Труд
Автор:
Ирен Делчева
Закъснели сме с 40 г., но дано сега направим нов закон
След почти няколко десетилетия най-сетне се появи шанс да имаме модерно детско правосъдие. Престъпленията, извършени от ученици растат, стават все по-зловещи, а никой не поема отговорност за адекватни мерки. Преди дни омбудсманът и правосъдният министър предложиха план за изготвянето на Закон за детското правосъдие. Какъв трябва да бъде той, питаме проф. Нели Петрова.
- Проф. Петрова, преди дни омбудсманът и правосъдният министър обявиха, че ще се изготви нов Закон за детско правосъдие. Закъсняхме ли много с него?
- Закъсняхме с повече от 40 г. Аз се надявам наистина това намерение да бъде реализирано, защото през последните години има доста ясни показатели, че системата се нуждае от сериозна промяна. Това не е от днес, а от много време. Много пъти се предприемаха стъпки в тази посока и те бяха спирани по различни причини. Сега се надявам да има достатъчно воля и компетентност. Омбудсманът и правителството декларират сега намерение за ресторативно правосъдие, центрирано към най-добрия интерес на детето. Намерението изглежда сериозно, оттук-нататък зависи какви стъпки ще бъдат предприети за създаване на работна група, каква експертиза ще се ползва и доколко ще има воля да се направи наистина сериозна реформа. Аз съм участвала в поне 5 такива работни групи, в които се влагат много усилия, но начинът, по който се формираха групите и начинът, по който се работеше, както и реакцията на някои институции, доведоха до това, че нямаме промяна.
- Кой беше против такъв закон?
- Официално вероятно никой, но явно се засягат институционални интереси. Непрекъснато се говори за местните Комисии за борба с противообществените прояви, които трябва да бъдат закрити, че ще има загуба на работни места, което не е вярно. Всъщност навярно това е една съпротива към промяна, която се поражда от лични институционални интереси и недостатъчно разбиране. Веднъж имахме концепция и създадохме един добър проект, имаше пътна карта и желание за действителна промяна. Това беше Закон за отклоняване от наказателното правосъдие и изпълнение на възпитателни мерки. Той обаче не беше приет, вероятно, защото никоя институция не пожела да припознае ангажимента си в тази посока. Министерството на правосъдието не я припозна, Министерството на труда и социална политика изрази доста непрофесионална позиция. Изпълнението на възпитателни мерки е важно да се повери на професионална институция, а не на хора на граждански договор. На практика сега ние имаме система за борба с противообществените прояви, която налага възпитателни мерки. И когато има извършено сериозно престъпление, за децата над 14 г. вече действа НК и НПК с особени правила за непълнолетните, където са предвидени наказания, включително „лишаване от свобода“. Това, което показва статистиката е, че имаме годишно около 6000-7000 престъпления, извършени от деца, като по-голямата част - от непълнолетни, които носят наказателна отговорност. Имаме около 1000 осъждания, като, вероятно, по-голямата част са условни. Изпълнение на наказания има за много малък брой деца, в детския затвор има около 10. Пробацията също едва ли надвишава 200 годишно, останалата част вероятно са условни присъди. Тези цифри от една страна са добри - децата не отиват в затвора, но това, което е извън наказателната система - възпитателните мерки, там статистиката показва, че от наложени, да речем, 3000 мерки, от които 2/3 са предупреждение. Другите са „надзор на обществен възпитател“. Това звучи добре, само че обществените възпитатели са хора, които в свободното си време се занимават с това. Те са привличани на граждански договор. Това не е лошо, ако обаче имаше и професионалисти, които да работят с тези деца. Много рядко едно дете започва с извършване на тежко престъпление. Не е изключено, но в по-голямата част става дума за доста предварителни сигнали, които биха могли да бъдат разчетени, биха могли да работят институциите заедно, професионално. Сегашната система чака децата да станат на 18 г., защото след това осъдителните присъди нарастват на 5-6 хиляди за младите хора. Това показва неефективността на системата дотогава. Хората, които управляват, не винаги знаят това и непрекъснато на съвещания се говори - ние сега не можем местните комисии да ги закрием, там работят много хора. А там работи 1 човек на трудов договор. Системата страда от липса на професионални структури и на професионалисти, които да посрещнат една тематика, която е достатъчно сериозна.
