Труд
Автор:
Труд
- Христо, може би си единственият писател сред българските футболисти и треньори. Какво заглавие би сложил на романа за последните десет месеца в ЦСКА?
- Много заглавия ми идват наум. При всички положения знаем, че няма да е някоя романтична мелодрама. Ще е нещо сериозно. Може би „Война на световете“, „Дългият път към дома“, нещо от сорта.
- Какъв е начинът ЦСКА да се върне към славното си минало, към което ти принадлежиш също като играч?
- Всички ние, които работим в клуба, трябва да се върнем към ДНК-то на отбора, а именно да почнем да побеждаваме, да следваме плана, който сме начертали, да имаме вяра и търпение в онова, което правим. А това, което се прави в момента в ЦСКА с изграждането на академията, е първата стъпка към онова, за което вие ме питате. Ако успеем да извадим млади таланти, които да носят ЦСКА в сърцата си, ще направим точно това.
- Какви са най-фрапантните разлики между периодите ти в клуба през 2016-а и сега?
- Лично за мен голямата разлика е опитът, който натрупах през тези години. Спомням си като нещо много специално спечелването на първата купа. Сега моментът беше абсолютно същият. Общото между двете е, че изпитвахме еднакви трудности в двата периода. Нещото, което е съществено като разлика, са инвестициите, които в момента се влагат в клуба, и мащабите, с които се работи. А това, което всички ние искаме - да играем в Европа, го постигнахме и това е нещо, което ни дава самочувствие да продължим напред.
- Имаше момент, когато не ти издържаха нервите. Как се стигна до обидното изречение срещу лидера на червената агитка Иван Велчев-Кюстендилеца?
- Тук си говорим честно и ви казвам, че във всеки един момент, в който работиш и влагаш всичко от себе си, има нерви, защото искаш да постигнеш нещо, за което мечтаеш. Във всяко едно семейство не всичко върви по мед и масло през цялото време. Понякога се стига до неща, които са противоречиви за всички в семейството, но когато всички обичат това семейство, когато всички искат то да върви напред, трябва да забравяме дребните различия и да се хванем за основната цел. Щом всички искаме ЦСКА да върви напред, щом всички обичаме клуба, трябва да обединим цялата енергия и да вървим напред.
- Още ли твърдиш, че ЦСКА не е излязъл с резервите срещу Левски във вечното дерби при загубата с 1:3?
- Никога не съм твърдял, че сме излезли с резервите, и в нито един момент не мога да кажа, че резерви са национали като Питас, като Делова. Имахме в състава български национали като Иван Турицов, като Илиан Илиев. Аз разполагам с 25 човека в съблекалнята. Всички те са добре платени в ЦСКА. Всеки един от тях трябва във всеки момент, в който ние имаме нужда от него, да стъпи на терена, да защитава честта на червената фланелка. В този мач изхождах от много различни неща, които може би хората не знаят. Имах наказани футболисти, имах контузени, бях в много сгъстен цикъл от двубои и предпочетох да изляза с най-свежия състав, с най-доброто за този мач. Подходихме по абсолютно сериозен начин към него. А за мен няма нищо по-специално от това да излезеш и да победиш в това дерби.
- Беше посрещнат като спасител от феновете на ЦСКА, когато отборът се оказа на дъното в класирането. Как се стигна до завръщането ти у дома?
- Това е плод на цялостната ми работа през тези 10 години, в които не бях в клуба. Минах през много дълъг път и се радвам, че трудът ми е бил оценен. Имах разговор с ръководството на клуба. Нито за миг не съм се колебал, че искам да бъда треньор на този отбор. И въпреки тежката ситуация, в която тогава се намираше тимът, липсата на точки, знаех, че това е възможност за всички нас да покажем, че с труд може да излезем от тази тежка ситуация.
- Кои бяха най-критичните моменти през сезона?
- Първо, когато трябваше да върнем увереността на тези футболисти. Бяха загубили малко част от самочувствието, което имат. Тежките резултати безспорно не ни даваха право да грешим. Имаше мачове като срещу Септември, в които допуснахме загуби от отбори, от които не е очаквано да го направим. С цялото уважение, разбира се, към отбора на Септември. Но тези мигове може би дойдоха в точния момент. Показаха ни, че без да се трудим максимално, без да влагаме цялата си енергия и усилия, няма да се получат нещата, които искаме. За нас беше точният момент да получим такъв шамар, който да ни върне да стъпим здраво на земята и да продължим да работим.
- Дузпите са рулетка, в която можехте и да загубите финала за купата. Само от този двубой срещу пловдивското Локо ли зависеше дали ще запазиш поста си?
- За мен лично това е грешно разбиране, защото аз като треньор не влагам цялата си енергия само в един мач. Ежедневният ни труд и усилията на мен, на целия екип, на ръководството, на всички хора, които работят в клуба, не трябва да се гледат под лупа само в един мач. Виждаме на световното първенство отбори като Германия, като Холандия, които загубиха на дузпи. Това не означава, че те са слаби отбори, че не са се трудили достатъчно, но за съжаление в нашия спорт именно това се получава. Радвам се, че успяхме да победим, защото финали не се играят просто заради красотата на играта. Финали се играят, за да ги печелиш, за да накараш хората да изпитват удоволствие от това, че подкрепят любимия си отбор, и в крайна сметка, за да обогатиш клубната история.
- Феновете на ЦСКА са безспорно голяма подкрепа, но и са адски критични, когато няма резултати. Помниш ли как един привърженик се опита да удуши Брито с шалчето на летището? Ферарио Спасов, мир на праха му, отнесе ритник. Спас Джевизов беше под обсада в съблекалнята на ЦСКА. Как влияе на един треньор тази история?
- Аз съм бил част от тази история. На някои от нещата, които вие споменавате, съм присъствал дори. За нас е много важна реакцията на феновете. Искаме да направим така, че те да бъдат щастливи във всеки един момент. Всички хора трябва да разберат обаче, че не е толкова лесно да успееш във всеки един момент да бъдеш на върха и да постигаш резултатите, за които се трудиш и работиш. Затова трябва да има по-голямо търпение и разбиране помежду си и всички хора да разберат, че няма човек в клуба, който да не работи за това ЦСКА да бъде на върха.
- Преди четири години ЦСКА загуби първия мач у дома от Сейнт Патрик в евротурнирите, но все пак драматично елиминира ирландците. Разлика с Дери Сити на практика няма. Какво очакваш от сблъсъка?
- Вече започнахме да гледаме внимателно Дери Сити като противник. Започнахме да разучаваме силни и слаби страни. Не мога да се сетя точно за конкретния мач, за който вие ме питате, но знам, че ще подходим абсолютно сериозно към онова, което предстои. По простата причина, че чакаме този момент много дълго време. Славната история на ЦСКА е написана именно в тези мачове в Европа и за да започнем нещо подобно, трябва да направим първата крачка. За нас това е мача с Дери Сити. Аз лично съм чакал този момент от първия ден, в който започнах да работя като треньор. Мечтата ми е да изведа ЦСКА в такъв мач. Имам такава възможност. Ще направя най-доброто от себе си в тези мачове.
