Труд
Автор:
Доц. д-р Йордан Величков
Имаше непоколебим български дух и привързаност към родината
Приветствам решението на правителството за изкупуване архива на българския емигрант и общественик Иван Гаджев - изключително разумен и полезен за държавата и българската история акт. Този правителствен ход свидетелства за държавнически подход, какъвто не прояви нито един от предходните кабинети. Наред с десетките хиляди документи, Гаджев успя да издири и съхрани и 28 изключително ценни исторически книги, които липсват в България.
Напуснал нелегално България през 1968 г. в продължение на половин столетие Гаджев, установил се в САЩ, района на Детройт, упорито събира документи, сведения, спомени, книги, засягащи българската емиграция в Северна Америка както и българската история. Той успява да изкупи или получи като дарения личните архиви на редица ръководни фактори на българите в САЩ и Канада. Сред тях е и архивът на големия български учен Крис Анастасов.
Като първия официален представител на българската държава, който установява контакти с нашия сънародник, смятам, че ще бъде интересно за читателите и обществеността да разкрия някои детайли от живота и дейността на Гаджев.
През 1980 година на международна среща организирана от американски историци в град Детройт, са поканени и присъстват известните историци от България професорите В. Трайков, К. Палешутски и К. Косев. На научния форум присъства и Иван Гаджев. Като приятел и съученик на К. Палешутски (двамата са от град Гоце Делчев) той го моли да му уреди среща с дипломат от българското посолство във Вашингтон. Професорът, когото познавам от университета, предлага мен като най-подходящ. Между другото Палешутски ме информира, че Гаджев е изключително запален по националните проблеми и безкомпромисен разобличител на македонизма. По характер бил малко конфликтен и разговарял често пъти с по-остър тон.
Месец след научната конференция аз се срещнах с Иван Гаджев. Той дойде в хотела, където бях отседнал и ми предложи да отидем в дома му. По време на краткото пътуване - около 15 км той мълчеше. По едно време с лека иронична усмивка се обърна към мен: „Г-н Величков, не мога да проумея какво става с мен. Пред 12 години, когато пресичах българо-гръцката граница, ако някой ми бе казал, че в САЩ ще возя в колата си дипломат на комунистическа България, щях да му се изсмея.“ Отговорих му в неговия тон: „Докторе, времената и обстановката се променят. И на мен, ако преди две години някой ми беше казал, че в САЩ ще се возя в автомобила на изменник на родината, за какъвто властите в България те приемаха, и аз щях да се изсмея. Сега обаче мнението ми е съвършено друго. Не само полагаме началото на едни контакти, но и съвместно ще вършим много работа за общата ни българска кауза.“ Забелязах, че отговорът му допадна.
Къщата му беше на площ от 250 кв. м, на два етажа и приземни помещения, пълни с книги и документи. А ксероксът му показваше, че в момента са откопирани над 300 хиляди листа хартия.
В хола имаше разположена пирамида с шест пушки и автомата, както и няколко броя револвери и пистолети. „Докторе, - обърнах се към него - много оръжия притежаваш. Колекционер ли си?“ Той с усмивка ми отговори: „Ами въоръжаваме се, за да сваляме комунистическата власт в България.“ „Но все пак това са стари образци оръжие. Ти дори нямаш модерната карабина автомат М16. Впрочем тя не се продава, но аз бих те посъветвал да си купиш по-старата М15. А когато ме поканиш отново на гости, ще донеса една част, която ще ù поставя и тя става М16.“ Изненадан от оръжейните ми познания, докторът реагира с думите: „Ама вие, комунистите, от всичко разбирате, включително и от оръжие.“ „Естествено - продължих аз в ироничен тон - така се пази власт.“
Очевидно ние бързо започнахме да свикваме с нашия стил на подхвърлени закачки. Разбира се и двамата отчитахме, че всичко това е в кръга на шегата и приехме това като добро начало в бъдещите ни срещи, размяна на десетки писма и разговори по най-вълнуващите ни въпроси -отстояването на българския дух на нашите сънародници, особено в САЩ и Канада и безкомпромисен отпор на македонизма.
При всичките ни срещи през периода 1980-1982 година виждах как архивът му се попълва постоянно с нови документи и интересни исторически свидетелства. След дълги дискусии решихме, че трябва да се потърси помощта на българската държава, която да отпусне средства за изграждане на един сериозен информационен център. В него трябва да бъде вкаран целият архив и той трябва да започне една организирана научно-пропагандна дейност, разкриваща престъпната същност на македонизирането на българите от Македония.
