци ще се връщат към това, как да обяснят как протече преходът, как се осъществи сложното преминаване от тоталитарен към демократичен режим, дали стана по начина, по който повечето хора очакваха и защо се появи разочарованието.
- Професор Вачков, 37 години след 10 ноември 1989 година, тази дата продължава да разделя българите. Едни смятат, че тогава започват демократичните промени в България, други - че това е вътрешнопартиен преврат в БКП след свалянето на Тодор Живков. От висотата на времето имат ли историците единно мнение?
- Ами, общо взето, именно промените, които донесе 10 ноември, дадоха възможността да има различни мнения по едно събитие. Поне в областта на историческата наука, в областта на пропагандата до 1989-та нямаше различно мнение по дадено историческо събитие. Да, именно промените, които донесе тази дата дават възможност по различен начин събития да се интерпретират и оценяват. Но като цяло може да се каже, че историческата наука за тези години, които минаха от тази дата - те не са малко като период, има възмозност вече по-отдалечено във времето да прави анализ. Историческата наука се произнася, че това е началото на една много дълбока промяна от еднопартийна тоталитарна система към многопартийна, демократична система, от планова към пазарна икономика. Това начало носи белегът на вътрешнопартиен преврат, но именно свалянето на Тодор Живков постави началото на развитието на тези процеси към дълбока промяна. Макар че, според мен и според повечето изследователи, участниците в свалянето на Живков не са имали точно тези намерения да се подмени системата, а просто да се смени човекът и да се се направят някои реформи. Но принципно трябва да кажем, че събитията, които се случиха в България и в другите комунистически страни бяха част от глобален процес, когато започнатите от Горбачов реформи дадоха онази обществена свобода, която позволи на хората да поставят открито въпросите и проблемите и обществото се изправи пред тази криза, която се проявяваше в късните години на социализма, както в България така и в останалите социалистически държави и в СССР.
- Кога всъщност започна възстановяването на демокрацията в България?
- Десетина дни след падането на Живков се проведе първият неорганизиран от БКП митинг и стана ясно, че в България са започнанали да се формират структури, които ще се опитат да бъдат алтернатива. Някои от тези сдружения се появиха и преди 10 ноември като клубовете за гласност и перестройка, „Подкрепа“, Комитета за защита на Русе, „Екогласност“, започнаха се възстановяват старите партии. Този процес се развиваше също във времето. Той беше доста болезнен, защото на практика скоро след като започнаха да се оформят тези сдружения и възстановени стари партии, започнаха се повявяват проблеми, че очевидно там има все още някакъв контрол от службите за сигурност. Така че процесът не вървеше никак леко и общо взето, това по някакъв начин маркира и целия преход, но много бързо, въпреки организаторите на 10 ноември, процесите започнаха да вървят към смяна на системата. Кръглата маса, която започна през януари 1990 година, трябваше да оформи основните параметри и главните условия за осъществяването на прехода от еднопартийна към многопартийна система.
- Желю Желев - първият ни демократично избран президент, смяташе, че сме избързали с приемането на новата конституция, че е трябвало първо да се приемат икономическите закони, а след това новите взаимоотношения да бъдат закрепени с нов основен закон, както направиха други бивши соцстрани. Избързахме ли с тази конституция?
- Когато Желев каза това, той изхождаше от философски и исторически начин за обяснение, че всъщност икономичните промени подготвят политичните промени, тоест - базата определя надстройката. Неговите безспорни заслуги като демократичен президент си остават, никой не го поставя под съмнение, но той беше философ-марксист и не го криеше. Той изхождаше от позицията, че да се изгради демократичната надстройка трябва да се осъществи промяна в икономиката. Но промяната в икономическата структура е много продължителен процес и ако трябваше да чакаме България да премине към една по-плуралистична икономическа система с различни видове частна собственност, с конкуренцията между различните видове собственност, тоест - пазарна икономика, това е много болезнен и труден процес, който също го приживяхме. Може да кажем, че първите десетина години от този процес на прехода бяха изключително болезнени - как от сто процента или почти сто процента държавна икономика да се премине към пазарна икономика с водещ частен сектор. Така че, ако бяхме тръгнали по този път, страшно много щяха да се забавят другите промени. Конституцията в случая бе едно предварително заявяване за демокрация, без още да съществуват обективните условия, но тя трябваше да е тази, която ще влачи процесите напред като един локомотив. Тя създаде демократичните институции, но преходът бе болезнен, това никой не го оспорва. Някои смятат, че начинът, по който се осъществи промяната, даде възможност на много фактори, които бяха силни преди 1989 година, да запазят своите позиции и след това и да упражняват и да контролират икономическите, политическите и обществените процеси в продължение на десетилетия.
- Дори и сега даже...
- Да, сега, ако трябва да бъдем честни, вече разбира се чисто биологично са се сменили участниците, дойдоха техните наследници. Тези неща остават, като един постоянен мотив, към който и анализатори, и историци ще се връщат, когато се опитат да обяснят как протече преходът, как се осъществи сложното преминаване от тоталитарен към демократичен режим, дали стана по начина, по който повечето хора очакваха и защо се появи разочарованието.
- Къде се проявява то - в носталгията?
