Франция, най-старият съюзник на Америка: Да имаш кроасан и сам да го изядеш

Дълго време националният интерес, а не високомерният идеализъм, е движел френската външна политика - включително разчитането u на американската военна мощ

Голизмът се оказва нищо повече от едно пожелателно мислене от страна на стария генерал

Френските национални интереси карат Париж да въвлече САЩ в Първата световна война

*Д-р Леон Хадар, е редактор-сътрудник в National Interest, и преподава международни отношения в Американския университет. Бил е научен сътрудник в Института Катон и бивш кореспондент на ООН за Jerusalem Post, в момента той отразява политиката на Вашингтон за Business Times от Сингапур и е колумнист в израелския вестник Haaretz.

Франция отдавна се слави като най-стария съюзник на Америка и това датира от 1778 г., когато френската монархия признава независимостта на САЩ. Тя предоставя военна и икономическа помощ по време на Американо-американската война за независимост, която е от решаващо значение за американската победа. Символ на това дълго и предполагаемо силно френско-американско приятелство беше маркиз дьо Лафайет, френският аристократ, участвал във войната. Той командва американските войски в няколко битки, включително при обсадата на Йорктаун, и се смята за американски национален герой, който получава почетно гражданство от Конгреса през 2002 г.

И все пак и като колония, и като независима държава, Америка щеше да води пет войни с Франция, включително френската и индианската война. Самата Франция се опита да завладее Мексико през 1860 г., с мотивите Вашингтон да се намеси, за да предотврати това да се случи.

По някакъв начин и противно на митовете, разпространявани от американските почитатели на Лафайет, основната мотивация за френската помощ по време на Революцията, няма нищо общо с общите идеали и в края на краищата Франция тогава е управлявана от реакционна монархия и повече от френските интереси са да възстанови част от своите загуби във френската и индианската война.

Всъщност именно френските национални интереси, а не желанието на президента Удроу Уилсън да „направи света безопасен за демокрацията“, карат Париж да въвлече САЩ в Първата световна война.

Както предполага историкът Майкъл Нейберг, европейската стратегия на Америка след тази война се основава на вярата във френската армия и нейната сила трябвало да попречи на Германия да доминира на континента, и да покрива предположението на Вашингтон, че Франция ще служи като „защитна бариера за САЩ в конфликтите в Стария свят“.
Вместо това внезапното военно примирие на Франция с нацистка Германия през 1940 г., оставя британския u съюзник изолиран, и принуждава САЩ да възстановят баланса на силите в Европа, след като отново са въвлечени в нова война там.
Френската външна политика, известна още като голизъм, довежда до решението за премахване на всички френски въоръжени сили от интегрираното военно командване на НАТО през 1966 г.

Но голизмът като последователна външна политика се оказва нищо повече от едно пожелателно мислене от страна на стария генерал. Той фантазира да привлече Съветите към европейската конфедерация и към Европа и той щял да е посредникът между Вашингтон и Москва. Той отхвърля Великобритания, която смята за лакей на Америка, като член на европейската общност и се опитва да спечели арабската подкрепа, като отдалечи французите от Израел.

Но американците не се нуждаят от френската помощ в управлението на отношенията си със Съветите, докато петролното ембарго от Близкия изток от 1973 г. демонстрира продължаващата зависимост на Париж от военното присъствие на Америка в стратегическия заден двор на Франция. Тази реалност е продукт на външната политика на Франция след голизма и утвърждаването на нейната „независимост“ от САЩ, като същевременно признава, че нейните интереси за националната сигурност изискват поддържане на съюза с Вашингтон.

Оттук идва необходимостта да се разчита на масивната военна машина на САЩ, която направи разликата в „Пустинна буря“, както и във военните кампании срещу Сърбия по време на войните на Балканите. Французите можеха да си ядат своя кроасан, докато си похапваха и от американския хамбургер.

Френската икономика, за разлика от американската, е зависима от вноса на петрол от Близкия изток и случващото се в този регион пряко засяга нейните интереси и тези на нейните южноевропейски съседи по същия начин, по който събитията в Мексико и в Централна Америка засягат интересите на САЩ.

И все пак френското правителство, с изключение на отделяното от време на време внимание към Ливан и бившите му колонии в Магреб, се въздържа от възприемане на стратегия, която би използвала френската военна и икономическа мощ и тази на ЕС за прокарване на своите интереси в региона.

Вместо това, Франция изрази критика към политиката на САЩ в региона, включително и политиката му спрямо Израел и като се противопостави на решението на президента Джордж У. Буш да нахлуе в Ирак. Тези стъпки помогнаха на французите да спечелят дипломатически точки с играчите от Близкия изток.

Този макиавелистки френски подход на разчитане на военната мощ на САЩ беше подчертан през 2011 г., когато администрацията на Обама се съгласи да подкрепи френско-британски план за свалянето на либийския диктатор Муамар Кадафи без никаква гаранция, че европейците ще изпратят войски, за да установят реда в Либия след смяната на режима.
В крайна сметка Обама директно стана играчка в ръцете на тогавашния френски президент Никола Саркози, който успя да въвлече САЩ във военната кампания, насочена към защита на френските и европейските интереси.

Настоящият френски президент Еманюел Макрон, който обича да се сравнява с легендарния дьо Гол, встъпи в длъжност, като подчертава усилията на Франция да спечели „стратегическата независимост“ за ЕС и да даде възможност на европейците да се конкурират с американците на световната сцена и той настоява, че Париж и Брюксел не трябва да следват категоричната позиция на САЩ за тези две сили.

Но руската инвазия в Украйна разруши тези грандиозни планове. Макрон се опита, но не успя, да отмени решението на президента Владимир Путин да започне войната и да постигне сделка между Москва и САЩ.

Ако не друго, войната само подчерта европейската зависимост от американската военна и икономическа мощ за ограничаване на агресията и поддържане на стабилността в Европа. Това засили лидерската роля на Америка в НАТО. И след като САЩ изместиха Русия като най-големия доставчик на природен газ в Европа, французите и европейците откриха колко трудно ще е да оспорят решението на администрацията на Байдън да предостави субсидии за електрическите превозни средства и другите видове на базираното в САЩ тяхно производство.

По същия начин друг пример за начина, по който променящият се геостратегически и геоикономически баланс е отслаби силата на Франция, е решението на Америка да сключи споразумение за технологично сътрудничество с Великобритания и Австралия - ход, който развали френския договор за подводниците за австралийците. Париж се оплака и отзова своя посланик от Вашингтон, но французите не можеха да направят много, за да отменят това решение.

Въпреки това Макрон продължава да преследва голистките си мечти. Той настоява, че Франция и ЕС трябва да се дистанцират от американците в отношенията си с китайците, като наскоро каза пред репортерите, че „парадокс би бил, че обзети от паниката, ние вярваме, че сме просто едни последователи на Америка“, и той вярва, че противно на позицията на САЩ, не е в интерес на Европа да „ускорява“ кризата с Тайван, и че няма нужда да прегръща нито „дневния ред на САЩ“, нито „китайската свръхреакция“.

Неотдавнашното посещение на Макрон в Китай, където към него се присъедини и група от френски бизнес ръководители, само подчерта, че политиката му се ръководи главно от френските интереси. Както би трябвало да бъдат и са били при първоначалния голизъм, с подобните му претенции да преработи Франция в една велика сила, каквато беше през епохата на Лафайет.

(Със съкращения, превод за „Труд news“ - Павел Павлов)