- Преди почти 22 години ЦСКА взе Беноа Кое и той имаше важна роля за спечелване на шампионската титла. Колко прилича на него Стефано Сенси сега?
- Виждам снимката на Беноа Кое и се сещам, че той беше човек, който де факто ми даваше спокойствие на мен в предни позиции да правя онова, което мога. Двамата са сходни като характери, като качества. Сенси е изключителен футболист и се надявам в най-скоро време феновете на ЦСКА да усетят това, което може той като футболни качества. Щастлив съм, че ръководството направи всичко възможно да го привлечем. Този човек ще ни даде сигурност, ще ни покаже с уменията си на терена и чисто човешки качества кое е важното, кое е правилното и как трябва да работим и ние.
- Очакваш ли нови футболисти в ЦСКА до края на трансферния период? И още нещо - откакто Валтер Папазки е собственик на червения клуб, никой не идва просто на проби…
- Очакваме нови футболисти и то в най-скоро време. Трябва да разберат всички хора, че е много трудно да водиш разговори с играчи на нивото, на което ние го правим. Късметлия съм, че имам ръководство, което веднага откликва на онова, което ние казваме. Прави всичко възможно по силите си да удовлетвори нашите желания. А за втората част на въпроса - няма как да доведеш футболист на проби от калибъра на Макс Ебонг, капитан на националния отбор на Беларус, човек с много опит зад гърба си, шампион. Ние гледаме неговите качества, запознаваме се подробно с това какво представлява той като човек на терена, извън него, и на база всички тези наши проучвания и анализи искаме да го доведем в отбора, за да вдигне качеството. Няма как на този човек да му кажеш да дойде на проби. Няма как да кажеш на човек като Сенси, който е два пъти шампион на Италия, който има 10 мача за националния -отбор на Италия и три гола, че ние от ЦСКА искаме просто да се убедим дали е достатъчно добър, колкото това, което виждаме. Те са доказани футболисти, които играят на най-високо ниво, и ние ги искаме в отбора именно затова - за да ни дадат своето качество и за да вдигнат нивото на отбора.
- Какво е твоето участие в трансферите?
- Участвам в абсолютно всичко, което се случва в един трансфер, освен в чисто финансовите преговори. Запознаваме се с футболистите, които са интересни като профил за нас. Обсъждам ги с ръководството и скаутското звено, а след това ги свеждам до вниманието на г-н Вангел Вангелов и той оттам нататък се занимава чисто с финансовата част на нещата. Имаме построена комуникация за всяко едно нещо и на база онова, което си говорим помежду си и разсъждаваме като позитиви и негативи за това какво ще ни даде един футболист с присъствието на терена, с присъствието в клуба и как той ще помогне на ЦСКА да върви по пътя, по който всички ние сме избрали. Така че участието ми е от самото начало до самия край.
- Смяташ ли, че си целунат от съдбата като треньор на ЦСКА? Води, макар и временно, червените при грандиозните празненства за 70-годишнината. Сега се очаква да си човекът, извел ЦСКА на напълно новия стадион „Българска армия“…
- Като се случи това нещо, ще бъда истински щастлив. Спомням си последния мач на „Армията“. Бях със сина ми и плакахме на стадиона заедно с феновете, защото този стадион беше наш дом и ни даваше най-големите, най-истинските емоции. Чувствам се щастлив, че съм имал възможност като футболист и треньор да играя и да работя за този клуб. Надявам се да продължа да го правя с най-щастливите моменти, които можем ние да имаме като хора, които сме част от историята на този велик клуб.
- Преди десет години беше уволнен от Гирша Ганчев след началното колебание в Първа лига. Ако се върнеш в този период, би ли променил нещо? Би ли взел друго решение?
- Бих променил някои неща, но не трябва да забравяме, че тогава не направихме крачките, които бяхме планирали в началото. Може би трябваше да извървим нормалния път за развитие на този отбор и за тази група от футболисти. И тези от тях, които накрая покажат, че мястото им е в състава, който е в Първа лига, да останат. А ние от отбор, който спечели първото място във В група и Купата на България като нещо, което ще остане символично за историята на българския футбол, защото едва ли някой в скоро време може да го повтори, отидохме в Първа лига. Може би това беше прекалено голяма крачка за всички нас тогава. Ако трябва да бъда честен, трябваше реално да погледна цялата ситуация и да преценя дали съм достатъчно подготвен за тази крачка лично за мен като треньор. И ако сега мога да върна времето назад, бих предпочел да остана да се уча при човек, който има опит в Първа лига, и тогава да почна да работя.
- Да се върнем към периода ти като футболист. Как се работи с шефове като Станислав Танев-Камилата, Васил Божков, „Титаните“, Гриша Ганчев, Венци Стефанов? Разкажи ни за всеки един от тях по една история.
- Значи Станислав Танев, да. Първия път, в който го видях, след като ме заведоха при него, не по начина, по който аз съм очаквал – буквално ме взеха от улицата, вдигнаха ме и ме закараха при него. В онези времена беше нещо нормално, но за момче, което е на 17-18 години и се разхожда по улицата, беше доста стресиращо. Първото нещо, което ми каза, е: „Оттук нататък аз ставам твой баща“. Аз го гледах, не знаех как да реагирам. Казах му: „Аз имам баща, той достатъчно добре се държи с мен“. Той каза: „Не, не, ти не ме разбираш. Оттук нататък аз ще бъда твоя футболен баща и ще се грижа за теб, да развиваме качествата, които имаш“. Безкрайно съм благодарен за онова, което направи за мен, за старта, който ми даде във футбола, и за нещата, с които успя да ми помогне, за да развия таланта, който имах.
- Сещам се за интересна история и с Васил Божков. Победихме с 3:0 Левски и аз се прибрах вкъщи, както правех след всеки мач. Той ми се обади по телефона и ми каза, че ако до 20 минути не се присъединя към отбора в дискотеката, оттук нататък не съм част от отбора. Трябваше по най-бърз начин да се преоблека и да отида там, където е целият тим. Въпреки че, влизайки, ни извадиха оттам след 30 секунди заради това, че стана инцидент.
- С всеки един от хората, с които съм работил, съм преминал през интересни истории. През моменти, които са трудни, които са обогатили са моя опит. От всеки един от тях съм научил нещо и съм им благодарен. Така че мога да кажа, че времето, прекарано с всеки един от тези собственици, е било богатство за мен.
- С „Титаните“ не беше ли весело?
- Весело беше, точно това, което казваш. Но това са неща, които аз лично като треньор в момента мога да използвам в по-нататъшната си кариера - да разбера кога едно нещо не е окей, кога е точно обратното.
- Васил Божков купи ли нови обувки, както го посъветва Владо Манчев, или не?
- По-скоро Владо Манчев искаше да му се вземат нови обувки и г-н Божков му каза: „Момче, ти колко гола имаш до момента?“. Той имаше някъде към 15-16 гола. „Играй с тези. С тях ти върви много добре. Не виждам защо трябва да променяме нещо, когато всичко е наред“. В крайна сметка имаш своето право (смее се).
- А в Литекс как се чувстваше?
