Скопие на една ръка разстояние от ЕС?

Новата мантра в политическото говорене в Северна Македония е членство в Евросъюза до 2030 г.

Като добри и послушни ученици, готови да приемат всичко, което учителите им казват, в Скопие решиха да се зарадват на съобщението, че датата, определена за членство в ЕС, е 2030 година.

Но и тук не мина без различия и подялба на мненията. Това е нормално предвид остротата на вътрешнополитическата борба между управляващи и опозиция, израз на която е и всяка реакция по важни и съществени проблеми на страната, но и по някои, които на пръв поглед изглеждат съвсем незначителни.

Понякога оставам с впечатлението, че управляващите от СДСМ заедно с техните коалиционни партньори и опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ приемат политиката като битка на споделените мнения по отделни въпроси на вътрешната и външна политика, външният израз на която са пресконференциите на щабовете на двете основни политически сили. Те се редуват една след друга и то по няколко на ден. Едните кажат нещо, ето ги и другите от острещната сграда отговарят и задължително хвърлят обвинения. На които първите със същата и дори по-голяма страст се впускат да отговарят.

Много рядко в такива прояви участват първите хора на партиите. Главната роля тук е отредена на говорителите на централите, които в някои случаи дори забравят истинската цел и тема на пресконференцията, а я карат „по принцип“, като използват трибуната и присъствието на медиите, за да очернят своя политически противник. Една истинска битка и съперничество по красноречие и актуалност между говорителите на партията и техните помощници, която няма нищо общо с истинското политическо съперничество. Но която идеално обслужва теорията, че избирателят трябва да бъде държан в напрежение, да не бъде оставян да си задава въпроси и в крайна сметка да бъде перманентно подготвян за момента, в който ще трябва да бъде поведен към избирателната урна.

Та, за какво говорехме, както се казва? А, за перспективата Северна Македония да стане пълноправен член на Европейския съюз до 2030 г. Датата бе посочена от председателя на Европейския съвет Шарл Мишел на неотдавнашния форум в Блед, който заяви, че разширяването на ЕС до 2030 г. е реалистично и може да се превърне в „сериозна повтратна точка в политиката на ЕС към разширяване“. Оставям настрана въпроса, че последвалите реакции на колеги на белгиеца от администрацията на ЕС в Брюксел не бяха във възторг от неговата категоричност, дори и от прогнозата му за прием на нови членове само след седем години, но така или иначе, казаното си е казано. А когато то идва от устата на високопоставен представител на европейското чиновничество и когато се случва в момент на изострени очаквания от страните кандидати за членство в Западните Балкани за някаква реална перспектива за успех на техните дългогодишни усилия, календарната 2030 г. се превърна в нещо повече от обикновена дата.

На първо място, защото за първи път в диалога между Брюксел и страните, които работят по европейското си членство от години, се фиксира някакъв конкретен и разположен във времето пункт, пристигането на който трябва да бъде възнаграден с членство. При това става дума за един последващ период оттук нататък, от който Северна Македония и другите държави от Западните Балкани са разделени, както вече казах, само от някакви си седем години. Реакциите по този повод в Скопие бяха тъкмо в тази насока - какво е тази седемлетка на фона на всички онези предишни години, в които държавата и нейните граждани и управляващи екипи са били убеждавани да извършват тежки реформи с неясната перспектива някъде в бъдещето това да бъде ознаменувано с покана за членство? Някои от отговорните за европейската интеграция в правителството на Димитър Ковачевски, като вицепремиерът Боян Маричич, дори прекалиха с оптимизма си, заявявайки, че тази посочена от Шарл Мишел дата може да се тълкува като краен срок. И ако държавата е готова преди това, може хоризонтът да бъде „дръпнат“ по-наблизо и желаното членство на Северна Македония в ЕС да стане факт. А че присъединяването на страната в европейското семейство е желано, личи и от последните изследвания на общественото мнение, цитирани от премиера Ковачевски. Според него, почти 80% от гражданите на Северна Македония продължават да настояват страната им да върви по пътя на европейската интеграция и в крайна сметка да изпълни стратегическата задача да се нареди сред останалите членки на ЕС. Имам някакво основание да приема това число за леко преувеличено, но пък си спомням, че имаше години когато процентът на одобрение на идеята за членство на Република Македония в ЕС надхвърляше дори 95. Но това бяха години на еуфория, когато и на политиците беше по-лесно да хвърлят обещания и да протягат ръка към идващо с голяма скорост бъдеще, в което страната им членува в ЕС, изпреварвайки - ах, колко им се иска това! - непосредствените съседи. Но и това е част от местния манталитет. После дойдоха и разочарованията… В същите времена подкрепата за членство в НАТО на държавата беше значително по-малка най-вече заради онази пролет на 1999 г. и бомбардировките на силите на алианса над Югославия във връзка с Косово. Обяснението на разликата в процентите е ясна - наличието на сръбска общност в Република Македония.

Да, наистина с изявлението на Шарл Мишел членството на Северна Македония в ЕС се приближи на една ръка разстояние. Но само видимо, което не попречи на управляващите да започнат ударно да го третират като успех на своята политика, но и като сериозен аргумент в борбата за преодоляване на основната стартова пречка за пътя напред. Става дума за нуждата от промяна в конститгуцията, без която никакво движение напред няма да може да започне. Колкото Мишел бе възторжен в прогнозата си за 2030 г., толкова ресорният еврокомисар по разширяването Оливер Вархей бе предпазлив, дори леко учуден от обещанията на своя шеф. Той даде да се разбере, че датата 2030 г. не означава прием по автоматизъм, а само ако съотвенната държава кандидат е извършила всички необходими реформи и е извървяла задължителния път, който присъединителният процес очертава. А промяната в основния закон, чрез която в него да бъдет включени и българите като дял от своя народ, е част от преговорния процес, който Северна Македония трябва да извърви. Без него няма да има въобще процес, защото няма да има и старт.

Е, и френският президент Еманюел Макрон се постара да намали ентусиазма с думите за необходимост от вътрешни реформи в самия ЕС, с повторение на познатата си теза за различните скорости вътре в съюза, с предполагаемите трудности за взимане на решения, ако той се разшири с още нови членки. Заради двете важни политически условиия - искането за нова методология за прием в ЕС през 2019 г., а и така нареченото „френско предложение“ от миналата, Макрон не е сред любимците край Вардар. Но тъй като е един от лидерите на ЕС, трябва да се съобразяват с него. На критиките на опозицията, че едната ръка в Брюксел не знае какво прави другата, от Париж вицепремиерът Боян Маричич нарисува хипотетична картина, в която и ЕС, и Северна Македония започват ударни вътрешни реформи с цел когато дойде 1 януари 2030 г., двата потока да се срещнат, да плеснат с ръце и да се прегърнат.

Звучи красиво, но дали е вярно?