На 2 септември във в. „Труд news“ публикувах статията „Забранил ли е султанът името Македония през 1903 година?“. Поводът беше поредното пропагандно използване в Скопие на османски документ за доказване на предварително зададени тези за съществуването на македонска нация, език и национална идентичност в началото на ХХ век. Посочих нещо съвсем просто: в разглеждания документ няма нито „македонска нация“, нито „македонски етнос“, нито „македонски език“, нито забрана на някаква македонска национална идентичност.
Отговорът на Скопие не закъсня. Порталът Expres.mk публикува пространен текст, в който моята статия беше поставена в контекста на уж продължаваща българска „антимакедонска офанзива“. Като своеобразен окончателен аргумент срещу моите позиции беше издигнат полският славист Мечислав Малецки. Заглавието беше повече от гръмко: неговото „македонистично дело“ било „бастион“, пред който падали всички отрицания и фалшификации на македонския език и идентичност. Тук има една подробност, която придава на публикацията и друг контекст. Доколкото ми е известно, зад Expres.mk като собственик стои журналистът Горан Момировски, който понастоящем е заместник-шеф на кабинета на президента Гордана Силяновска-Давкова. Читателят сам може да прецени дали става дума само за интерес към полската славистика от 30-те години, или и за днешната политика на Скопие спрямо България.
Нека отворим оригиналния труд на Малецки от 1938 г.
Той е сериозен полски славист и диалектолог, свързан с Ягелонския университет в Краков. През 1938 г. публикува студията „По въпросите на македонската диалектология“. Текстът е написан по повод най-новите към онзи момент трудове на Александър Белич, Д. Иванов, Андре Мазон, Кирил Мирчев, Стоян Романски, Андре Вайан и други. Тоест пред нас стои диалектоложка дискусия от 30-те години на ХХ век, а не изследване върху съвременния кодифициран книжовен език на Скопие. Малецки донякъде приема тезата на Белич и действително се опитва да намери междинна позиция в тогавашния остър спор между българската и сръбската езиковедска школа. Той смята македонските говори за преходна зона, своеобразен мост между българския и сръбския езиков ареал, и възразява срещу механичното им причисляване изцяло към едната или другата страна.
Но тук започва онова, което е скрито от читателите на Expres.
Малецки разглежда само два македонски говора, като на стр. 142 не ги представя като самостоятелни, а че „в някои отношения са по-близки до българския, а в други - до сръбския език“. След това изрично предупреждава срещу прибързаното извеждане на исторически заключения само от съвременното състояние на говорите. На същата страница той разглежда и конкретните аргументи, използвани от Белич. В следващите две страници вече формулира собственото си заключение. То не прилича особено на „бастиона“, построен в Скопие през 2026 г.
Неговата формулировка е недвусмислена: „Мнозинството от тях както от съвременна, така и от историческа гледна точка несъмнено са по-силно свързани с българската езикова област, отколкото със сръбската.“
Ето това е целият Малецки, а не удобният Малецки.
Има и втори проблем, още по-съществен от избирателното цитиране. Преди студията от 1938 г. Малецки извършва ценни теренни проучвания в Южна Македония. Най-задълбочено изучава говорите на Сухо и Висока в Солунско и им посвещава труд с текстове и речник.
Но тук възниква елементарният методологически въпрос: доколко познаването на два отделни говора позволява генерализиране за цялата огромна и изключително разнообразна диалектна територия на Македония?
През 1938 г. диалектоложката карта е далеч по-слабо проучена от днес и Малецки няма съвременното познание върху целия български диалектен континуум. Поради тази причина Малецки дори не отчита, че говорите в Неврокопско и Драмско например показват редица източнобългарски характеристики. Следователно не може особености на ограничен набор западни и южни говори да бъдат превръщани в универсална характеристика на цялото географско пространство Македония. Това не прави Малецки лош учен. Прави го учен на своето време.
А какво да правим с граматиката?
Има обаче още един проблем за днешните му интерпретатори. Дори говорите, които Малецки определя като преходни, структурно притежават фундаментални характеристики на източноюжнославянския аналитичен комплекс: разпадане на падежната система, загуба на инфинитива, задпоставен определителен член, аналитично степенуване на прилагателните, специфичен начин за образуване на бъдеще време. Това са структурни характеристики, далеч по-значими от отделни фонетични изоглоси.
Още по-интересно е, че самият Малецки по-късно разглежда балканския езиков съюз, включвайки в неговото ядро българския, гръцкия, албанския и румънския, докато сърбохърватските говори участват периферно.
„Македонски говор“ през 1934 г. не означава „македонски книжовен език“ през 2026 г.
Тук стигаме до основната манипулация. Когато Малецки пише „Два македонски говора“, при това на територията на днешна Гърция, думата македонски обозначава географската област, в която се намират изследваните говори. От употребата на определението „македонски“ за говори в Македония не следва автоматично съществуването през 30-те години на днешния македонски книжовен език, още по-малко на съвременна национална идентичност със същото съдържание. Това са различни категории и да се преминава от едното към другото без доказателства е не езикознание, а ретроспективно национализиране на миналото.
Остава интересният въпрос защо Малецки през 1938 г. стига до своята компромисна теория. Тук трябва да бъдем много по-внимателни от скопските авторите, които критикуваме. Югославската езиковедска школа, олицетворявана от Александър Белич, не съществува във вакуум. Белград има свои политически и стратегически интереси към Македония, включително към южното направление и Солун. Една теория, която отслабва принадлежността на южномакедонските славянски говори към българския езиков ареал и ги представя като „преходна“ зона, обективно е удобна и прокарвана в югославските тези.
Но от това още не следва, че Малецки съзнателно ги обслужва. Възможно е да е търсил ролята на външен арбитър, да е повлиян от авторитета на Белич или ограничената диалектна база да го е насочила към тази компромисна конструкция. Това са въпроси за допълнително историческо изследване, а не основания за присъда. И именно тук е разликата между науката и пропагандата: науката обозначава границата между доказаното и предполагаемото.
Нека оставим Малецки да свидетелства докрай. Да, през 1938 г. той представя разглежданите говори като преходни между българския и сръбския. Но работи с ограничена за днешните представи диалектна база, а описаните говори притежават фундаменталната аналитична структура на българския езиков континуум. И най-вече сам заключава, че мнозинството от тях „както от съвременна, така и от историческа гледна точка несъмнено са по-силно свързани с българската езикова област, отколкото със сръбската“. Тогава пропагандният „бастион“ започва да изглежда съвсем различно. Проблемът следователно не е в Малецки. Проблемът е в начина, по който през 2026 г. той е употребен - и в политическата среда, в която тази употреба се случва. Ако една медия, свързана с човек от непосредственото обкръжение на президента на Република Северна Македония, превръща полски учен от 1938 г. в „бастион“ срещу България, вече имаме право да зададем въпроса: защо? Отговорът на този въпрос вече не принадлежи само на диалектологията.
А що се отнася до Малецки - нека го четем докрай. Научният аргумент не се нуждае от ножица. Когато науката се цитира избирателно за политически цели, тя престава да бъде аргумент и се превръща в пропаганда.
Труд