- Чувствах се добре. Върнах се от Франция, разговарях тогава с г-н Ганчев. ТТттой ми каза, че искат да върнат славните моменти на отбора, отново да бъде шампион. Върнаха се много опитни футболисти, заварихме доста млади момчета. От чужбина се върнаха Ивайло Петков, Светльо Тодоров, Кишишев, Йеленкович. Тогава и мен ме привлякоха в отбора. Имаше много млади футболисти - Георги Миланов, Илия Миланов, Бодуров, Занев, Страхил Попов, да не пропусна някого, Симеон Славчев, Десподов. Във всички тези хора имаше много потенциал. Той просто искаше да им покаже на база опитните, които са в отбора, как се работи, какво трябва да правят, и успя да развие едни млади, перспективни и добри футболисти, които направиха отлична кариера. Първите стъпки бяха това, че Литекс стана два пъти шампион. Мисля, че не бяха ставали от 20-ина години. Направихме много силен отбор, сплотен колектив, който на терена се подкрепяше и се биеше с всички.
- Да се върнем към идването ти в ЦСКА като футболист. Как се случи? Имаше ли препятствия? В началото как се адаптира?
- Бях на лагер с националния отбор. Жената на Станислав Танев дойде и на полувремето ми каза, че ще трябва да тръгнем за София, защото предстоят тежки разговори. По пътя ме запозна с цялата ситуация. Тогава отборите, които най-силно проявяваха интерес и които ме искаха, бяха Левски и Локомотив София. И вечерта, когато правихме план и стратегия с бат’ Сашо, разговаряхме кой от двата отбора да изберем. Той ме видя, че не се чувствам комфортно на база разговора, който водихме. Пита: „Момче, какво се случва? Това е най-нормалната стъпка за твоето развитие“. Аз го питах: „Няма ли други отбори, които да ме искат? Няма ли друго място, където да отида?“. Тогава получих един задвратник веднага и каза: „Трябва да бъдеш благодарен за онова, което правя за теб. Това са отбори, които ще помогнат и на Берое във финансовото състояние“. Тръгвайки към офиса тогава на Лъчо Танев, влизайки в стаята за разговори, първи бяха Боби Божинов и Емо Костадинов. Те казаха, че ме искат на всяка цена, че са направили всичко възможно да ме привлекат и аз, без да се колебая, помолих да подпиша договор. Не знам дали хората знаят историята, но се разписах почти на празен лист, без да разгледам нито една от точките от договора, който ми бяха предложили. Излязох навън, казах на баща ми: „Подписах с ЦСКА. Чао, трябва да си щастлив“. И като се прибрах вътре, ме питаха: „Нали знаеш какво подписа?“. Казах: „Не“. „Еми, ние сега ще ти разясним договора“.
- Спомняш ли си къде спа в началото? При кой футболист, твой съотборник?
- Първия ден, в който дойдох в София, спах при Асен Букарев. Той ми каза: „Ела при мен. Да знаеш, отборът е малко негативно настроен към теб. Ти вкара гол в мача, който беше в Стара Загора, и почти загубихме шансове да се борим за титлата тогава“. Първите три месеца спах в бунгалата на Панчарево, ако трябва да бъда честен. Събличах се там, отивах в съблекалнята, излизах на терена. Един ден Методи Деянов дойде и каза: „Стига толкова. Играеш всеки мач за отбора. Виждаме, че се влагаш максимално за онова, което и ние искаме. Така че заповядай, вече си част от тази съблекалня“. Беше ми тежко сред толкова класни футболисти, а това беше съблекалня с много добри футболисти. Но се приспособих по най-бързия начин. Исках просто да се докажа сред тези имена. Първата тренировка беше много тягостна. След нея се обадих на баща ми и му казах: „Може би ще трябва да дойдеш да ме вземеш. Не знам дали това е точното място за мен. Тук има адски много футболисти, които са много по-добри от мен и ще ми е много трудно да се преборя с тях“. По телефона чух само: „Абе, момче, опичай си акъла, стягай се и почвай да тренираш. Твоето място е там, борил си се за него“. Така че това бяха първите ми стъпки в ЦСКА.
- Баща ти е участник в победата на Берое над Ювентус с 1:0 (б.р. – 1/8-финал за КНК през 1979/80 г.). Той има над 300 мача в професионалния футбол…
- Да, има много мачове в професионалния футбол. И той продължава да има какво да ми каже. След всеки мач е много критичен. Когато нещо не се получава, той е най-големият ми критик. А когато трябва да водим диалог, обикновено гледаме да не е веднага след мача, защото и двамата сме избухливи и става монолог, който не е добър за една от двете страни.
- Кога усети, че публиката те приема?
- Може би след мача с Ботев Пловдив, в който успях да отбележа първия си гол за първенство. Много исках да вкарам гол за ЦСКА и когато това се случи, някак си се освободих и започнах да правя нещата по-лесно. Публиката на ЦСКА е много критична, взискателна, но за хората, които оставят диря в ЦСКА, това е нещо много хубаво.
- Имаш две титли с ЦСКА в период, в който играеха предимно българи. Какво чувстваш като треньор, когато трябва да излезеш за битка като предводител на 11 чужденци в титулярния състав?
- Тогава времената бяха различни. Казвам го с лека носталгия. А сега в момента аз съм треньор на отбор и на клуб, който иска да бъде на едно ниво с водещите в България. Водещите в България клубове разполагат с много чужденци и ние искаме да бъдем на тяхното ниво. Онова обаче, което прави клубът в момента, а именно да изгради академия, в която да развива млади български таланти, които да бъдат бъдеще на ЦСКА, е нещото, което искаме да направим всички заедно. Ние обръщаме внимание на младите таланти. Имаме в отбора млади момчета като Петко Панайотов, Теодор Иванов, Дани Николов, Каймаканов, Алекс Тунчев, които са бъдещето на ЦСКА. Ние искаме по най-бързия начин да ги внедрим, да им дадем лидерска роля в отбора и на база тези класни чужденци, които имаме, те да видят най-доброто от тях и да попият най-доброто.
- Разкажи ни от тези носталгични времена за сблъсъците с Милан, Блекбърн, Ливърпул, Байер Леверкузен. Нещо от кухнята. Какво си спомняш от тези двубои?
- Спомням си много хубави неща, които ме карат да настръхвам. Като ни се падна жребият за Леверкузен, целият отбор бяхме на Панчарево, на базата, в старото кафе, и всички чакахме жребия. Когато ни се падна Леверкузен, целият отбор избухна. Сега е смешно да го кажем това нещо. Те бяха играли финал за КЕШ срещу Реал Мадрид, бяха загубили. И ние бяхме толкова уверени в себе си, че се зарадвахме, като ни се падна Леверкузен. Другите отбори бяха, мисля, Милан, Севиля, да не ви излъжа за другите, и ние толкова силно се изкефихме целият отбор. Бяхме убедени, че ще ги отстраним. Милан също беше много тежък жребий за нас. Бяха спечелили КЕШ предния сезон. Имаха състав, в който блестяха имената на Руи Коща, Шевченко, Индзаги, Малдини, Гатузо. За нас беше голямо предизвикателство да се изправим срещу тези футболисти, да видим ние къде се намираме на база това високо ниво. Много интересни истории има. Някои от тях не са за разказване, но това са моменти, които ме карат да се чувствам горд от труда си. Това са истинските моменти - онези, заради които си се трудил като футболист, онези, заради които си минал през всички лишения. В тях просто си казваш, че всичко си е заслужавало.
