Когато бъде превърнат в политическа идеология, той бързо се трансформира в светска религия, създава свой пророк, жречество и земно провидение
Един призрак броди из България - призракът на прогресизма. Какво е това ли? Тук използвам „прогресизъм“ като обобщение на левите идеологии, които виждат историята като движение към освобождение чрез социално инженерство и държавна принуда. Прогресът е полезен слуга, но жестоко „божество“. Когато бъде превърнат в политическа идеология, той бързо се трансформира в светска религия, създава свой пророк, жречество и земно провидение.
Водачът обещава спасение, партията удостоверява непогрешимостта му, а държавата-хранилница превръща зависимостта на хората от нея в добродетел. Накрая гражданинът получава подаяния от това, което сам е създал, и е призован да козирува на властта за това, че благоволява да му върне незначителна част от онова, което му е отнела. В това се състои луциферианската измама на прогресизма: да нарече зависимостта - освобождение, подчинението - солидарност, всевластието - грижа, а човешкото самообожествяване - напредък.
Прогресизмът представя бъдещето за нравствено по-висше от миналото, а левите политически водачи и партии - за обладатели на особен мандат: да бъдат монополни говорители на историята. Античните общества възприемат историята като кръговрат на възход, разцвет и упадък. Християнството наследява от юдаизма разбирането, че историята не е безкраен кръговрат на възход и упадък, а целенасочено движение: тя започва със Сътворението, преминава през Завета и Божието действие в света и е насочена към окончателен съд и спасение. При свети Августин обаче тази крайна цел не може да бъде осъществена от държава, империя или политическа революция. Земните общества неизбежно остават несъвършени и подвластни на греха; Царството Божие не е бъдещ политически режим, а трансцендентна реализация, която настъпва чрез Божията благодат отвъд възхода и падението на историческите държави. Затова никоя земна власт няма право да се представя като окончателен носител на спасението.
Крупният американски политически философ Ерик Фьогелин обаче обръща внимание на въведената от средновековния калабрийски абат и богослов Йоахим Флорски тринитарна концепция за историята. Според нея историята се разделя на три епохи, съответстващи на лицата на Светата Троица: епоха на Отца, белязана от старозаветния закон и послушанието; епоха на Сина, въплътена в Христос и институционалната Църква; и предстояща епоха на Светия Дух, в която човечеството трябва да достигне по-висша духовна свобода и непосредствено богопознание. За Фьогелин решаващата новост е, че Йоахим премества очакваното съвършенство от отвъдния край на историята, който е разположен в бъдеща епоха, вътре в самата земна история.
Именно тази религиозна концепция по-късно е секуларизирана и преобразувана в политическа програма на прогресизма. Фьогелин нарича това с тромавото словосъчетание „иманентизация на есхатона“, за да обозначи политическата идея, че спасението е земен проект, осъществим чрез човешко знание, социално инженерство и овладяване на политическата власт. Това е ядрото на левите политически идеологии. Можем да прибавим, че именно в това се състои луциферианската същност на прогресизма, защото той не само заменя Бога с човека като върховен създател на реда, но и третира политиката като демиургична дейност, която с принуда и насилие е призвана да създава ново общество, нов морал, нов човек, нови полове и „раждащи“ и „менструиращи“ мъже.
Личността с нейните естествено присъщи права вече не е център на политиката, с която властта трябва да се съобразява, а суров материал, който трябва да бъде преработен според възгледите на властта. Това обяснява постоянната поява на образа на „новия човек“ в левите политически режими.
На тази основа прогресизмът (особено в своите марксистко-ленински проявления) обявява класата за носител на спасението, партията заема мястото на негова „църква“, тълкувател на историята и говорител на класовото съзнание, а водачът е персоналното въплъщение на партията. Култът към вожда не е само психологическа слабост на изостанали общества, а е иманентна част от левичарското самосъзнание. Ако партията притежава единствено вярното знание, нейният върховен тълкувател не може да бъде третиран като обикновен и грешащ човек.
Критиката към него вече не е спор за управленско решение, а атака срещу партията, народа, революцията и бъдещето. Познато ви е, нали? В днешно време, когато марксистко-ленинската идеология е напълно дискредитирана, поклонниците на „прогреса“ преобразуват тази схема: ако критикуваш управлението, значи си за „стария модел“. Прогресисткото лидерство не е обикновено политическо лидерство, което подлежи на ограничения и проверка, а има месиански характер.
