В България на власт винаги са били покерджиите

Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Депутати стават хора, които искат да търсят на работата лекото и на баницата мекото

]
Атанас Буров (1875 - 1954)

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

Николай Давидович Мингрели е последният владетел на грузинското княжество Мегрелия. Руски офицер, генерал-майор, участник в Руско-турската война (1877-1878) в предния отряд на генерал Йосиф Гурко. Участва в освобождението на Търново, овладяването на Шипченския проход, в битката при Нова Загора и др. След избухването на „Българската криза“ през ноември 1886 г. руската дипломация лансира кандидатурата на Николай Мингрели за български княз на мястото на абдикиралия Александър Батенберг. Предложението е отхвърлено както от регентството на Княжество България така и от Великите сили.

- Има ли честни политици, г-н Буров?

- Кой политик е честен човек? Никой. Той все е правил компромиси в живота си, защото животът значи компромиси. Животът значи битки, хитрини, нападки, отбрана, нападение, бой за пари, бой за жени, бой за хляб, бой за служба, бой за постове, бой за депутатско място в парламента. Който влезе в парламента, се побърква три пъти...

- Три пъти?

- Може би и четири пъти.

- Как?

- По най-простия начин. Първо, той си зарязва тихата, спокойна и умна работа като майстор-занаятчия, като банкер, като политик, за да отиде да го псуват разни елементи, разни разнокалибрени глупаци и тъпаци. В България депутати стават хора, които искат да търсят на работата лекото и на баницата мекото. Сериозните хора си гледат работата. Кой евреин в България би си оставил магазина или банката да става депутат? Никой. Вярно, че те нямат право да бъдат избирани - нямаха това право - вие, комунистите, им го дадохте. Но те имаха право да печелят пари. И докато диванетата като мене скитаха по парламентите и си копаеха трапа, евреите-търговци и банкери скитаха из Европа и внасяха кожи, платове, обувки - „Саламандър“ е чисто еврейска фирма, поддържана от еврейски банки. Евреите са царете на кожите и в света, и в България. Фабрика „Ефраим“ е тяхно изобретение. Но аз все се отклонявам. В парламента хайлазинът отива да си почива, бездарникът - да добие самочувствие, търговецът смята да прави там сделки, кариеристът - да изплува, да стане министър.

Нито един не отива да прави история, да създава име.

Всеки депутат има някаква низка, користна цел - да оцелее. Да изплава.

- И успява ли?

- Много рядко. Това е толкова рядко, колкото е рядко да хванеш моруна с въдица. Моруната се лови с огромни куки, с тънко измислена мрежа. Моруната - това е щастието, късметът. Моруната, това е кашалотът на океана. Но кашалот се бие само с харпун. А в България харпуни са имали само най-богатите българи. Те за жалост не са искали да стават депутати. И в парламента влизаха плямпалата. Дърдорковците. Обещаващите. Който обещава - влиза, който не зяпа отстрани. А в страна без сенат, в страна без горна камара, винаги изплуват най-долните страсти и най-долните хора.

Нещастието на България - това сто пъти го казват вече, е, че не е имала горна камара. Ако бе с горна камара България, през лятото на 1886 г. тримата наши емисари, тримата търсачи на княз нямаше да отидат във Виена, да дирят Фердинанда. Не. Щяха да работят, да издигат България, тя да забогатее и сам, сам Фердинанд да се моли да става български княз - като кавказеца княз Мингрели, а не те да го молят.

Този, който няма завършено висше образование на Запад или в България, той няма самочувствие.

Някога образованието даваше пътен лист за живота, а не връзките, не роднините. Петко Каравелов гонеше своите роднини като бесни. И те не дойдоха на погребението му в София, когато го забутаха на мястото на Черната джамия зад гърба на черквата „Свети Седмочисленици“. Нея я нямаше тогава - тя се построи по-късно, но в 1903 година там бе мястото на Черната джамия. Това бе обида за паметта му, но жена му там реши, там го погреба. Аз бях против. Исках да го погребат в Копривщица - поне да има къде да се поклониш на гроба му. Той бе голям българин, но без пари. Не умееше да печели пари. А пари печелят само умните и хитрите едновременно. Може да си много умен и да пасеш гладен патките.

И само с хитрост не върви. Ум и хитрост - това е ключът.

- Господин Буров, какво става с българската депутация в 1886 година?