- Известен си като фен на Ливърпул. През 2005-а се контузи обаче в първия мач. Как убеди ръководството да те вземе като турист за втория?
- Истината за тези мачове е, че Миодраг Йешич е човекът, който всъщност пожела да се кача на самолета. Той беше изключително голям психолог. Държеше се с мен много добре. Събра целия отбор и каза: „Ние играем мача с Ливърпул заради теб. Ти ще пътуваш с нас. Ти си част от отбора“. Интересна история за мача с Леверкузен, защото може би вие си спомняте, че първо играхме с Ливърпул и след това ни се падна Леверкузен. Аз се контузих срещу Ливърпул. Имах много тежки моменти тогава в личен план и той ме взе на мача с Леверкузен. Закара ме при доктора на Леверкузен и му каза: „Няма шанс това момче да се оправи за втория мач, обаче искам вие да ни помогнете и да го вдигнете на крака, за да може ние да го използваме в шампионата“. Докторът на Леверкузен ми направи коктейл от инжекции. Прегледаха ме, разбира се, казаха ми какво е състоянието, биха ми инжекция и с тази инжекция де факто играх във втория мач. Всички ние помним историята в реванша. Събориха ме за фаул, изпълнихме фаул, вкарахме гол. С този гол победихме и направихме щастливи много хора.
- Беше известен като приятел на култовия Ибрахима Гай. Какъв беше той? Защо всички толкова много го обичахте?
- Защото беше изключителна душа. Душата на отбора. Беше лош на терена, но като човек извън терена беше усмихнат, изключително позитивен. Човек, който се забавляваше заедно с нас, приспособяваше се по най-бързия начин към онова, което ние правихме. Спомням си един лагер, мисля, че бяхме в Тунис, не мога да се сетя къде точно, и виждам го, че на ден изчезва по три-четири пъти от стаята, влиза в банята, затваря се вътре и няма го този човек по десетина минути. Викам: „Ще трябва да проверя какво прави сега“. Всички сме на този лагер, разказвам им на отбора, те казват: „Добре, виж го какво прави“. Един ден го изчаквам, отварям вратата, влизам с взлом. Той човекът си сложил едно килимче, моли се. „Гай, какво става?“. Вика: „Трябва да съм на изток, а в стаята няма изглед на изток и се моля пет пъти на ден“. Умрях от срам, разбира се, но след това всички разбрахме истината за него.
- А истината разбра ли се защо на Евгений Хмарук, вратаря, му разлепихте, че го търсят?
- Спомням си мътно тази история, но правихме много щуротии като млади. Забавлявахме се. В момента, говорейки с вас, си спомням, че напоследък трудно се усмихвам. Забравил съм да се усмихвам, а има толкова хубави неща, за които има защо да се усмихвам.
- Преживя и неприятни моменти – след завръщането ти от мач от евротурнирите срещу албански тим неизвестни те нападнаха пред дома ти. Разбра ли причината? Хванаха ли виновниците?
- Това е един от най-тежките периоди за мен и в личния ми живот, и в професионалната ми кариера. След този инцидент трябваше да се движа с охрана няколко месеца. Това е нещо, което много тежко преживях. Не разбрахме каква е истината. Не разбрахме откъде дойдоха тези заплахи за живота ми, но в крайна сметка това е нещо, което ми показа, че всички ние трябва да бъдем смирени извън терена, на терена, в онова, което правим, да знаем, че сме хора и животът се преобръща за една секунда, за един миг. И трябва да оценяваме нещата, които в крайна сметка ни карат да се усмихваме.
- Вярно ли е, че си имал подобен проблем преди мач с Левски?
- Да, имаше моменти, в които бях подложен на натиск. Може би заради формата, в която се намирах, може би заради много други неща. Но даже си спомням, след този инцидент изявих желание да играя във финала за Суперкупата. Отбелязах гол, изпуснах дузпа след това. Помолих Йешич просто да ме пусне. Не бяха всички в клуба сигурни дали мястото ми е на терена, но желанието ми беше да съм там и исках да помогна на моите съотборници, макар че не се чувствах добре чисто физически и чисто психически. Мислех си, че това е начинът, по който мога да изляза от тази тежка ситуация.
- В началото на новия век ЦСКА беше толкова силен, че дори си позволяваше майтапи на терена. Кой измисли онзи пряк свободен удар, в който Стойко Сакалиев плонжира с глава да удари топката на земята, а ти вкара гол впоследствие?
- Не вкарах гол, ударих греда. След това ситуацията се разви така, че мисля, че отбелязахме. Но аз не бях запознат с тази случка, казвам ви откровено, до момента, в който не се появих на терена. В този мач мисля, че бихме с 6:1. Аз вкарах три гола. Има фаул за нас в идеална ситуация. Аз бях десет дни на лагер с националния отбор, не знам какво са мислили и са кроили, но залагаме топката. Сакалиев казва: „Няма да биеш директно. Ще направим заучено“. Казвам: „Сака, за да направим заучено, трябва да сме го отработили на тренировка“. „Ние сме го отработили. Сега ще ти го разкажем. Ти трябва само да го направиш“. Разказва ми той: „Аз ще падна и ще ударя топката с глава, и ти ще я ритнеш“. Казвам: „Този човек как ще падне и как ще я удари с глава тази топка?“. Обаче впоследствие даже се вижда на повторението, че аз самият съм изненадан. Той я отклонява, аз удрям греда. Мисля, че Велизар вкара тогава гол. Това е човек, който си импровизираше на момента и никой не можеше да му попречи за онова, което си намисли.
- Ако днес в ЦСКА играеха Христо Янев, ти, Тодор Янчев, Стойко Сакалиев, Велизар Димитров, Светослав Петров, Стоян Колев, Емил Гъргоров и Методи Деянов, къде в последния шампионат щеше да финишира отборът според теб?
- Изброихте много класни футболисти. Всичките големи характери, ако трябва да бъда честен. Чувствам се късметлия, изброявайки моето име заедно с тези имена. При всички положения щяхме да се борим да бъдем сред първите места, да бъдем шампиони. Това са изключително добри футболисти. Всеки сам по себе си решаваше мачовете. Футболисти, които не даваха назад, или даваха назад само когато се засилват. Футболисти, с които е било голямо удоволствие да бъда на терена, да побеждаваме, да се борим, да се трудим и да защитаваме емблемата на ЦСКА.
- Днес виждате ли се, чувате ли се, събирате ли се с някои от тях?
- С някои от тях се чуваме, с някои си пишем, с някои поддържаме контакт чисто колегиален, професионален. С други загубихме връзката, която имахме като футболисти, и това е много болна тема за мен. Не е тайна, че всеки от нас има своята професионална кариера. Всеки иска да постигне нещо в професионален план, но това не трябва да ни пречи да помним, че всички ние сме печелили, били сме заедно в радостни моменти, в тъжни моменти, минали сме през много периоди. Надявам се занапред да намерим време отново да бъдем същите хора помежду си. Това е нещо, което искам с цялото си сърце.