- България и остананите европейски бивши сателити на СССР бяха изправени пред една безпрецедентна ситуация. Как от 100 процента държавна икономика, как от абсолютен монопол на една партия, която има всичките разклонения, която е пуснала своите пипала в цялото общество, която държи цялото общество и по линията на службите - как може едно стегнато отвсякъде общество бързо ефективно и успешно да премине към демокрация. Това е много труден процес. Някъде направиха по-редикална промяна, мина се през лустрация, някакъде силно заклеймиха режима. На други места обаче не се подходи така. Дълго време не се вадеха документи, които да показват кой какъв е бил в тоталитарното минало. Подходът бе различен, но носталгията се появи във всички бивши соцстрани, като гледаме как се гласува там. Ако приемем, че „Алтернатива за Германия“ е нещо като отзвук на носталгията по Източна Германия. Тоест, носталгията има доста силни позиции по много причини. Усещането за свобода у всеки човек е различно, всеки оценява по различен начин какво е това да е свободен. За някои това може да е не чак толкова съществено на фона на икономически проблеми, които има, и които смята, че са именно поради смяната на системата. Аз съм изследвал стопански процесите преди 10 ноември 1989 година...
- Разкажете за тези процеси!
- Работил съм със засекретени документи на БНБ и на Политбюро на ЦК на БКП и се запознах с дълбоките икономически проблеми, пред които е била изправена тази система. Тя на практика е фалирала икономически, но това обиснение хора не го знаят, то е скрито от тях. А пропагандата бълва какви успехи има в преизпълнението на плана. Когато системата рухна, за много хора това бе нещо неясно и нелогично - как така, нали досега всичко беше токова успешно... Тогава много хора се отнасяха критично към тези пропагандни тези, но с времето започнаха да ги преосмислят и започнаха самите да им вярват. А всъщност истината е, че тази система икономически рухна под тежестта на своята несъстоятелност. Но това не стана видно на хората и има такива, които още смятат, че един човек е предал системата, която е била успешна.
- Свърши ли най-после този непреходен преход, професор Вачков? За едни той е завършил с приемането на България в ЕС и НАТО, за други продължава?
- Ако погаднем формалните характеристики мисля, че можем да кажем, че преходът свърши някакъде към 2004-2007 година, защото по всички показатели България е вече много далеч от това, което е била - многопартийна система, избори, смяна на правителства, смяна на парламенти с различни мнозинства, пазарна икономика, пълна промяна на външололитическата ориентация. България е част от ЕС, вече сме и в Шенген, и в Еврозоната. Но в демократичната система няма такъв момент да кажеш - ето, стигнах до съвършенството. Обществото трябва постоянно да се усъвършенства, защото виждаме, че много държави със столетна демокрация допускат грешки, избират някакви правителства и някаква власт, която даже откровенно започва да се държи недемократично. Тоест, няма момент, в който да кажем - ето стигнахме едно равнище, в което нещата вече са съвършени. Не, не са съвършени. Те постоянно трябва да се коригират, да се поправят и затова тази система подлежи на периодични допитвания до хората. Така че за мен преходът е свършил, но не и в представите на хората, които очакваха от него изведнъж нещо да им се случи в живота - това първо зависи от тях самите и второ, това е въпрос на усещане.
- Някои думи се изпразниха май от съдържание през тези 37 години, например промяна и реформа....
- На практика всяка власт идва със заявката, че ще промени нещо за добро. Но като че ли в повечето случаи това не се случва и няма промяна към добро и понякога има даже регрес. Нека да не забравяме, че след първите тежки години дойде един млад социалист, който заяви, че ще промени живота на всички, а доведе държавата до фалит в рамките само на няколко месеца. Да, всеки идва с идеята за промяна, но тази дума вече не се приема положително, както и реформа и вследствие на тези злополучни опити придобиха обратен смисъл.
- За тези 37 години се смениха над 20 премиери, 17 парламента, кога според вас ситуацията бе най-стабилна?
- Не мога да кажа, че е имало периоди, в които наистина дълго време е имало стабилност. Разбира се, има само четири правителства, които чисто формално са изпълнили мандата си. Но стабилността в България е доста относителна характеристика. Има много стабилни правителства, но те са обикновено в най-недемократичните държави. Тези държави, които привидно изглеждат най-стабилни, на практика често пъти това е следствие на едно репрессивно потискане на процесите на общество.
- Какво бихте казали на онези млади хора, които нямат представа какво е било преди 10 ноември 1989 година, но изпитват носталгия по това време от разкази на баби и дядовци?
- Бих им казал, че вече живеят в една действителност, в която свободата им е дадена. И може би по тази причина те не винаги способни да оценяват какво богатство е. И им пожелавам никога да не я загубят, за да я оценят, когато я загубят. Защото тогава наистина би било много трудно. Да, сега те имат някакви носталгии и недоволство, но понякога ние оценяваме нещо, когато го загубим. Нека не им се случва това.
Нашият гост
Даниел Вачков е доктор по история, професор, директор на Института за исторически изследвания при Българската академия на науките и преподавател в Националната гимназия за древни езици и култури в София. Роден е на 4 септември 1964 г. в София. През 1990 г. завършва история в Софийския университет “Климент Охридски”, след което специализира в Европейския университетски център в Нанси. През 1998 г. защитава докторат в Института за исторически изследвания към БАН. Остава да работи в института, като през 2012 - 2017 г. е негов научен секретар, а от 2017 г. е директор. Работи главно в областта на стопанската и социална история на България през XX век. През 2017 г. е главен редактор на Bulgarian historical review. През 2021 г. му е присъдена титлата “професор”. Говори френски, руски и английски език. ited?