Вниманието да бъде насочено преди всичко към младите емигранти от Вардарска и Беломорска Македония, зомбирани от македонистката пропаганда, като им се разкрие историческата истина за произхода на българското население в Македония.
За съжаление българското правителство, въпреки настояванията и на Георги Йорданов като министър на културата, не отпусна исканата от няколкостотин хиляди долара сума за закупуване сградата на информационния център. И днес все още не мога да проумея защо бяха пропуснати такива уникални шансове за отстояване на една безспорна историческа истина, имайки и подкрепата на над 100 хиляди българи емигранти от Македония.
Със сравнително малко средства ефектът от информационния център щеше да бъде поразяващ. Още повече, че предвиждахме центърът да установи контакти със съответните научни институти в България, както и да бъдат командировани научни работници от София, които да работят в него.
Според Гаджев интересът към архива от страна на Атина, Скопие и Белград е бил огромен. Трите държави са имали готовност и са предлагали доста висока цена. Разбира се след като го купят, целта е документите да бъдат унищожени. Той обаче категорично отстоява позицията, че архивът принадлежи само и единствено на българската държава.
За да се получи по-пълна представа за Иван Гаджев бих посочил още някои детайли от неговото минало. През 1968 г. той е на 30 години и е неженен. По утвърдена българска практика в САЩ и Канада българите търсят за съпруги българки. Така и Иван, верен на тази традиция, се жени за българка. На въпроса ми как се чувства като семеен, той отговаряше, че е много доволен от съпругата си, от която има пет деца. „Но Данчо, аз избягах от комунизма в България, а в Америка попаднах в едно от най-комунистическите семейства. Съпругата ми е внучка на най-известния български комунистически лидер Смиле Войданов. Ама вие сте навсякъде, бе!“ „Ама ние сме на всеки километър, Иване, за което направихме и филм в България.“ Разбира се тези реплики разменяхме в доста весело настроение.
През 1988 г. Иван Гаджев ме посети в Торонто, където бях назначен за генерален консул. Помоли ме да пием кафето не в офиса, а в някое кафене. Разбрах, че иска да ми каже нещо поверително. На излизане от сградата на консулството той се спря, погледна ме и ми подаде ръка. „Данчо, искам да те поздравя! Имам информация лично от моите хора в службите, според които на опита им да те привлекат не да им шпионираш, а за взаимно сътрудничество, ти си отказал категорично. Твърдо си им заявил, че си се заклевал да служиш на една единствена държава - България. Независимо от отказа ти, те се отнасят с уважение към теб, за което пък аз се гордея с теб, приятелю!“
Соча този пример не за да подчертавам себе си, а за да разкрия още една черта на нашия сънародник - непоколебимия български дух и привързаност към родината. А Иван, като син на убит след девети септември баща, се ползваше с огромно доверие на властовите институции в САЩ, включително и на специалните служби.
В същия дух е и още една негова реакция. През месец януари 1992 г. го викат в Държавния департамент, показват му списъка на 300 дипломати представени от българското МВнР, които новите властници предлагат за уволнение, но искат и съгласието на американската страна. Освен мен, той други дипломати не познава, задрасква моето име и същата вечер ми звъни по телефона, много възмутен: „Данчо, малко ли се кланяхме 45 години на Москва и сега по същия начин сервилничим на Вашингтон?! Българските управляващи нямат ли поне малко човешко достойнство?! Крайно време е да проумеят, че американците не обичат подмазвачите.“
След промените през 1989 г. Гаджев продължително време пребивава и в България и решава да построи нова модерна сграда за архива си в град Гоце Делчев. Няколко пъти посещава и комисията по досиетата. Една вечер, видимо развълнуван, ми звъни: „Искам да ти се похваля. В твое лице имам един незаменим и верен приятел.
Всичките ни предложения и разговори, които сме водили в САЩ, ти дословно си ги предавал на висшето държавно ръководство. Но в цялото досие аз не намерих нито една отрицателна дума срещу наш емигрант. Ти си изключително почтен човек!“ „Иване, - отговорих - аз в Щатите работех и отстоявах кауза, а не се занимавах с кокошкарски доноси срещу хората. Освен това в живота си никога не съм предавал когото и да било, а най-малкото теб. За мен приятелството е не само привилегия, но и нещо изключително ценно.“
Иван Гаджев е пример за твърдост и непоколебима устойчивост на българския дух. Този човек, загубил баща си само на 6 години, принуден да се лиши от родината си и откъснат от най-близките си хора - майка и брат, е давал всичко за своя български народ и отечество. А докато има такива българи, ще я има и нашата България.
