Труд
Автор:
Иван Стамболов-Сула
Онова момиче от „Евровизия“ в момента е национална героиня от мащаба на Баба Тонка
Никога не към бил привърженик на безцелното трупане на знание (което ме прави неподходящ за “Стани богат” или “Минута е много”) и дори съм твърдял, че прекомерната жажда за знание е лакомия като всяка друга, но пък не може и нищо да не се знае!
Миналата седмица, както всяка година напоследък, се състояха двете шествия - на гейовете и на семейството. На едното се появи онова момиче от “Евровизия”, което в момента е национална героиня от мащаба на Баба Тонка, а другото пък го поведе (за ужас на организаторите) княгиня Калина под звуците на гвардейската духова музика и 100 каба гайди от Смолян. Много сме говорили и за двете, много сме писали и затова сега няма да го правим отново. Споменавам го, само заради нестихващите седмица по-късно дебати.
Така например във връзка с Шествието за семейството една девойка написа:
- Какво търси Патриархът там?! И изобщо какво общо има религията със семейството?!
Не се сдържах и отговорих:
- Бракът е едно от седемте тайнства на църквата. Надявам се знаете кои са останалите шест.
На което пък девойката отвърна, че това са глупости и че нищо тайнствено няма в семейството, и че хората много щастливо си живеят и без да са бракосъчетани.
А пък един младеж (всъщност не помня дали беше точно младеж) даде своя принос като заяви, че много сме богословствали, докато на него, например, му била достатъчна любовта към Христос и не му трябвало да знае нищо друго. Срещал съм доста такива хора. Те казват, че си имат свои лични (и уникални) отношения с Бог, не знаят молитви, защото се молят със “свои думи” и изобщо няма кой какво да им казва за вярата, защото те сами решават в какво да вярват и през ум не им минава, че може би все пак истината не е вътре в тях, а някъде извън тях. Това е механизмът на възникване на ересите - когато някой в гордостта си и безмерното си тщеславие решава, че може сам да формулира своя собствена религия и тя да е от край докрай меродавна.
И го попитах този човек:
- За вас израз на върховна любов ли е да не си чувал за Десетте Божи заповеди?
Защото цялата история на общуването на Бог с човека е преподаването на закон, на правила. Тези правила човек следва от любов, от страх или по сметка, но във всички случаи за да ги следва, трябва да ги познава.
Казах му това във връзка с една статия на The New Criterion, преведена и публикувана от U-DIGEST, която разказваше за проучване, според което елитните студенти от университетите в Бръшляновата лига на Съединените щати масово не знаят Декалогоса (десетте заповеди), не правят разлика между католицизъм и протестантство, както и между Стар и Нов завет.
Към спора се присъедини и друг господин, който също застъпи схващането, че познанието е не само ненужно, но и вредно, като лично ме обвини в гностицизъм, като очевидно не знаеше съвсем добре какво е това, а просто го свързваше с нещо лошо, произлизащо от знанието, както сочи името. Разбира се, с това не постигна нищо друго, освен да заприлича на онази бабичка, която за добро или за лошо, добавил съчки в кладата на Ян Хус.
Човек върви по два познавателни пътя. Единият минава през ума, а другият - през сърцето. И да отричаш само единия е толкова тъпо, колкото да отричаш само другия.
Не ми се разправяше, иначе щях да попитам този, втория господин, дето любовта към Христос му стигала и не искал никакво друго познание, кого точно обича, обичайки по този начин. Или иначе казано: възможно ли е да възлюбиш нещо, без да го познаваш, без да знаеш нищо за него, или пък да знаеш грешни, зловредни неща. Защото ересите избуяват именно на тая почва, не непознаването на догматите на вярата. Кой е твоят Христос, сам ли си го измисли? Какъв е, Бог ли е, твари ли е, пророк ли е, месия ли е, какво казва, на какво учи? Или важното е любов да има, пък другото...