- Някога канили ли са те на работа в полите на Витоша? И какво мислиш за хората, които отидоха там?
- Не съм аз човекът, който да съди когото и да било. Всеки от нас има глава на раменте си и може да размишлява. Всеки начертава пътя, по който трябва да продължи неговата треньорска кариера. И всеки от нас взима сам решенията. Не искам да бъда съдник на никого и всеки човек знае защо и как е направил дадено решение.
- А по принцип обичаш ли да водиш тренировки пет пъти на ден, или не?
- Обичам да водя тренировки по плана, който аз имам.
- Кога реши, че ще ставаш треньор, и как ти повлияха например четирима наставници, които не са вече, за жалост, между живите - Енрико Катуци, Луиджи Симони, Ферарио Спасов, Миодраг Йешич?
- Много големи имена изброявате. Виждам Енрико Катуци и ми се вълнува цялата душа. Това беше човек, когото буквално го обичаше цялата съблекалня. Нямаше един човек в отбора, който да не го харесва, да не го обича. Това е човек, който залагаше на 11 човека от първия мач до последния. Казвам го честно, правихме едно и също нещо на тренировката, но целият отбор го обичаше. Аз го обичах с цялото си сърце. Това е първият треньор, който дойде и ми се извини след мач, че не ме е пуснал да започна. Отново бях с националния отбор. Имаше дерби с Левски. Той ме пусна второто полувреме. На следващия мач със Славия победихме 2:0. Излязохме си отново в титулярния състав. Аз и Бербатов вкарахме голове и той дойде след мача в бунгалото лично с Баялцалиев. Чукна ми на вратата и каза: „Ицо, искам да ти се извиня, че предния мач не те пуснах. Мислех, че не си достатъчно добре подготвен, концентриран“. Аз го гледах опулен и не можех да повярвам. Връщайки се на първото нещо, което ми зададохте като въпрос – 2008-а година мисля, че беше моментът, в който разбрах, че мога да бъда треньор. Тогава Ивон Пуликен във Франция ме извика в треньорската стая и ми каза: „Момче, искаме да те запишем в треньорска школа във Франция. Ние като клуб може да вложим в теб ресурс, виждаме в теб това нещо. Ти си наистина като втори треньор на терена и помагаш много на отбора“. Тогава за първи път разбрах, че мога, че искам и че трябва да правя стъпки в тази посока. Започнах да си записвам тренировки, да водя разговори с треньорските екипи навсякъде, където съм работил след това, и да се интересувам защо дадена тренировка се провежда по начина, по който се случва. А за имената, за които ме попитахте - Луиджи Симони беше може би заедно с Катуци най-добре подготвеният тактически треньор, с който съм работил. Виждаше тактически елементи и детайли в играта, които никой от нас не виждаше. Той е треньорът, който за първи път ми каза нещо, което остава завинаги в мен: „Един футболист може да има едно добро качество, но аз като треньор трябва да направя това добро качество да изглежда перфектно, защото само то може да е нещо, което да направи отбора много добър“. Той се хващаше с това, че целият свят казва: „Роналдо не играе в защита“. Той казва: „Защо ти е да играе в защита? Той е най-добрият футболист, който ще играе на тази планета Земя“. За Роберто Баджо тогава каза, че изпълнявал много добре статични положения. Ама ако може да го прави това нещо и ще те направи шампион, прави само това нещо. Беше изключително позитивен човек. Беше удоволствие да работя с него. Ферарио Спасов беше най-спокойният човек, най-добрата душа, с която тази съблекалня е работила. Изключително много разбираше футбола, беше близък с играчите, даваше много добри съвети. Когато беше строг, беше строг. Малко по немски, малко беше хеви метъл, като се разсърди. Но много добър човек. Преди да си отиде от този свят, имах щастието да се срещна с него, да си поговорим. Тогава бях треньор в Ботев Враца. Дойде и ми каза някои неща, които до ден днешен са ми в главата. Изключителен човек.
За Миодраг Йешич каквото и да кажеш, е малко. Психолог от най-висока класа. Може би той с това нещо успя да накара един отбор да повярва, че без значение през какви трудности минава, може да се справи с всеки. Тогава имахме много контузени футболисти. И Велизар се контузи, и Бадема, и Тошко Янчев продадохме. Наложили се футболисти. Евгени Йорданов игра централен защитник. Аз трябваше да играя централен нападател, и то в какви мачове – с Леверкузен играх централен нападател. Той дойде преди мача и ми каза: „Нуждаем се един от вас двамата ще играе централен нападател - или ти, или Велизар“. Вили ме погледна, каза: „Добре, нека си ти“. И той каза: „Искам да правиш само онова, което можеш. Нищо друго“. Отговорих: „Тренер, тези хора са много големи, много високи. Единият е световен шампион“. Каза: „Човек, ти каквото можеш, прави с тях двамата, не се притеснявай“. И всичко беше наред. Излязохме, победихме. След мача дойде и каза: „Трябва да вярваш в себе си. Точка по въпроса“. Такъв беше той.
Има интересна история с него и с мач с Левски. В сезона, в който станахме шампиони, много малко хора знаят, аз бях тежко контузен. От понеделник до четвъртък бях на инжекции. В петък излизах да тренирам с отбора. В събота излизах, играех мач. Той накара целия отбор да не се сърди за това негово решение. Така бях един месец до мача с Левски. Накрая вече аз самият се чувствах неудобно пред целия отбор. Обаче всичко ми се получаваше. Вкарвах голове, отборът вървеше напред, запази първото място. Преди мача с Левски вече много ме болеше кракът. Той дойде и каза: „В петък се качи на лагера, само отборът да те види, да дадеш малко енергия на отбора“. Качих се на лагера, останах събота. Вика: „Пътувай с нас, отборът да те види, че си на „Васил Левски“. По този начин ще вкараме напрежение в противника. Излез, само се разтичай на терена, няма никакъв проблем“. Излязох, разтичах се. Вика: „Ти добре тичаш, бе, човек. Защо не влезеш на терена? Само се разхождай. Един път ще ти падне, ще вкараш гол“. Казвам: „Тренер, не съм тренирал“. „Моля те, бе, човек, направи го за мен това нещо. Отборът няма проблеми“. Излязох на терена. Аз буквално се разхождах този мач. Един път надбягах защитата, спънаха ме за дузпа, вкарах гол, веднага след дузпата ме смени. Вика: „Я що съм ти рекъл, бе“. И 1:0 този мач, всички знаем историята.
- Преди да влезе в студиото ни тук, на столичната улица „Сребърна“ 2, един фен като те видя, помоли да те попитаме какво ти е казал покойният великан Димитър Пенев преди дербито с Левски.
- Това е история, която може би ще остане завинаги в мен. Извика ме да седна горе на пейката на Панчарево до него. Вика: „Седни, старши, до мен“. Аз му казвам: „Човек, за мен единственият старши, който е тук, в този клуб, това си ти“. Той каза: „Не, не, ти си в голяма грешка. Ти водиш отбора. Ти си старши треньор на този отбор. Ти си старшията. Вярвай в плана, който имаш. Виждам енергията, която даваш на отбора. Прави само онова, което е в твоята глава, защото нещата, които ти мислиш, никой друг не ги знае. Вярвай в себе си“. Това му бяха думите. Никога няма да ги забравя. Това е човек, който изключително много кара другия срещу него да се чувства специален. А единственият специален човек това е той за всички нас. Може би този трофей, който спечелихме, е за него, за Джони, за всички онези великани, които са издигнали клуба на такъв голям пиедестал. И ние всички сме щастливи, че ще работим в такъв голям клуб. Изключителен човек.
