Труд
Автор:
Труд онлайн
* Автор на статията е известен български историк, професор по история, който по обясними причини, свързани с антируската истерия у нас помоли да не посочваме името му.
Въпросите с кавичките около думата “Освобождение” както и този за окупационния дълг и 3-те тона злато, които сме били платили на Русия си струва да бъдат дискутирани всеки път, когато празнуваме в края на септември, за да обогатим с конкретни знания читателите на “Наръчника” по русофобия.
Годината 1908 и месецът на гроздобера - септември заемат специално място в пантеона на велики дати на Третата българска държава. Тя става най-сетне напълно независима модерна монархия, начело с амбициозен господар, уредил себе си с титлата “цар” и получил с това легитимно право да се бори за влизането си в Цариград - мечтата на всеки български владетел, както знаем от Средните векове насам. Има няколко пречки обаче пред реализирането на плана, а най-вече, че през 1908 - годината на тежки вътрешнополитически сътресения в страната на сюзерена си, България се оказва замесена в няколко скандала - със собствеността на железниците си, с неплатените дългове към Портата, с поредния повод, който е дала на Колкото и да ви е странно, финансовите проблеми са крайъгълния камък на международното признаване на храбрия акт на нашето правителство и новоизпечения ни цар.
И в този случай ролята на Русия е ключова, нищо че не се изговаря открито. И през 1908 ролята на монарха ни е ключова както и през 1885. Актът на обявената независимост става в момент напълно неочакван за Русия, защото на императора Николай II княз Фердинанд е обещал да изчака до пролетта на 1909. Дипломатическата кореспонденция между Петербург и посланика в София Сементовски-Курило през месеците на 1908 е достатъчно нервна, защото е очевидно, че Князът играе своите двойни игри. Отново се оказваме на прага на война с Османската империя, нарушили международни договори и дадени на турците гаранции. Край Босфора обаче си искат парите за компенсации, данъци, вноски по дългове и пр. И се оказва, че едно е да сложиш на главата си царска корона, но по-тежко е да намериш кредитори и медиатори в разговорите с Портата.
Първият акт на финансовата драма е искането на Портата да и се заплати за загубата на Източна Румелия. Вярно, че през 1885 ние сме я присъединили, обаче де юре тя остава под властта на Османската империя, защото управителят й, Князът, и се назначава от нея. Нашият горд премиер Малинов обаче отсякъл “Свободата и независимостта се вземат с кръв, не се плащат с пари”. Войната чукала на вратата ни. Военният съветник на руския посланик в Цариград И. А. Холмсен, по произход норвежец, написал “Балканският вулкан не на шега се бълбука,... за да възтържествува равновесието ще са необходими огромни усилия”.
През следващите няколко месеца всички дипломатически демарши на руската дипломация били съсредоточени върху това да не избухне българо-турска война, в която да се намеси и Австро-Унгария, чиито интереси били съсредоточени в Босна и Херцеговина. Тъй като актът на обявяването висял във въздуха непризнат все още от Великите сили, българските политици се опитвали напразно да спечелят подкрепата им. В Петербург зам. министърът на външните работи Н. В. Чариков (дипломатически агент в България 1896-1897) обсъдил с дипломатическия представител на Англия сър Артър Никълсън идеята Русия, Англия и Франция да станат медиатори между Портата и България.
В активните дипломатически совалки и разговори участвала и българската страна, за да намери своето място като пълноправен юридически субект на международните отношения. През втората половина на октомври 1908 София заявила, за да успокои Портата, че ще разпусне набора резервисти в началото на ноември и няма да свиква други на тяхно място.
Призракът на войната почвал да отстъпва, още повече, че българската страна под силен външен натиск на Англия и Франция приело да води разговори за компенсации, нещо, което категорично отхвърляла месец преди това. Изпратеният на място в Стамбул А. Ляпчев успял да се договори за доста от спорните между двете държави въпроси, но не и за размера на исканата от турците компенсации за загубата на васалните вземания от Румелия. Споровете се пренесли в руслото на размера на дължимите суми от васалния данък.
Според Органическия устав на Източна Румелия от 1879 Портата очаквала 240 000 турски лири от предполагаемите 800 000 лири бюджетни приходи. Източно-румелийци сами решили и намалили данъка на 180 000 турски лири, но и тази сума била непосилна и към 1886 са натрупал наш дълг от 10,5 млн. франка. Обединена България склонила да плаща 130 000 лири, но и този процес вървял мъчително. Към този Портата добавила, че не е приемала намалението на договорените 240 000 турски лири и твърдяла, че имаме недовнесени за 20 години 2 млн и поискала и “данък” за независимостта от 1878 до 1908 от страна на Княжеството по 100 000 хиляди на година. В слагал в своите сметки различни суми - неплатени или платени вноски, проценти на кредитори, компенсация за ЖП линиии и пр. Ляпчев се борил като лъв с турския министър на транспорта и търговията. Накрая всеки теглил своя хесап, но крайните суми драстично се разминавали.
Портата искала от нас за всичко на куп 15 млн. турски лири, което било малко повече от 300 млн. франка. Ляпчев, след всякакви консултации, тупнал на масата, че за всичко - Източни железници, Северни, данъци и неплатени лихви България склонила само на 82 млн. франка. след което дал на турците 3 месеца за мислене и се върнал обратно в София.
Позицията на българите била изцяло подкрепена от Русия, която смятала, че претенциите на турците са нереално завишени и необосновани. Руският военен агент в София полковник Леонтиев рапортувал в Петербург, че и тези 82 милиона франка са сума непосилна за българската хазна. Заплахата от война и отново ставала актуална. Докладите на руския посланик Д. К. Сементовски-Курило активно внушавали на Петербург тази мисъл. Виенската дипломация активно подтиквала България съм война, за да действа в западната част на полуострова.
На фона на дипломатическите совалки на австрийските дипломати между кабинетите на военния министър Данаил Николаев и цар Фердинанд дошло обаче новото предложение на Портата - намален дълг, но и корекция на границата между Харманли и Кърджали. И именно в този момент, както казал в Народното събрание премиерът А. Малинов вмешателството на нашата освободителка ни спаси от война, В този критичен момент Русия действително поема в свои ръце спора както за границата, така и за решаване на финансовите въпроси.
Схемата, която се предлага от Русия, за да се избегне търсенето на кредити от западни банки при изключително тежки условия, била следната. Портата получава исканите 125 милиона франка, но престава да иска промяна на границата. Тази сума се равнява на отказ на Русия на неизплатените ежегодни вноски военно възнаграждение по договора от 1879 г. - 40 от общо 74, които се равнявали именно на 125-те милиона дължими от България. България трябва да плати на Русия 82 милиона, които заявила, че има, а останалите 42 идвали от руската хазна. Вестниците през зимата на 1909 пишели възторжено, че Русия за втори път показа на Запада своята безкористна помощ. Този дълг към Русия трябвало да се изплаща 74 години, но почнали войните, плащанията спрели, а след това болшевиките просто се отказали от него.
Ето това говорят и български и руски изследователи по темата. Това показват документи от български и руски архиви, Дневници на Народното събрание и българската преса. Платените “3 товара злато” си остават на съвестта на съчинителите на приказки, защото от 1879 до 1915 България непрекъснато отменя, бави или просто не плаща нищо от т. нар. окупационен дълг, а Русия за втори път плаща де факто и де юре освобождението ни като съдейства за превръщането на България в независима държава.
