Римският папа - равен на патриарх Даниил

Започна изборът на глава на римокатолическата църква, трима са фаворитите

В християнството няма пръв сред първи, всички владици са с еднакъв ранг

Заключените от днес в „Сикстинската капела“ на Ватикана 133-ма кардинали ще изберат наследника на споминалия се на 21 април папа Франциск. През последните часове обикалящите около Светия престол всевъзможни оракули все по-настоятелно предричат, че начело на Светата католическа църква ще бъде избран един от двамата италиански кардинали - Пиетро Паролин или Пиербатиста Пицабала.

Такива били нагласите на участниците в конклава, ама освен това преди осем века пророк-светец с несигурно според теолози съществуване на име Малахия, бил прогнозирал, че през 2027 г. на престола на Свети Петър щяло да има друг Петър, значи Пиетро или Пиер. Който обаче щял да я приключи окончателно - за църквата иде реч, да не чува злото!

Първият от двата „варианта Пиетро“ е държавният секретар на Ватикана и дясна ръка на Франциск в международните му работи Пиетро Паролин. Вторият фаворит е патриархът на Йерусалим - Пиербатиста Пицабала, смятан сред папския елит за много ловък прелат и умел медиатор. Като трети, къде резервен, къде компромисен вариант, оракулите сочат френския кардинал Жан Марк Ноел Авелин, който е архиепископ на Марсилия и шеф на Конференцията на епископите от Франция.

Малцина миряни у нас, че дори и божи служители, обаче знаят, че който и да наследи папа Франциск, той няма да бъде нещо повече от нашия патриарх Даниил, или иначе казано ще бъде равен нему по ранг. Защото Пиетро Паролин, Пиербатиста Пицабала или Жан Марк Ноел Авелин, макар и да бъдат наричани „папа“, ще си останат само владици, архиереи, с една дума първосвещеници на определена територия, поверена им от Господ Бог, за да напътстват духовно битуващите на нея християни. Точно като Данаил, да е жив и здрав!

Ако се вярва на Папския годишник, публикуван постоянно от Ватикана, за да се проследи произходът на институцията, то „Свети Петър, от Витсаида в Галилея, принц на апостолите, получи от Исус Христос върховната пастирска власт, която да предава на своите наследници“. Според наложилата се католическа традиция, Петър е бил първият от 266-мата папи от началото на Новата ера до наши дни на престола му в Рим - там, където е последният етап от мисионерските скитания на Христовия апостол и където той е разпнат на кръст по времето на император Нерон.

Но реалността е доста по-сложна. По простата причина, че онзи, когото Господ Исус Христос избира да закрепи основите на неговата църква, заявявайки му според евангелието на Св. Матей: „Ти си Петър (камък, скала от гръцки) и на тази скала ще съградя Моята Църква, като силата на смъртта няма да я надделее“, всъщност приживе не получава титлата „папа“.

Този термин, взаимстван от гръцката дума „папас“ - „баща“, се появява в Църквата едва след III век. По онова време той в никакъв случай не е било запазен само за главата на християните в Рим - например епископите на Картаген или Александрия са били наричани „папа“ през цялата античност. Постепенно наименованието става „ексклузивно“ за наследниците на първия епископ на Рим - Свети Петър от Витсаида. Просто защото концепцията за папската монархия е плод на много бавна еволюция, която достига зрялост едва през Средновековието и след Великата схизма през 1054 г. Но в оня момент, в края на I век, Църквата е в зародиш, тя живее в нелегалност, като вярващите в Исус Христос са преследвани, чак докато религията им е призната от император Константин през 313 г.

Но първите християни са наясно, че за да оцелеят, е от съществено значение да структурират добре своето движение. И с тази цел през началните векове на съществуването на Църквата постепенно възниква организация, съсредоточена около епископа (от гръцки „епископос“ - надзирател, защитник), който властва върху определена географска територия. Като тези своебразни „църковни общности-владения“ си взаимодействат и комуникират на принципа на равенството. Защото и на теория, и на практика, никоя „общност“ не е можела да претендира за законно превъзходство над друга и всеки епископ е бил свободен да ръководи своята, както намери за добре.

Естествено, апостолските църкви - тези, които са основани или посещавани от апостолите на Исус Христос, са се ползвали с по-особена аура - такива са случаите на Антиохия в днешна Турция, на Филипи в Северна Гърция, на Ефес, Коринт, Солун и накрая... на Рим! По-късно, през 325 г., Никейският събор дава „почетно предимство“ и на църквите в Рим, Александрия и Антиохия, към които на събора в Халкидон през 451 г. са добавени „Новия Рим“ - Константинопол и Йерусалим. Към тях през 927 г. е присъединена и българската патриаршия, чийто първосвещеник става равен на останалите предводители на християнството.

В интерес на истината, след началото на второто хилядолетие и след Схизмата, римската църква натрупва сериозен престиж, може би и благодарение на пръкналите се в лоното ѝ многобройни подкрепящи я ордени или пък на борбата ѝ срещу забушувалите ереси. В края на краищата се стига до събора във Флоренция през 1439 г., когато е дефиниран приматът на римския епископ-папа над всички християни. Любопитен е фактът, че участвалите във вселенския форум представители на вече заформилите се източно-православни църкви първоначално одобряват решението на събора, но след като се завръщат у дома оттеглят подкрепата си. И така всеки патриарх или първосвещеник на национална църква остава по принцип и до ден днешен равен на римския папа.

А когато новият папа се появи на балкона на базиликата „Свети Петър“, той най-напред ще бъде обявен за епископ на Рим. И първата му благословия ще бъде за жителите на Вечния град, после ще отправи благопожелания и към света. Тоест към неговите над 1 млрд. и 300 млн. католици, за които папата е наместник на земята на Господ-Бог. Да е жив и здрав и той - наследникът на непрежалимия Франциск!