Една прекомерна централизация, лишена от достатъчна демократична подкрепа, може да задълбочи общественото недоверие
Европа имаше своя „голям разказ“ за ХХ век, но все още няма такъв за реалностите на ХХI век. Първият произтичаше от парадокса, че континентът, който формира идеите за свободата, демокрацията, човешките права и върховенството на закона в продължение на столетия, става арена на опустошителни войни, имперски съперничества, национална омраза. Именно от тази драматична диалектика между цивилизационното величие и политическата раздробеност и конфликти възниква една от най-значимите идеи на съвременността - идеята за обединена Европа.
Днес обаче европейското обединение е изправено пред предизвикателство, което далеч надхвърля неговата първоначална историческа мисия да гарантира мира между европейските народи. В условията на задълбочаващо се геополитическо съперничество, криза на международноправния ред, технологична конкуренция и преразпределение на глобалната мощ, ЕС трябва да отговори на въпрос с екзистенциално значение: ще остане ли Европа пространство на икономическо благоденствие, зависимо от стратегическата воля на други велики сили, или ще се утвърди като самостоятелен геополитически субект, способен да определя собственото си бъдеще и да влияе върху съдбата на международната система?
Отговорът на този въпрос не се изчерпва с мащабите на европейската икономика, броя на населението или технологичния потенциал на континента, а се определя от способността на европейските държави да преодолеят исторически установената фрагментация на своите стратегически интереси. Това означава съществуващата общност от ценности, институции и ресурси да се превърне в общност на обща политическата воля.
Европейското обединение е революционно, защото преобразува начина, по който националните държави упражняват своя суверенитет. Вместо самостоятелно действие, интеграцията го превръща в инструмент за съвместно постигане на цели, които отделните държави не биха могли да реализират със същата ефективност.
Една държава може да притежава всички юридически атрибути на независимостта и едновременно с това да бъде дълбоко зависима от чужди технологии, финансови пазари, енергийни доставки и военни гаранции.
След края на Студената война това разбиране получи ново историческо измерение. Разширяването на ЕС към Централна и Източна Европа преодоля едно от най-дълбоките разделения на континента. Народи, които десетилетия наред са били поставени от противоположните страни на идеологическата конфронтация, се включиха в общ политически, икономически и правен ред.
Успехът на този модел обаче породи и опасната илюзия, че икономическата взаимозависимост е достатъчна гаранция за международна стабилност.
Руската окупация на Крим през 2014 г., агресията срещу Украйна през февруари 2022 г., нарастващото напрежение между САЩ и Китай, милитаризацията на международните отношения и използването на енергийните доставки, суровините и технологиите като инструменти за политически натиск разкриха суровата реалност, че икономическата взаимозависимост сама по себе си не премахва геополитическото съперничество.
Геополитическата повеля на днешния ден изисква от Европа да се превърне от пространство на правила в пространство, което има капацитет да защитава своите правила. И това е така, защото ценностите не съществуват извън отношенията на сила и защитата на международното право изисква не само морализаторски пожелания, но и материален, в това число - военен капацитет и политическа решителност.
В този контекст ЕС притежава някои съществени структурни предимства. Неговият единен пазар, значителен икономически потенциал, развита индустриална база, водещи научни центрове, образователни системи и дипломатически възможности го превръщат в един от ключовите центрове на международното влияние. Европейската интеграция създава икономически мащаб, който никоя отделна държава-членка не би могла да постигне самостоятелно.
В продължение на десетилетия европейската сигурност се основава в решаваща степен на трансатлантическата връзка и на гаранциите, предоставяни от НАТО, в което САЩ имат водеща роля.
В условията на променящи се американски външнополитически приоритети и нарастващи предизвикателства по европейските граници необходимостта от по-самостоятелен европейски отбранителен капацитет вече се превръща в условие за дългосрочна стратегическа устойчивост.
Формирането на силен европейски отбранителен стълб може да обезпечи по-балансирано разпределение на отговорностите в трансатлантическото партньорство и да намали зависимостта от едностранни решения.
Съвременната геополитика има една важна особеност: властта вече не се измерва единствено с територия, армии и природни ресурси, а и със способността да определяш стандартите, технологичните архитектури и институционалните условия, в рамките на които функционира световната икономика. Който определя правилата на достъпа до пазарите, управлението на данните, техническата съвместимост и условията за технологично развитие, той притежава форма на структурно влияние, която често е по-трайна от непосредствената принуда.
ЕС не е национална държава и не притежава единен политически народ в традиционния смисъл на понятието.
Не е и не трябва да става федерация. Това е така, защото не може да бъде претопена националната историческа памет, икономически особености и политическа култура. Една прекомерна централизация, лишена от достатъчна демократична подкрепа, може да задълбочи общественото недоверие. Но също толкова опасно е запазването на институционална система, която позволява общоевропейски стратегически решения да бъдат системно блокирани от краткосрочни национални съображения, „пробити“ от руския фактор национални политически сили и „шрьодеризирани“ политически елити.
За държавите със сравнително ограничен самостоятелен геополитически потенциал европейската интеграция има особена стойност, защото предоставя участие във вземането на решения, които влияят върху континенталния и глобалния баланс на силите.
Геополитическата сила на Европа не може да бъде изградена чрез отслабване на демокрацията. Подобен подход би разрушил именно онова, което отличава европейския политически проект от авторитарните модели на Евразия
Необходима е обаче нова политическа култура, в която публичният дебат не се изчерпва с противопоставяне на национални интереси, а търси тяхното дългосрочно съвместяване в рамките на общоевропейския интерес.
Европейското единство не може да бъде изграждано единствено отгоре надолу чрез договори, институционални реформи и решения на политическите елити. Трябва да бъде подкрепено от осъзнато гражданско участие и от убедителен голям разказ за общата европейска съдба.
В продължение на десетилетия основното обещание на европейската интеграция е свързано с мира, благоденствието, свободното движение и преодоляването на историческите разделения. Това обещание запазва своята значимост, но вече не е достатъчно, за да обясни цялостния смисъл на европейското обединение пред поколенията, които възприемат тези достижения като естествена даденост. Неговият смисъл е да предоставя на европейските общества възможност да участват като равноправен фактор във формирането на бъдещия международен ред.
Това е качествено различна политическа амбиция, защото предполага Европа да се утвърди не просто като трети център между САЩ и Китай, а като самостоятелен полюс на международно влияние със собствена стратегическа идентичност, чиято роля е във формирането на правила и институции, които ограничават произвола на силата, защитават възможностите на по-малките държави и създават условия за международна предвидимост.
И ако ХХ век доказа, че разделена Европа може да се превърне в източник на световни катастрофи, ХХI век поставя пред европейските народи противоположната историческа задача да докажат, че обединена Европа може да бъде политическа общност, която разполага със силата да защитава свободата. Въобще, Европа се нуждае от своя нов „голям разказ“ за ХХI век.
Труд