- Трябва ли да се закрие детският затвор в Бойчиновци?
- Бойчиновци е поправителен дом, което по същество означава затвор за деца. И той вече не е там, а е част от затвора във Враца, но е отделен, самостоятелен и там се изтърпява наказание „лишаване от свобода“ за деца, които са над 14 г. и се изпълнява мярката „задържане под стража“. Смятам, че трябва да има структури, както в другите страни, където да се изпълняват възпитателни мерки, които предполагат известно ограничаване, но трябва да бъдат много добре замислени, така че да действат за реинтеграция на децата, а не обратното, както е сега.
- Младежите, които убиха човек на Младежкия хълм в Пловдив едва ли ще се променят само с възпитателни мерки.
- Те ще изтърпят ефективни присъди навярно. Но въпросът е, че доста преди това е имало сигнали, че има проблем. Трябва да кажа, че тази радикализация е относително нов проблем за България, макар и не съвсем. В последните години виждаме групи деца, които се обединяват и извършват доста деструктивни прояви. Смятам, че това е всъщност другият голям аргумент да се направи промяна, защото действащите институции не разпознават тази проблематика достатъчно, дори я подценяват, а в някои случаи, може би, я толерират. И когато се стигне до подобна изява, тя не е случайна. Разбира се, тези млади хора носят отговорност за това, което правят. Но тука трябва да се направи сериозен анализ на институционалната реакция - имало ли е сигнали, как са действали институциите, защото сега това, което се случва, е много страшно за всички, за загиналия човек, но и за самите деца и техните семейства. Така че проблемът с радикализацията изисква една сериозна подготовка - за разпознаване, за реагиране още, когато се появи. Но в целия този обществен контекст, който през последните години толерира един агресивен патриотизъм, едно агресивно отношение към различните хора, не е изненада, че младите хора се включват по един доста агресивен начин зад измамно фалшива справедливост.
- Разбра се, че някои от младежите, убили Кузев, имат пример за радикализация в семействата си. Трябва ли родителите да носят отговорност наравно с децата си?
- Аз това имам предвид - родителите, средата, които поощряват в някаква степен подобно поведение и ценности. Според мен, те трябва да понесат отговорност. Надявам се те също да бъдат разследвани и да се види дали има състав на престъпление от тяхна страна или става дума за недостатъчна грижа. Големият проблем обаче е, че хората, които работят с такива деца, не са подготвени за това.
- Едно от предложенията в новия закон е създаването на съдебни състави само за деца, това добра идея ли е?
- Това е отдавна предвидено и в някои градове има такива. Искам да ви кажа, че Националният институт по правосъдието прави доста усилия през последните години, за да създаде програми и стандарти за обучение на магистрати по отношение на дела, свързани с деца извършители и деца пострадали от престъпления. В момента се разработват стандарти и аз мисля, че другите системи изостават от това. Но каквито и съдебни състави да създадем, трябва да има специална подготовка за разбиране на тези деца, от другите системи. И другото много важно е междуинституционалният подход. Колкото и да говорим за него, все още всяка институция си гледа нейните задачи и в такива кризисни ситуации минават в защитна позиция - те всичко са си свършили работата, но другите не са. Според мен в България има едно сериозно смесване на експертност. Едно е административната експертност, друго е да имаш експертизата, която се отнася до същината на нещата, които искаш да променяш. И не съм сигурна, че в институциите, които ще участват в работната група за новия закон, има достатъчно капацитет, за да се направи тази нова нормативна рамка. Затова се надявам инициативният екип да се опита да направи един процес, който да бъде ясно разделен и делегиран, така че да позволи наистина да достигнем до промяна. Трябва да участват и специалисти от неправителствени организации, университети, хора, които имат познания и практика в тази сфера. Закъснели сме, но сега бихме могли, ако наистина има желание за такава промяна, да го направим по един, добър, сериозен начин.