Биографията на лидера се превръща в житие, портретът му - в „икона“, речите му - в сакрални текстове, а партийните конгреси функционират като „литургии“ на единодушието. Това прогресистко очакване за водач-спасител се появява, винаги когато политическият лидер се представя не като временен администратор на ограничена политическа власт, а като човека, който „ще даде“ пенсии, заплати, помощи, жилища и работни места; който ще накаже богатите; ще принуди цените да паднат и с един подпис ще премахне обществените противоречия.
Само че, за да съществува такъв водач, са нужни не свободни граждани, а зависимо население, което свързва личното си битие с неговото политическо дълголетие, а оттам - с държавата-хранилница. Идеята за държавата-хранилница не е тъждествена на съвременния конституционен принцип на социалната държава, която е насочена към притъпяване на дефицитите и неравенствата.
Държавата-хранилница култивира зависимост, която превръща гражданина в постоянен клиент на властта и послушник на онзи, който „дава“ от нейно име. В прогресисткия мироглед държавата е неизчерпаем източник на блага, които сякаш се самосъздават и са нейна изконна принадлежност. Тази представа подменя реалността, в която държавата не създава нищо, а само разпределя събраното от гражданите и бизнеса чрез данъци и такси. Когато увеличава разходите, водачът-спасител говори така, сякаш раздава лични дарове. Така масовият гражданин, особено в общества с насадени егалитарни нагласи и ниска политическа култура, престава да възприема държавата като политическа организация, поддържана от неговия труд, данъци и отговорност, а я възприема като господар
. Това е един от най-дълбоките парадокси на левите идеологии и прогресизма: обещават освобождение, но изграждат зависимост; говорят от името на равенството, но създават нова йерархия между разпределители и молители; обявяват се срещу привилегиите, но превръщат достъпа до държавата в най-голямата привилегия; мразят свободния пазар, защото експлоатирал човека, но превръщат държавата-хранилница в монополен експлоататор. В това се състои луциферианската същност: в замяната на трансценденталното провидение с административно. На гражданина се предлага сигурност срещу послушание и мълчание, издръжка срещу политическа зависимост и освобождение от лична отговорност срещу отказ от самоуправление и търсене на отговорност от управниците.
Християнският мироглед допуска, че всеки човек е способен на гордост, лъжа, насилие и злоупотреба с власт. Затова в съвременния конституционализъм, който по думите на Карл Шмит е изграден върху секуларизирани богословски концепции, властта трябва да бъде ограничавана, независимо кой я упражнява. Но прогресистът неминуемо се нуждае от неограничена власт върху човешките съдби, защото се смята за нравствено превъзходен. Изразът „правилната страна на историята“ е краткото верую на тази вяра. В него историята е едновременно божество, съдия и изпълнител на присъдата. Прогресивният водач говори като неин пълномощник. Опонентът му не просто греши, а принадлежи на морално осъдено минало и трябва да бъде заглушен и неутрализиран.
Разбира се, не всяка лява политика е луциферианска. Защитата на слабите, ограничаването на икономическия произвол, достъпът до образование и равенството пред закона са легитимни цели. Луциферианството започва там, където конкретната реформа е заменена от обещание за окончателно освобождение; където социалната помощ се превръща в постоянна зависимост; където равенството пред закона се заменя с насилствена уравниловка; където водачът се представя като личен благодетел, а държавата - като неизчерпаема хранилница; където се смята, че държавата трябва да наказва с по-високи данъци тези, които работят повече, знаят повече и имат повече, в сравнение с онези, които работят по-малко, знаят по-малко и имат по-малко, вместо да се спазва библейският принцип за десятъка, който третира равнопоставено всички. Тази деформация не е запазена единствено за левицата.
Десни и националистически режими също могат да създадат свой месия, свой избран колектив и своя клиентелистка държава. Но прогресизмът притежава особено устойчива претенция да представя себе си не просто като една политическа сила измежду много други, а като самото движение на човечеството към освобождение. Точно тази претенция е луциферианска по дух, смисъл и съдържание.
Труд