- Пропуснахме да попитаме за истории с Любо Пенев, Стойчо Младенов…
- Много истории имам с тях. Някои приятни, други не толкова приятни. Но както казах в началото, в едно семейство винаги има и приятни, и неприятни истории. Обаче всички ние, които обичаме клуба, гледаме да дадем най-доброто от себе си, за да върви този клуб напред. Бат Любо винаги е бил много взискателен към мен. Чувствам се докоснат от съдбата за това, че той беше мой президент. Играх с него на терена, беше мой капитан, бил ми е треньор. Ставал съм шампион с него. Оставал съм с него по един час да центрирам, да му подавам, да ме учи на кой крак трябва да му подавам топката, като се движи, как трябва да отиде топката при него. Като бия фаул и е гол, казва: „Това не е гол, защото на мач вратарят ще има време да реагира, публиката ще ти направи напрежение“. И са ме оставяли по един час на Панчарево, на старата стена, да работим с него. Винаги е било удоволствие да бъда с него на терена и той е пример за подражание. Пожелавам му успех в битката, която води, защото той е един от онези, заради които всички ние сме искали да станем големи футболисти.
- Кой те покани в националния отбор?
- Христо Стоичков. След един мач с Омония идва при мен Сашо Динев и ми казва: „Бат’ Ицо те вика“. Отивам аз отпред в самолета, разбира се, притеснен. Той ми каза: „Моето момче, ще те извикам за националния отбор. Виждам в теб много хляб“. Разбира се, ръката му е на врата ми. Аз не смея да се завъртя, да го погледна. Забил съм поглед надолу. Сърцето ми ще изскочи от гърдите. Вечно съм му благодарен за това, че ме извика в националния отбор, че ми даде възможност да защитавам националната фланелка, да вкарам гол с националния отбор и да накарам хората, които ме обичат, да бъдат горди с мен.
- Срещу Исландия вкара, нали? За Япония ще стане дума. Тогава реши мача…
- Срещу Исландия вкарах дебютния си гол.. С Япония историята е супер интересна, защото първоначално не бях в списъка за пътуващи. Ние имахме мач с Черно море Варна. Аз се къпех, извикаха ме от душа. Трябваше да тръгна за София. Косьо Мирчев ми даде неговата кола, той беше футболист на Черно море. Прибрах се в София. Буквално се прибрах в четири часа. В пет беше полетът. Този мач, който гледаме, даже не мога да повярвам, че го имате като архив. Влязох в 90-ата минута на терена като резерва. С първото си докосване на топката ме събориха за фаул и с второто вкарах гол някъде от дъгата на центъра. Така че с Бат’ Ицо имам само добри спомени, само хубави моменти и съм му вечно благодарен, признателен, че ме е допуснал толкова близо до него и ми е дал възможност да се докосна до неговата магия.
- Япония тогава бяха финалист на световното. Водеше ги Зико, Белия Пеле…
- Да, точно така. Бяха много силен състав. А ние ги победихме и нашият състав беше много добър, в интерес на истината. Тогава времената бяха различни и за мен националният отбор беше нещо, което ми доставяше най-голямо удоволствие. Нещо, към което съм се стремял най-много. За съжаление не можах да играя толкова много в националния отбор.
- Спомена, че с Христо Стоичков сте работили, имате само хубави моменти. Като клубен треньор нямаше ли някакви неприятни неща, които ти се случиха, или аз бъркам? Един червен картон, след което те изпрати малко да тренираш с юношите.
- Тогава лошото е, че не показаха само на мен червен картон. Тогава показаха червен картон на Ники Бодуров, на Илия Миланов, мисля, че този мач беше в Монтана. Но след това успяхме да победим Лудогорец в Разград с 4:2 въпреки нашето отсъствие. Да, тренирах две седмици с юношите на Литекс. Отказах повиквателната за националния отбор тогава на Матеус, защото ми беше неудобно да отида с националния отбор, след като тренирам с юношите. След това се разбрахме с него за тази ситуация. Разбрахме, че всъщност ние нямаме вина за това, че са ни изгонили. Било си е…
- Операция?
- Операция „Пустинна буря“, да. Така че изяснихме ситуацията. Не мога да кажа, че съм имал неприятни моменти. Да, в кръга на шегата, има моменти, в които не всичко е така, както искаш, но това е част от футбола.
- Отиваме към Франция. Три сезона в Гренобъл. Как се чувстваше? Кои уроци в живота научи от французите? Как се адаптира?
- Във Франция промених изцяло възгледите си за това как живея, какво трябва да правя на терена и как се отнасям към онова, което имам като работа и задължения. Там хората ми показаха, че няма значение как се казваш, кой си, колко си добър. Трябва да бъдеш човек на първо място. Трябва да правиш онова, заради което си нает в клуба, в който работиш. Трябва да показваш необходимото уважение, респект към абсолютно всички. И най-важното нещо е да защитаваш по всякакъв начин интересите на клуба. Във Франция се научих, че час и половина тренировка не е единственото време, в което ти трябва да развиваш твоите качества, а трябва да го правиш преди тренировката, след тренировката, в личния си живот. Благодарен съм за периода, който имах там, защото първо се докоснах до съвсем различна среда, второ до много добри треньори, до отлична организация в клуба. Играх с изключително високо качество футболисти, впоследствие световни шампиони, носители на Купата на Африка, печелили Шампионска лига, голмайстори в европейски турнири. С Оливие Жиру играхме три години заедно. Като отидох, беше номер 7 в съблекалнята на Гренобъл. Казах му, че по презумпция аз трябва да съм номер 7 (смее се). На другия ден дойде, остави ми целия сак с екипировката. Взе си 12-и номер, за да играе с него. Той беше малко момче. Върнах му целия сак с екипировката, защото всичко ми стоеше като на плашило. Софиян Фегули играеше по това време в клуба. Спечели Купата на Африка с Алжир. Алекс Ромао, Уалид Реграги, който беше треньор на националния отбор на Мароко – четвърти в света завършиха. Бяхме много силно поколение. Не мога да ги изброя всичките, защото бяха наистина много високо ниво футболисти. За мен беше истинско щастие да попадна в такава среда.
- Отиваш в Лига 2 и веднага влязохте в Лига 1. Как го отпразнувахте там?
- Събрахме целия град на един фонтан в центъра на града и си помислих, че наистина ще трябва да ни затворят всичките, защото беше истинска лудост. Но хората от много дълго време очакваха този клуб да играе в елита на френския футбол и когато това се случи, за тях беше нещо изключително. Сега, гледайки тези снимки, направо ще се разплача. Наистина много специални моменти, които ме научиха на доста неща на терена и извън него.
- Авантюра ли беше Панателикос?
