Коронавирусът - тор за графоманията

Сред мераклиите за слава преобладават неразбрани поети

Редакцията не носи отговорност за личните излагации във фейсбук

Копнеж

Откакто зърнах генерала,

ни съм яла, ни съм спала,

Някък бързо, изведнъж,

сърцето взе ми тоя мъж.

Ту усмихва се, те гледа изпод вежди,

разплаква ме и дава ми

надежди.

Напук на тоя вирус мъчен

гордо е в ефир изпъчен.

Какъв мъжкар... И май че е

във форма -

си личи под тая униформа.

Моля се, копнея аз за ласка

от него, па макар и с маска.

И обратно на това, което каза -

на среща с него ще изляза!!!

Фейсбук пародия,

неизвестен автор

Дзаздуан се нарича древното китайско изкуство да се изказва мъдрост в максимално концентриран вид. В сборник с такива сентенции, за който „Труд” съвсем наскоро писа, се твърди следното за типовете Homo sapiens, които НИКОГА не можеш да промениш. Те са:

1. грозният по рождение

2. крадецът по природа

3. глупакът, който обича да пише съчинения

4. човекът с маниери на селянин

5. празнословецът

6. дървеният философ

Спираме да изреждаме дотук, защото съвсем скоро ще стигнем до конкретни личности, а целта ни все пак е да обобщим нещата. Обърнете специално внимание на третата позиция, заемана от „Глупак, който обича да пише съчинения.” Явно става въпрос за тези, които в съвремието наричаме нежно „графомани”.

Коронавирусът се оказва тор за тази порода хора. В условията на принудителна изолация тяхната болна страст към писането излиза на преден план и избуява до невиждани размери. Докато преди те все пак са се разсейвали, ставали са за малко от клавиатурата, отивали са до мола, сядали са в кафене, организирали са литературни четения и вечеринки, то сега празно няма. Трудят се денонощно без почивка. Редакционната поща на „Труд” всекидневно е задръстена от мераклии за слава.

Фейсбук обаче е истинското бойно поле за графомана и там той се разгръща на всички фронтове. В цунамито от писмени изяви се очертават ясно няколко типа:

Първият е авторът на прокламации. В кризата той решава, че най-сетне е настъпил моментът светът да разбере за него, да чуе какво той има да каже и да го оцени по достойнство. За съжаление, няма нищо свое умно за казване - изпраща окръжни писма и публикува статуси, които започват с: „Нека бъдем преди всичко хора...”, „Нека всички се обединим...”, „Пандемията изисква решителни мерки...”, „Не е време за малодушие..” и пр. Изявите на този тип хора могат лесно да се обединят под заглавието на Дж. Джером „Празни мисли на един празен човек”.

Втория тип нека наречем „дървен философ”. Тук преобладаващо членуват лелки над 50 г., на чиито профили в лицевата книга ще намерите букети с цветя, сърчица, православни икони, портрети на любим партиен лидер и покани за „чаша ароматно кафе”, а поводът е „Честит вторник на всички”. Те вече са отгледали децата, понарадвали са се на внуците, сексът за тях отдавна е мираж. Лелките обаче се смятат за упълномощени от пиедестала на своя богат жизнен и кулинарен опит да дават съвети на всички останали. Разминали са се с натрупването на пари, което би ги причислило лелеяната категория „успешна бизнес дама”, издържаща млад любовник, затова са твърдо убедени, че „духовното в този живот е по-важно от материалното” и държат всички да знаят, че те го знаят. Тук не липсват и дебелоглави чичаци, чийто житейски хоризонти на мъдростта се разстилат не по-далеч от „Който не е бил в казармата, не е мъж”, „Баща ми ме е учил, че рибата е за бедните, затова предпочитам свинска пържола” и „Когато сме най-зле, така да сме”.

Третата и най-многобройна група, естествено, са неразбраните поети. Няма да се спираме на младите, пробващи се в свободния стих, защото ще ни трябва поне тритомник. Искаме да отдадем дължимото на мъжете и жените, които обикновено след пенсия са осенени от мисълта, че стихоплетството е проста работа и напразно са си губили времето досега с друго. Раждат се неща, заредени едновременно с политически, патриотичен и сексуален заряд като:

„В забързаното ежедневие

ми липсва майкиното

ръкоделие

и китка здравец, росна,

дъхава,

в таз робска участ кой

напъха ни?”

Публикувано от Труд

Този уебсайт използва "бисквитки"