Вълчият капан, наречен „кредит“

Щрака внезапно и стиска до последното издихание на жертвата

На небето също няма спасение, наследниците на земята продължават да плащат дълга

Вълчият капан е изобретение на нашите предци. Прабългарите го наричали Курт капан, на техния език „курт“ е „вълк“. Ловното съоръжение щрака внезапно и стиска до последното издихание на жертвата.
Днес Вълчи капан има в класическата борба. Хватка, от която няма измъкване. Тотаджиите също са разработили свой Вълчи капан. Комбинация числа, гарантираща редовна печалба. Писателят Христо Калчев вкара метафората в литературата. Неговият двутомник „Вълчи капан“ стана бестселър.

Вълчи капан е и така нареченият „кредит“. Той иде от дълбоката древност, още преди да влязат в обръщение паричните знаци. Гладният искал торба жито от сития. Добре, но след жътвата ще ми върнеш две, отвръщал оня и маркирал сделката. Глинени плочки и дървени пръчки от Месопотамия, Египет и Китай свидетелстват за този кредит. Още преди да влязат в обръщение паричните знаци, бартерът е с лихва!

Изначалното значение на думата сredit е „доверие“. Даващият се доверява на вземащия, че ще спечели от него. Римското право конкретизира семантиката, като creditum става „заем“. Юридически терминът е разполовен на заем за препитание и такъв за предприемачество. Вторият има предимство, защото носи доход и може да върне дълга.
В Християнския катехизис алчността е един от седемте смъртни гряха. А тъкмо тя е котилото на лихварството. Начислението отгоре избира оня, който дава заема. През 1841 г. Луис Тапан прави опит да регулира своеволието. Основава в Ню Йорк първата агенция, която следи приходите на финансовия бизнес. По-късно други ентусиасти също се мъчат да регулират кредитния рейтинг. Никой не им обръща внимание, майстори на далаверата коват Вълчи капани от закалена стомана.

През 1888 г. американският писател Едуард Белами публикува романа „Поглед назад“, който всъщност е поглед напред. В него футуристично се появява легендарната кредитна карта - парче картон за отложени плащания. Почти веднага четивото е преведено на български със заглавие „След 100 години“. Тиражира го печатницата на Спиро Гулабчев. Той е идеолог на „сиромахомилството“, което милее за сиромасите. Беднотията и днес живее само на кредит.

Първата половина на миналия век магазини и хотели пускат в обръщение метални плочки. С тях лоялни клиенти пазаруват и нощуват на кредит. Колко са лоялни е въпрос на лична преценка. През 1934 г. Асоциацията на въздушния транспорт издава карта за пътувания на изплащане. Десетилетие по-късно нюйоркският банкер Джон Бигинс създава карта, която прехвърля плащанията директно към банката. От нея търговците теглят похарченото в брой.

Ето я и паметната есенна вечер на 1949 година. Място на действието отново е Ню Йорк. Бизнесменът Франк Макнамара е гощава партньори в престижен ресторант. Когато иде сметката, Франк установява, че е забравил портфейла си. Вика по телефона съпругата си да плати.

Всичко гениално е плод на случайното. Ябълка удря по главата Нютон и открива земното притегляне. Липсата на банкноти халосва Франк, за да му светне идеята за кредитната карта. Оная, която всички познаваме и държим във вътрешния джоб до сърцето. Заедно с адвоката си Ралф Шнайдер на 8 февруари 1950 г. Макнамара регистрира Diners Club - Клуб на вечерящите.
Двамата раздават картонени карти на около 200 приятели и познати. Щамповани са името и номерът на банковата сметка. Първоначално само за ядене и пиене с отложено плащане в 14 заведения. Скоро търговската мрежа се разширява и клиентите стават 42 000. Зад свободата да харчат на воля, хората не усетили Вълчия капан.

От Макнамара насам лъжовната конструкция непрекъснато се усъвършенства. Картите вече не са локални а универсални. Въведен е revоlving сredit, на български „въртящ се кредит“. Той позволява част от дълга да бъде просрочен с по-висока лихва. Картите отдавна не са мукавени, лъскава пластмаса мами окото. Магнитна лента улеснява транзакциите. Чипове, безконтактни плащания и дигитални портфейли са последните екстри.

Всичко това в името на примамката „Купи сега, плати по-късно!“ Животът обаче се движи по друга диалектика. Днеска си горе, утре падаш долу. Днес банковата ти сметка е напращяла, утре продънена като скъсан чувал. В сюблимието на този момент щрака Вълчият капан.

Започват гонения, съдебни преследвания, обиски. Вземат ти колата, имота дори покрива над главата. Принуден си да минеш в нелегалност под вънкашност чужда и име ново. Когато кредиторите изцедят кръвоносната ти система, иде последното издихание. Но на небето също няма спасение, наследниците на земята продължават да плащат дълга. Дантевият „Ад“ е развлекателно четиво в сравнение с тези мъки.

„Никой не ти е виновен, сам си влязъл в капана!“, злорадстват опазилите себе си от неговите челюсти. Малцината съотечественици са съхранили пословичния български инат. Гладуват, но не посягат към неизвестното. Имунизирани са срещу кредитната зараза.
Кредитното иго обаче роди „народни отмъстители“, като някогашните хайдути. Юнаците използват Вълчия капан огледално. Вземат виза за САЩ по втория начин и заминават отвъд океана. Там известно време правят добро впечатление, печелят доверието на кредитните институции. Събират колекция от карти и започват операция, наречена „Думкане“.

За седмица-две изпразват съдържанието на пластиките. Докато кредитните чорбаджии се усетят, нашите хващат самолета обратно. Връщат се свръхбогати, вдигат палати, карат луксозни лимузини. Дълго време съм живял в Страната на неограничените възможности и разказвам от първо лице.

Думкането е възможно на чужда територия. Тук отмъщението е да натикаш съдия изпълнителя в блатото. Всички сме чели класиката „Андрешко“ на Елин Пелин. Днешните ЧСИ-та обаче в блато не влизат. Жалко за майките им, които не могат да си вдигнат гащите от псувните на страдалците.

Миналата седмица управляващите обещаха война на бързите кредити. Става дума за Вълчите капани, които мамят жертвите с бързи пари. Серия от законодателни мерки щели да сложат край на тормоза. Прах в очите на вярващите...
Ще ни отърве само онова заклинание в старите български кръчми: „Уважение всекиму, вересия никому!“