- Истинска авантюра. Благодарен съм на Методи Деянов, че ми даде тази възможност да отида и да се състезавам там. В началото всичко започна добре. Играех във всеки мач. Първите 13 двубоя бях абсолютен титуляр. Всички в клуба ми се радваха много. Дойде един сръбски треньор, който според него не говореше английски, и ме извади от състава. Почнах да ходя с Джузепе Акуаро повече на кафе, отколкото на тренировки. Забраниха ми да тренирам с отбора, защото имаше квота за чужденци тогава и треньорът реши, че аз ще съм този, който ще бъде потърпевш. Тренирах в 6 сутринта. Имах някои неприятни моменти, но това е част от футболната игра. Аз ги приех и се справих с тях. Истината е, че клубът като цяло беше на много добро ниво като организация. В този сезон влязохме в Първа лига.
- Две титли с ЦСКА, две с Литекс. Кой триумф преживя най-силно?
- Всяка една титла ми е безценна. Всяка една. Както ви казах, в Литекс имахме много специален колектив. В ЦСКА имахме много специална група от млади български футболисти, които бяха бъдеще на българския футбол. Успяхме много бързо да се опознаем, да работим в отлична среда и да разберем, че всички ние сме в много голям клуб с богата история и имаме възможността да го обогатим. Всичко, което съм спечелил в годините си като футболист, като треньор, е нещо, което ме кара да се чувствам горд и да не забравям откъде съм тръгнал и какво съм постигнал.
- От кого се научи да изпълняваш толкова добре свободни удари?
- Това е талант, но и много работа. Много усилие. В Казанлък, тогава бях юноша на Розова долина, в отбора имаше един футболист, който се казваше Кембо и изпълняваше страхотни фалове. Оттам започнах след всяка тренировка да оставам, да изпълнявам по 20-30 топки. Тогава обаче истината беше, че имаш само една топка на тренировка. Биеш, като излезе, отиваш да я гониш, настигаш я, взимаш си я, залагаш пак. Това отнема часове работа. След това в Берое отборът ми се довери. Още бях ученик. Вкарах много важни фаулове, с които отборът се спаси. Една победа с Шумен - в 90-ата минута вкарах фаул и оттогава вече ми дойде и самочувствието, че мога да ги изпълнявам по най-добрия начин. А в ЦСКА ми беше много трудно, докато се наложа, защото имаше невероятни изпълнители – Коце Видолов, Методи Деянов, Галин Иванов, Красимир Чомаков в началото, Любо Пенев. Изключителни изпълнители на статични положения, но във всеки един отбор имаше такива. Това е нещо, което ти притежаваш, даденост, но нещо, за което трябва да работиш, за да го усъвършенстваш до перфектност.
- Сигурен съм, че няма как да не си имал облози със Стоичков за свободните удари…
- Имаше, но не трябва да разказвам всички истории с Бат’ Ицо, с Любо Пенев. Много тежки облози, много тежки игри. Някои от тях не завършиха с резултата, който всеки от нас искаше.
- Добре, един облог поне. Кажи на какво се играеше?
- На всичко се играеше. От това да обереш всички неща от терена, до това да занесеш обяд, до това да черпиш вечеря. Много тежки облози.
- Не игра ли твърде малко за България?
- Това е нещо, за което най-много ме е яд и най-много изпитвам такава мъка, че не играх повече мачове за националния отбор на България. Но конкуренцията за хора в средата на терена беше просто убийствена по мое време. Даже си спомням, че в ЦСКА бях водещ реализатор и в националния отбор ме пуснаха като ляв бек. С Хърватия за първи път влязох като ляв бек. След това на мач с Малта Бат’ Ицо ме извика и каза: „Нали искаш ли да играеш в националния отбор? Е, давам ти възможност“. Поглеждам таблото - напред Мартин Петров, Бербатов, Валери Божинов или Манчев, в средата на терена Мариян Христов, Стилиян, Чавдар Янков. Викам: „Бат’ Ицо, къде ще играя?“. Вика: „Погледни надолу“. Поглеждам надолу - останали позиции десен, ляв бек. Казва ми: „Избери си“. Поглеждам го, викам: „Добре, избирам си отляво“. Така че такива бяха времената. Много силна конкуренция, много добри футболисти, изключително много талантливи футболисти.
- Спомням си „Максимир“. Хърватия не бяха губили на този стадион. 2:0 ни водят. Такъв обрат стана - 2:2. Изпуснахме ги…
- Влязохме второто полувреме аз и Манчев. Мисля, че Марто вкара тогава, а дали и Владо не му подаде за единия гол. Влизайки по същия начин, Бат’ Ицо ми казва: „Влизаш отляво“. Аз викам: „Ще извади Мартин Петров? Това е невъзможно“. Той казва: „Не, не, на мястото на левия бек“.
- Пет поредни гола срещу Левски. Помниш ли ги?
- Помня всеки един. Това е най-щастливото нещо в моята кариера, защото в ЦСКА са играли изключително класни нападатели. Говоря за Любо Пенев, Стоичков, Жеков, да не ги изброявам всичките. Емо Костадинов, Бербатов. Не трябва да ги изброявам всичките, защото са велики. Всички те са великани и аз съм щастливецът, който има пет последователни гола във вечното дерби. Това е нещо, за което не съм си мечтал, нещо, което никога не съм мислил, че мога да постигна. Нещо, което ме прави адски щастлив, защото ми костваше много усилия да стигна до това постижение.
- Играл си заедно и с Георги Иванов-Гонзо, и с Димитър Бербатов. Към кого са предпочитанията ти и каква е твоята рецепта за бъдещето на българския футбол?
- Ако ме питате за предпочитания за нападател, а аз съм зад него на футболния терен, и двамата са достатъчно добри и с двамата съм се разбирал достатъчно добре на терена. Георги Иванов ме е подкрепял в един от най-тежките моменти за мен тогава в националния отбор. С Бербо съм имал много щастливи мигове на терена, много добра комуникация, много добро взаимодействие. Аз си мисля, че който и да е човекът, който управлява българския футбол, ние всички трябва да се стремим да му помагаме. Да правим онова, което е добро за развитието на българския футбол. И който и да е от тях двамата, трябва да направи така, че българският футбол да има по-добри времена.
- Майка ти е учителка. Тя ли те запали по писането на книги? Изобщо какво дете беше?
- Не. Тя ме натискаше по-скоро да чета. Тя е човекът, който ми даде първата книга в ръцете - „Следите остават“, и ми каза: „Прочети нещо, да ти влезе в главата“. Тя държеше на моето образование. Спомням си, че плака, когато избрах да отида в Стара Загора, в Берое, и да се откажа от това да бъда приет в механотехникума в Казанлък, да продължа обучението си по начина, по който тя искаше. Но до ден-днешен тя настоява да се изразявам правилно, да боравя правилно с думите и да не спирам да уча от всяко едно нещо.
- Откъде почерпи вдъхновение за сюжета на книгата си?
- Имах много свободно време. Бях в много тежък период тогава в Гърция. Реших, че трябва да използвам енергията, която се натрупва негативно, в нещо, което да не ми дава възможност да затъвам надолу. И реших да напиша нещо, използвайки многото свободно време. Както ви казах, тренирах в 6:00 сутринта. Цялото друго време беше свободно. Нямаше какво да правя, не ме допускаха до базата и реших, че просто всеки избира свой начин да оползотвори свободното си време. Аз реших, че просто ще опитам. Направих го случайно.
