Истината и лъжите за Илинден

На 20 юли / 2 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание - връх в борбата на българите в Македония и Одринско за свобода и национално обединение

Спекулациите на тема “втори”и дори “трети Илинден” са грозно кощунство с паметта на героите от 1903 година 

Началото на тайната масова революционна организация, създадена от македонски българи под влиянието на идеите на Левски, Ботев и апостолите от Априлското въстание, е поставено на 23 октомври 1893 г. в Солун от д-р Христо Татарчев, Даме Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Антон Димитров и Христо Батанджиев - представители на българската интелигенция, тясно свързани с образователно дело в Македония, особено със Солунската българска мъжка гимназия “Св. св. Кирил и Методий”.

Целта е извоюването на автономия по примера на Източна Румелия, още повече че в онези години Македония и околните земи са наричани и “Западна Румелия”. През 1896 г. е първият конгрес на организацията, която приема името Български Македоно-Одрински революционни комитети (БМОРК). Нейният правилник следва заветите и принципите на БРЦК, а година по-късно е поставено началото на т. нар. четнически институт. С тази задача се заема Гоце Делчев, апостолът на македонските и тракийските българи, сравняван неслучайно с Васил Левски.

След Горноджумайското въстание от 1902 г. османските власти засилват репресиите, което на практика е пълзящ геноцид - политика, следваща “модела” на кървавата разправа с поробения арменски народ от 1895 г. нататък. Въоръжените сблъсъци между четите на организацията, чието име вече е в ТМОРО (Тайна Македоно-Одринска революционна организация), впоследствие “вътрешна” (ВМОРО), и турските сили стават все по-ожесточени. В редовете на организацията се появяват опасения, че тя ще бъде елиминирана като политически фактор. В тази обстановка част от ръководството начело с Иван Гарванов свиква през януари 1903 г. конгрес в Солун, на който е решено да се вдигне “повсеместно и стратегическо въстание” през пролетта на следващата година. Въпреки своите резерви, Гоце Делчев и Гьорче Петров, по същото време задграничните представители на ВМОРО в София, се подчиняват на решението. Към тях се присъединява и върналият се от заточение Даме Груев.

Ръководството на ВМОРО влиза във връзка с българския военен министър ген. Михаил Савов, който настоява въстанието да бъде отложено за есента на 1903 или пролетта на 1904 г., тъй като българската армия не е завършила своето превъоръжаване и не би могла да се изправи срещу османската. Според Анастас Лозанчев обаче самите организатори на въстанието смятат пряката намеса на България за нежелателна, за да бъдат избегнати обвиненията, че са направлявани от княз Фердинанд и официална София. През април 1903 г. група млади революционери начело с Йордан (Орце) Попгеоргиев извършват серия атентати в Солун. Следва вълна от арести и се увеличават сблъсъците с местните турски сили. В един от тях на 15 март загива българският офицер Тома Давидов. Такава е съдбата на и на Гоце Делчев на 4 май 1903 г. при с. Баница.

Под ръководството на Даме Груев в Смилево е свикан конгрес на Битолския революционен окръг, който решава въстанието да бъде обявено на Илинден - 20 юли / 2 август по нов стил. На конгрес на Одринския революционен окръг в местността Петрова нива е решено “щафетата” да бъде поета на Преображение - 6 август. Конгресът на Серския окръг избира за начало на бунта Кръстовден, в случая с четнически акции, към които се присъединява и Върховния Македоно-Одрински комитетет. Най-добре подготвено и най-масово е въстанието в Битолския революционен окръг.

Заедно с местните дейци се включват редица съмишленици от свободна България - Христо Чернопеев, Марко Лерински, Кръстьо Асенов и мн. др. На оръжие се вдигат българите в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, а в Крушево е обявена т. нар. Крушовска република. На 6 август започва т. нар. Преображенско въстание, при което временно са освободени Ахтопол и Василико (Царево). В районите на Свиленград, Ортакьой (Ивайловград), Гюмюрджина, в Смолянско и други места се провеждат четнически акции. В крайна сметка, в Илинденско-Преображенското въстание участват над 26 х. души, загиват около хиляда въстаници и над пет хиляди мирни жители, а над 30 х. търсят убежище н свободна България. Въстанието и неговото кърваво потушаване имат силен отзвук в България и цяла Европа, но поради ред обстоятелства намесата на “Великите сили” е слаба и неефективна.

Няколко думи за правителството в София, дошло на власт на 5 май 1903 г. По време на въстанието на власт е Народнолибералната партия, ръководена след гибелта на Стефан Стамболов от Димитър Петков. Предвид перманентните правителствени кризи княз Фердинанд поверява властта на стамболовистите, доказали своята привързаност към политиката за ускорено стопанско развитие и защита на националните интереси. С избухването на Илинденско-Преображенското въстание правителството с премиер ген. Рачо Петров попада в сложна ситуация, и то само три месеца след идването си на власт. В цялата страна се развихря масово движение в подкрепа на въстаналите сънародници, но, както стана дума, държавата не е подготвена за военен конфликт, още повече че такъв би бил използван от Сърбия, Гърция и Румъния против България. Не на последно място, “Великите сили” отправят ултимативни предупреждения към София за ненамеса.

В тази обстановка правителството активизира контактите с “Високата порта”, за да защити македонските и тракийските българи. Под натиск от София на хилядите затворници и заточеници е дадена амнистия. Същевременно правителството безкомпромисно отстоява принципа за неделимост на българската земя Македония предвид хищните апетити на Сърбия и Гърция. С оглед подкрепата на сънародниците в неосвободените земи в Министерството на външните работи е създадено т. нар. Второ политическо отделение, чиято дейност е фокусирана специално към този национален приоритет - съдбата на българите в Македония и Одринска Тракия.

Няколко думи за спекулациите на тема “Илинден” от страна на македонисткия режим в Скопие - и преди, и след обявяването на независимостта на републиката. Представянето на въстанието като масово надигане на “македонскиот народ против османлиската власт” е в тотално противоречие с всички свидетелства и документи за събитията, в които ясно е заявен техният български характер! Дори и призивът за въстание е на литературен български език, а революционният “лист”/вестник на организацията е “Свобода или смърт” с редактор големият поет и борец за свободата на Македония Пейо Яворов...

Още по-грозно е представянето за “Втори Илинден” на дирижираното от югославските комунисти заседание на АСНОМ (“Антифашистко събрание на народното освобождение на Македония”), проведено неслучайно на 2 август 1944 г. в манастира “Св. Прохор Пчински”. От името на “македонскиот народ”, макар никой да не го е питал, е решено “свободна Македония” да бъде част от югославската федерация със свой “език”, история, култура... Един от лозунгите, издигнати от АСНОМ, е: “Да живее националниот комитет начело со лубимиот водач на Југославија Маршал Тито!» Не на последно място, на няколко пъти управляващите в Скопие, представят идването си на власт като “Трети Илинден»... Както се казва, без коментар!

Днес Илинден е националния празник на Северна Македония. И с пълно право, но все пак възниква въпросът “Кой Илинден”?! Посланията на днешния северномакедонски елит следват “мантрите” на фалшивия “Втори Илинден” от 1944-а, а не на истинския от 1903 г. И, ако в републиката наистина тачат подвига на предците, нека си спомнят истината за въстанието и да не повтарят наглите лъжи на юго-комунистическата пропаганда.