Можеш ли да обичаш нещо, без да го познаваш? Можеш ли да обичаш крем карамел, без никога да си го опитвал и без да знаеш от какво и как се приготвя? Изглежда, че за някои неща може, а за други не може. Крем карамелът - ясно. Ами родителите? Човек обича родителите си още от първия миг, когато може да се каже, че не ги познава. Но това, че в своята безпомощност се нуждаеш от тях и се стремиш към тях, значи ли вече, че ги обичаш? Любов ли е това? И изобщо що е любов?
Любовта е преди всичко чувство. Как се описва чувството? Знам, знам, поезията е изобретена именно за да описва чувствата, но все пак как ще опишеш соленото? Или горчивото, киселото? Как ще опишеш съклета, хандрата, сплина?
Според мен любовта е чувство (преди всичко чувство!), което те кара да мислиш за някого другиго повече отколкото за себе си. Любовта се възпитава и може да се появи там, където я е нямало, само с усилие на волята, със съкрушение, смирение и себеотрицание. Ние сме призвани да възпитаваме у себе си любов и блажени ония, които са се родили с нея. А за да я възпитаме, трябва да знаем. Трябва да знаем много неща. Да ги знаем, а не да си ги измисляме. Чуйте какво казва псалмопевецът:
“Колко са велики делата Ти, Господи! дивно дълбоки са Твоите помисли.
Несмислен човек не знае, и невежа няма да разбере това” (Пс. 91:6,7).
Бог е непознаваем, но не напълно непознаваем и това беше основата на варлаамическите спорове през 14 век. Свещеното писание е това, което Сам Бог е преценил, че трябва да знаем за Него. Длъжни сме да знаем. Нещо друго ли да си измислим?
Вчера беше годишнина от приемането на Символа на вярата - 1701 години. Символът е догмат, който описва в какво вярваме, в какъв Бог - Кой е Отец, Кой е Син и Кой е Дух Свети. Този Бог знаем и Него обичаме, а не нещо което сме си изобретили сами, защото сме по-умни от всички останали. Тоест любовта ни към Бога се определя от познанието за Него. А Богочовека (Христос) обичаме заради онова, което ЗНАЕМ, което сме научили от Евангелието. Обичаме го, защото умря в мъки за нас и за нас възкръсна, от любов към нас. Иначе защо да го обичаме? А откъде знаем, че е умрял и възкръснал? От свидетелството на евангелистите. Как без познание?
Ако го няма това познание, ще стигнем до абсурда в който изпадна един претенциозен интелектуалец в стремежа си да уязви Църквата. Той изказа твърдение, че висшият клир заедно с Явор Дачков, Николай Михайлов (между другото, истински интелектуалци за разлика от нашия човек, независимо от възгледите им) и, разбира се Путин (закъде без него!) са направили християнството отвратително, “отблъскващо, мрачно и зловещо”. И защо? Казва така:
“Отговор на този въпрос има и то достатъчно задълбочен. Съдържа се в главата “Великият инквизитор” от “Братя Карамазови” на Достоевски. Само че малцина са я прочели. Още по-малко пък разбрали. И понеже знам, че едва ли някой ще се напъне да я прочете, ще я преразкажа с пет думи. Не мои, а на Ницше : “Църквата е отрицание на Евангелието”.
Как можеш да сложиш в един ред на мисли православен фундаменталист като Достоевски, острие в пропагандата на свръхконсерватора Константин Победоносцев и идеолог на почвеничеството, с емоционално лабилния Ницше, бащица на “Свръхчовека”, който е парекселанс образ на падналия ангел Денница и символ на богоборството и отрицанието на Църквата! Та нали именно острата критика на тази доктрина (за Свръхчовека) е основата на “Престъпление и наказание!”. С кой акъл обясняваш “Братя Карамазови” с думи на Ницше!
Но всичко това е от невежество. От примамливото убеждение, че познание не е нужно. А иначе да се прочете и разбере главата с Великия инквизитор не е кой знае какъв подвиг. Не се иска кой знае колко акъл.
Изобщо, за да обичаш нещо, трябва да го познаваш. За да го мразиш, също трябва да го познаваш. Дори това нещо да е Бог.
А невежеството, съзнателният отказ от “вежество”, е мечта за всеки медиен пропагандатор. В условията на невежество пропагандата може да прави с умовете ви каквото си поиска. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