- Нищо. Отсяда в един скромен хотел, яде си скромно чорбицата и пести пари. Българинът, като види пари в джоба си, смята, че трябва да ги пести - бели пари за черни дни. Фердинанд узна за тях от австро-унгарския клипер или консул в София. Дал му оня координатите и Фердинанд ги дебне отстрана, без те да забележат това. Той иска да дойде в България, леле майко, как му се е искало тогава, защото е бил гол, бос, гладен, без пари, без жена, без положение - той бе таен покерджия и комарджия на комарджиите, както всички - всеки умен човек играе покер, не играе билярд или моникс... В България винаги са били на власт покерджиите. И чрез властта те печелят пари, за да ги хвърлят на рулетката. Покерът е всемирна болест на псевдоинтелигенцията, а и на истинската интелигенция - като Достоевски, както генерал Рачо Петров.

- Той интелигент ли е бил?

- Той е бил гений. Нищо, че е имал само едно военно образование. Геният не се вмества в никакви рамки - той знае много и пилее много. Геният е опасен. В България, за щастие или нещастие, гении няма.

Има умни, пресметливи евреи, които си гледат търговията и банките. Има селяни, които си гледат земиците - за щастие 80 процента - и псевдоинтелигенция, която си гледа само интереса. Нищо друго. По-прагматична, по-заблудена, пообъркана от българската псевдоинтелигенция няма, господин Памукчиев. И по-жадна да седне на депутатско кресло, да стане депутат, министър, управник - също няма. Може би само сърби и румъни ни бият, но не съм сигурен.

- И откъде дойде това?

- Откъде ли? От това, че у нас парите са малко, заплатите - ниски, а амбициите ни - преголеми. Ние искаме да бъдем само цезаровци и наполеоновци, а не виждаме, че носим потури, че сме с елеци и със забуни. В душата на българския псевдоинтелигент не живее духът на Добри Чинтулов или духът на Васил Левски, а живее душата на хаджи Генчо - даскала, описан ни от Любен Каравелов. 99 на сто от нашите интелигенти са хаджигенчовци.

Видиш ли учител да се мешави в политиката, да гази бос из просото на политиката - отпиши го. Банковите чиновници никога не са били учители. Защото банковият чиновник трябва да мисли сто процента за банката. Банката мисли за него - за дома му, за рода му, за просперитета му. Никой в България не мисли за трайното бъдеще на своите чиновници - да си гледат сто на сто само своята работа. Нито един освен банките не подсигурява своите чиновници. В София на улица „Вълкович“ бе построена банкова болница. Да се вижда от всички. И всички да знаят, че банковите чиновници се лекуват не на края на София - в Александровата болница, ехе, там на майната си някъде, а в центъра. Да се знае, че банковият чиновник буди завист. Че той има пари да плаща.

Един доктор в Александровата болница в 1926 година получаваше три хиляди лева на месец - сто лева на ден, а в банковата болница на лекарите се плащаха по 6, 8 даже 10 хиляди лева на месец.

Но това в края на краищата ни закопа. Защото българинът, господин Памукчиев, не обича привилегиите, не обича тия, които му се фукат на „голямо“.

Той носи в душата си един благороден, възвишен висш демократизъм.

Българинът ставаше някога социалист, като гледаше двореца на княза, файтона на чорбаджията и порязаницата с масло на децата му, тръгнали на училище с чанти...

Българското дете намразяваше от малко тези три неща и влизаше в партията на дядо ти Благоев, който си отхрани партия, която да го храни - както ви казах по-горе. Вашата партия бе три-четири хиляди души и на един конгрес се събирахте всички социалисти. Ура, викове, закани, речи и сбогом - край, отивате си.

Аз се уплаших от вашата партия на 25 май 1919 година, когато стана в театър „Корона-Ренесанс“ - на улица „Христо Ботев“ и на площад „Възраждане“, първият конгрес на комунистическата партия в България. Дойдоха десет хиляди шопи с каруци. Дойдоха селяни и работници от цяла България. И тогава стана онова, което сте сега. Но без Русия, дупе ви лъже, че щяхте да се видите на власт. Чичко ви Сталин, дядо ви Иванчо - той ви насади на трона, той ви даде властта. Жезълът на властта обаче е много тежък, а ръчичките ви са слаби за него. Гледайте да не го изтървете...

(Следва в утрешния брой)

Публикувано от Труд

Този уебсайт използва "бисквитки"