Петролът - „провокаторът“ на войни

Международният опит свидетелства, че който държи и контролира енергийните компоненти, той има и ръководната позиция на световната сцена

Разделението на страните на „добри“ и „лоши“ е повърхностно, лековато и несериозно

Незабравима ще остане еуфорията на европейската и световната общност от обявяване края на Студената война. Тя заживява с надеждата и очакванията, че войните остават само спомен от историята и човечеството започва нов, невиждан до този момент етап на траен мир. Мирният преход от една политическа система в друга и то на държави от един страховит военен съюз - Варшавския договор, даде увереността, че войните са отживелица, а всички проблеми - национални и международни, може да бъдат разрешавани само и единствено по пътя на диалога, на взаимното разбирателство и уважение.

В този изключително деликатен, но и критичен момент, единствената държава, която запазва пълно мълчание по радикалните процеси и събития в света, са Съединените щати. Едва след две години те нарушават мълчанието, излизайки с остра и саркастична позиция към европейските „утописти“. Мирът според тях е илюзия, а войните са неразделна част от естественото състояние в живота на човечеството. Имало е, има и в бъдеще ще се водят войни. Тези твърдения са „научно“ обосновани още в първия аргументиран труд, издаден във Вашингтон, който беше „рекламиран“ и в България. В същия дух са и последвалите подмолни „научно“ подкрепени мнения за неотлъчното присъствие на войните в живота на човека и държавата.

Само през последните три и половина десетилетия това „научно“ откритие се прилага в пълна сила от Дълбоката държава и някои западно-европейски страни, попаднали под нейно влияние. В спретнатите серия военни конфликти и войни, довели до ред сериозни жертви и разрушения, провокират и милионни емигрантски вълни, нанесли тежки икономически и социални поражения на държавите от целия европейски континент.
Впрочем позициите на САЩ и страните от Европа по въпросите на войната и мира са едно от най-сериозните различия като подход във външната политика на двете страни. Европа, до започване на войната в Украйна, твърдо поддържа тезата, че мирът, диалогът и дипломацията трябва да са водещи в отношенията и сътрудничеството между държавите. А що се отнася до най-важните природни ресурси - енергийните - те, според европейците, трябва да се купуват от производителя, както всяка друга стока на международния пазар.

Американската позиция е противоположна. „Не! - казват те - Ние трябва да притежаваме и контролираме тези ресурси.“ Видимо стремежът към дори частично съхраняване на този етап позицията на световен хегемон, мотивират този агресивен подход на американската страна на международната сцена. Именно това обяснява и военните акции на Съединените щати във Венецуела и Иран. Международният опит свидетелства, че този който държи и контролира енергийните компоненти, той има и ръководната позиция на световната сцена.

За да се оцени обективно и точно същността на един военен конфликт, трябва безпристрастно да се вземат пред вид всички фактори до неговото избухване. Често пъти разделението на страните на „добри“ и „лоши“ е повърхностно, лековато и несериозно. В настоящия сериозен военен сблъсък САЩ - Израел - Иран „лоша, ама много лоша“ е иранската страна. Тя от години отправя смъртни заплахи към двата противника: „Смърт на Израел!“, „Смърт на САЩ!“ Недопустими са в международното общуване такива крайни заклинания. Абсурдно е заради едно правителство или един ръководен държавен екип да се отправят смъртни заплахи към целия народ.

Но в случая следва да се отговори на един логичен въпрос: А кой всъщност провокира тази злостна ярост и омраза срещу днешните воюващи с тях врагове? Отговорът е един - САЩ. А причината - ламтежът към присвояване на енергийните богатства на тази страна. Но нека прелистим историята, както ни съветва известният политик и държавник на ХХ век У. Чърчил: „Изучавайте историята, изучавайте историята! В историята са скрити всички тайни на държавното изкуство.“ 

Наистина историята безпощадно разкрива генезиса на зараждането на една всенародна омраза към политиката на друга държава.
През 1951 г., след избори, на власт в Иран идва партията „Национален фронт“, която излъчва за премиер Мохамед Мосадък, добре образован, със светски възгледи, уверен националист. Авторитетното списание „Тайм“ го излъчва за политик на годината. През 1953 г. правителството му национализира английската петролна компания „Бритиш Петролиум“. Този акт предизвиква гневната реакция на Лондон. Премиерът У. Чърчил се обръща към американския президент Д. Айзенхауер с искане да се помогне да бъде наказан Мосадък. Президентът възлага на създаденото през 1947 г. и бездействащо до този момент Централно разузнавателно управление да се заеме със свалянето на иранското правителство. Отпусната е и сумата от един милион долара, според разсекретените източници, цитирани от изключителния международник Х. Кисинджър.

„Поръчката“ е изпълнена. Подкупени са трима министри от екипа на правителството, които успяват да извършат държавен преврат. Американците връщат монархията в Иран и на престола поставят Мохамед Реза Пахлави, който получава цялата власт в страната и естествено установява диктаторски режим. Този акт се приема с огромно недоволство от иранската общественост, но и с безсилие срещу режима на шаха.

След 26 години, през 1979 г. иранският народ се вдига на невиждани по мащаби протести и с готовност за саможертва. Шахът е принуден да напусне Иран. След няколко месечно пребиваване в различни страни, той е допуснат за лечение в САЩ. Президентът Д. Картър се съгласява с този хуманен акт и като резултат на упоритото настояване на Кисинджър и мултимилионера Рокфелер. Реакцията в Иран е неистова. Окупирано е американското посолство в Техеран с 53-ма заложници, американски дипломати. Опитът на Картър със сила да ги освободи се проваля. Един от двата хеликоптера с командоси се разваля по време на акцията, което за малко не струва живота на заложниците.

В същото време кандидатът за президент на Републиканската партия Р. Рейгън настоява пред иранците заложниците да бъдат освободени чак след встъпването му като президент. Срещу тази „услуга“ новата администрация осигурява резервни части за американското оръжие, с което е въоръжена армията на Иран, крайно необходимо и във войната срещу Ирак. Всичко това в последна сметка струва пълен провал на кандидатурата на Д. Картър за втори президентски мандат и за безпрецедентно нарастване на ненавистта и омразата на иранците към САЩ.