- Така се роди „Единственият начин“? Свързано ли е с нещо, или не?
- Не, свързано е с конкретния роман.
- Защо реши да изкачиш планини и да участваш в благотворителни кампании за деца аутисти и доколко това криеше риск за здравето ти?
- Исках просто да покажа на цялото българско общество, че има проблеми, на които трябва да обърнем внимание, и има неща, за които може да отворим сърцата си. Истината е, че качвайки се към върха, разбрах, че това е нещо много опасно, че не съм достатъчно добре подготвен за онова, което предстои. Най-високото място, на което се бях качил допреди това, беше седмият етаж в Казанлък на блока. И Витоша. Много рязка промяна. С Манул Гаде се запознах случайно на един благотворителен мач в София. Разказах му каква ми е идеята за онова, което правя за каузата на тези дечица. Той каза: „Аз ще те кача на Монблан. Ти си достатъчно добре физически подготвен. Искам да направиш това и това в рамките на един месец и като дойдеш, ще направим опит“. Първия ден се качихме до 3200метра. Каза: „Човек, ти си супер“. На другия ден тръгнахме да се качваме. Стигнахме едно място на 3600 и каза: „Трябва да качим тази стена, която е 600 метра“. Аз мислех, че си прави майтап. Поглеждайки нагоре, наистина това беше нещо, което не съм си предполагал, че има по пътя. Каза ми как ще се вържем, как ще се осигурим, какво ще направим и нямах път назад. Исках да го направя. Исках наистина да успея да събера средства за тези дечица и до ден-днешен, когато ми се отдаде възможност, правя всичко възможно да направим нещо добро.
- Познаваше се добре с големия наш алпинист Боян Петров, Бог да го прости… Взе ли съвети за живота от него?
- Той е човекът, който ме запали по планината, ако трябва да съм честен. Срещнахме го с Владо Манчев на представянето на книгата му в Бургас и се запознахме с него. Успяхме да си говорим. Нещо, което много ме впечатли тогава и остана завинаги в мен, е пред цялата аудитория, той ни погледна, говореше за подготовката, за начина, за удоволствието от планината, за онова, което му дава, и каза: „Вас колко хиляди са ви аплодирали най-много? Къде сте играли, на какво ниво?“. Казахме: „Да кажем, че тогава „Сантяго Бернабеу“ беше най-големият стадион, има 80 000“. „Вас ви аплодират 80 000, като вкарате гол. Когато аз стъпя на някой връх, мен ме аплодират боговете“. Няма да я забравя тази реплика. Изключително позитивен човек. Казах му, че ще направя опит да се кача на някой връх. Радвам се, че успях.
- Преход към личните въпроси. Имаш син и дъщеря. Кристиян, твоят син, не тръгна към футбола. Той ли не се запали, или ти го спря?
- И от двете по малко. Беше по-срамежлив, не искаше да бъде на футболния терен, не го влечеше това да стане футболист. Иначе той си има своите интереси. Аз като родител съм длъжен да го подкрепям и да му показвам правилните неща. Ема също има своите интереси. Тя залита към кейпопа, към това, което е насочено към танци, музика, свири на пиано. Радващо за мен е, че двамата заедно бяха на финала за Купата. Всички заедно като семейство плакахме на финала. Радвам се, че усетиха тази емоция, разбраха под какво напрежение съм поставен аз. Колко важна е моята работа и как един успех може да накара хиляди хора да се чувстват горди, че са част от толкова велик клуб. За мен е важно да бъда техният пример във всичко онова, което правят в живота, и да бъда техният герой. Не искам нищо друго. Надявам се да поемат по път, който да ги накара да се чувстват щастливи и ние да ги подкрепяме.
- Остава ли ти време за децата?
- Истината е, че нямам много свободно време за семейството. Малкото време, което имам, гледам да го деля с тях. Дори сега, идвайки към студиото, получих упрек за нещо, което може да направим семейно и трябва да го направим. Използвам всяка възможност да бъда вкъщи, всяка възможност да прекарам с любимите си хора, всяка възможност да отделя внимание, правейки нещо заедно с тях, защото те са най-голямата ми подкрепа. Те са хората, които ме виждат не само като печеля, а и като губя. Те са хората, които ми дават усещането за сигурност, защото без значение как ще се развие даден мач, как ще се развие даден резултат, колко добър съм в работата, те ме подкрепят във всичко онова, което правя в живота, и съм изключително благодарен.
- Колко силен е днес стресът във футбола и как го бориш?
- Някъде съм чел, че е привилегия да си под напрежение. Ако не си под напрежение, то е защото не си направил нещо достатъчно стойностно, което да кара хората да вярват в теб. Но стресът е огромен, напрежението е голямо, то е постоянен съпътстващ фактор в онова, което правя, по простата причина, първо, че работя в най-големия клуб в България. Клубът иска да бъде номер едно във всичко. Аз съм лицето на този клуб и се старая да постигнем резултати, които да радват хората, които влагат средствата, за да развият клуба и да бъде на първо място. И второ, цялата червена общност, която страда с отбора, която се радва, когато побеждаваме, и която иска всичко да бъде наред.
- За финал малко блиц въпроси. Имаш ли мениджър?
- Не, нямам мениджър.
- Как си със социалните медии?
- Нямам социални медии. В социалните медии ми се струва, че всичко е фалшиво, а обичам да живея истинския живот.
- Проблеми с медиите – дразни ли те нещо, когато те посрещнат на летище или след мач?
- Не. Истината е, че знам, че вашата работа е изключително отговорна. Знам, че вие също имате план, по който работите. Отнасям се с цялото уважение и респект към онова, което правите. Трябва да разберете, че и на мен като човек веднага след мач или след нещо, което е негативно в работата, която правя, не е толкова лесно да се говори. Вече имам горчивия опит да съм бъркал в работата ми с медиите и се надявам това да е нещо, което ми е показало, че трябва да обмислиш и премислиш всяка една дума, която казваш. Трябва да проявяваш необходимото уважение към хората, които са срещу теб.
- Казват, че в родния футбол никой не може да те бие по прочетени книги. Как приемаш това?
- Това е начинът, по който бягам от напрежението, от стреса, понеже ме пита дали има стрес. Това е начинът, по който бягам от него. Моята библиотека е малко по-голяма. Но се радвам, че това е начинът, по който съм избрал да се боря с напрежението. Всеки го прави по някакъв начин. Това е нещо, което ме отвлича от проблемите, нещо, което ми дава друга и различна гледна точка за онова, което се случва, и начин понякога да избягам от всичко и да се пренеса на друго място.
- За финал ще препоръчаш ли някое заглавие на нашата аудитория?
- Във всяка една книга всеки един от нас може да намери нещо, което му трябва.
- Това е като всеки футболист, нали? Може да има нещо добро…
- Може да има нещо добро. Трябва да извлечеш най-доброто от него. Така е и за книгите. Субективно е да ви кажа заглавие, което е харесано на мен и което ще се хареса на вас. Така че нека така да остане.