- В закона ще залегне и възстановителното правосъдие. Какво всъщност означава това?
- Възстановителното правосъдие се опитва да премести фокуса, който съществува в наказателното правосъдие, към наказанието. Цялата ни система сега се интересува не толкова от пострадалите, а от това какво е престъплението, колко е тежко, как е извършено, за да се наложи наказание. Възстановителното правосъдие се опира по-скоро на традиционните похвати на хората да регулират помежду си отношенията, като поставят въпроса върху важността на възстановяване на връзките и отношенията в една общност, в която има извършени престъпления и включването ù в този процес. Например една от формите е семейни групови конференции. Това означава, че се събира семейният съвет, когато има провинение и той трябва да направи план как да се справи с тази ситуация. Ако не го направи, се предприемат наказателни мерки. Това е вид алтернатива в повечето страни. Друга форма е медиацията. Идеята там е този извършител да поеме отговорност за собственото си поведение. Например - ако едно дете е откраднало от магазин, трябва да се срещне със собственика, който да му обясни, че това е довело до това, че той е удържал от заплатите на тези и тези хора, които имат деца. Тоест извършителят трябва да си даде ясна сметка за това, което прави и се героизират. Ресторативната практика е много интересна, защото се опитва да стъпи на човешките отношения и на това извършителят да възстанови щетата, като последна мярка е да се плати. Ние ги имаме тези мерки, но те не се прилагат, защото хората не разбират смисъла им. Дори, когато говорим за обществено полезен труд, си го представят като наказание, като нещо лошо. А всъщност идеята е този труд да възстанови щета, но и мястото на детето в общността, което може да направи нещо добро, да трансформира представата за себе си.
- Тоест детето има право на избор, така ли?
- То може да избира дали да се промени, от него зависи. При децата идентичността се изгражда в тази възраст, тогава младият човек придобива по-цялостна представа за това кой е. И почти всички изследвания показват, че децата, които извършват престъпления, имат изключително негативна представа за себе си и постъпките им са резултат от нужда за реализация, от която всеки човек има нужда и това е изключително опасно. Защото в следващите възрасти възможността за промяна е доста по-малка. А ние нищо не правим, а ги чакаме да станат на 18 г., за да ги вкараме в затвора.
- Тези мерки могат да се прилагат само, когато не става дума за тежки престъпления, нали?
- Напротив, в много страни при изключително тежки престъпления се прилагат. Защото, дори да си изтърпи наказанието, за изнасилване, да речем, това, че той ще се изправи пред близките на жертвата и ще се извини, това помага на самия него да се възстанови. Едно осъдено дете ще изтърпи максимум 12 г. наказание и какво ще стане, когато излезе озлобено и озверяло? И по нашия закон е задължително на всяка дете да се направи индивидуална оценка и да се види каква проблематика стои зад престъплението, защото на тези деца то им върши някаква работа. Добре е това да се види и да се прецени от какъв тип мерки има нужда. Разбира се, че при тежки престъпления не е възможно да се приложат изцяло ресторативни мерки. Но може да се прилагат заедно или след изтърпяване на наказанието.
Нашият гост
Проф. Нели Петрова-Димитрова е експерт по детско правосъдие, социална работа и политики за защита на детето. Тя е основател на Института по социални дейности и практики и председател на УС от 2001 до март 2026 г. Под нейно ръководство стартират първите центрове “Зона ЗаКрила”, изградени по модела Barnahus. Преподавател е по социална педагогика в СУ “Климент Охридски”. Има над 30-годишен стаж в работата с деца, преживели насилие. С дългогодишен опит е като международен експерт и консултант за организации като УНИЦЕФ, ПРООН и Съвета на Европа.
