Палачи на своите книги

Вазов и други автори си правят аутодафе

Литературният патриарх е унищожавал всичко, което не хареса

Аутодафето не винаги е акт на мракобесие. Има случаи, когато авторите сами произнасят смъртни присъди над свои книги. Причините най-често са естетически, съмнение в написаното. Това разграничава таланта от графомана, който е убеден, че създава само шедьоври.

Автоаутодафето не е изобретение на българската литература. На книгите си посягат например Некрасов и Фет. Ние обаче сме с приноси в тази малко позната страница от творческото битие. Родните факти са достойни за указателя на погубените издания, съставен от френския библиограф Габриел Пеньо.

През 1882 г. Иван Вазов довършва поемата “Черното лято”, писана още преди Освобождението. Поетът я преработва, шлифова стиха и я предлага за печат на Дирекцията на просвещението в Пловдив. Преди да почне набора е разлюлян от колебания. Прибира ръкописа и го хвърля в огнището.

“Поемата - разказва Вазов - бе прегледана от специална комисия и одобрена и щеше да обема 7-8 печатни коли, но след това аз я оттеглих и изгорих, защото ми се видя, че тя бледнее пред ужасите, настанали в България през 1877 год.”

Литературният патриарх е унищожавал всичко, което не хареса. Така пропада негов киносценарий, уникален в многожанровото творчество на писателя. Цяла нощ се труди върху текста. “За жалост не харесах работата си и още през същата нощ я скъсах. И тогава само можах да заспя. Иначе щях да страдам от една натрапчива идея. Тъй бях направил впрочем и с драмата си “Борислав”. Бях я скъсал, защото не ми харесваше, а после я събирах парче по парче от коша. Ако не бях я скъсал, щеше да ме измъчи.”

Тази изповед е пред довереника проф. Иван Шишманов. “Защо правиш тъй? Захвърли ръкописа си нанякъде, но не късай”, съветва го професорът. “Не мога. Трябва да го съдера”, натъртва на думата Вазов.

През 1886 г. той е принуден да емигрира в Русия. Тук попада на стихосбирка с автор Пенчо Славейков и заглавие “Момини сълзи”. Изгнаникът я харесва. “Аз прочетох с наслаждение “Момини сълзи”, дето блика струя от толкова нова, игрива и нежна поезия”, пише Вазов на голобрадия Пенчо.

И Стоян Михайловски приема възторжено книгата. “Още при появата на “Момини сълзи” аз се убедих, че името Славейков само Вам ще дължи своята дълговечност”, пророкува той. Заради тази изява Михайловски дори го нарича “българският Ленау”.

Пенчо Славейков обаче е на друго мнение. Сбирката е писана през 1886-1887 г., когато е прикован на болнично легло и денонощно чете Хайне. По-късно се самообвинява в епигонство. “Изначало аз не съм се влиял от Хайне, а просто съм копирал песните му, според руски преводи - анализира себе си той. - Първата книжка мои песни “Момини сълзи” е свидетел на това. И свидетел е тя още, че тогава аз бъкел не съм разбирал от Хайне.”

По тази причина Славейков решава да събере тиража и да го унищожи. За щастие е минало време и не може да открие всички екземпляри. Отделни бройки от “Момини сълзи” се спасяват от пламъците. Днес те са библиографска рядкост.

В кръга “Мисъл” зрелият Пенчо Славейков не иска да си спомня за своя литературен прощъпулник. В това отношение му приглася Петко Тодоров, който също се отрича от ранните си изяви. През 1894-1895 г. бъдещият автор на “Идилии” е ученик в Търновската мъжка гимназия. Чете марксическа литература, движи се сред работници, организира сказки, държи речи. Изцяло е във водовъртежа на социалистическото движение.

Появяват се неговите първи книжки, подписани с псевдонима Пенко. В тях младокът пробва прозата си и поетическия си дар. Последният се оказва крайно немощен. В “Стихове на скучната лира” Пенко пророкува социалната революция:

О! Иде, чувствам го, наближава,

ден очакван отдавна,

вече роба тропа и въстава

против пиявицата отровна.

“Стихове на скучната лира” са направени на пух и прах от проф. Беньо Цонев. И то не къде да е, а в академичното списание “Български преглед”. Критикът пише: “Тая сбирка от 40 най-калпави стихотворения е от ония книжлета, които щом видиш, и ти иде на ум да дигнеш очи към Бога и сърдечно да му се помолиш: Боже, що не дадеш на нашите поетчета поне толкоз ум и разум да познават какво бива и какво не бива да се печата от техните досадни стихотворения.”

Професорът жлъчно пита: “Ще се кучи ли тая лира, та е скучна?” И още: “С такава “скучна” лира не социализъм, ами и не знам какви други идеи не може прокара бай Пенко, па ако ще си раздра и гърлото.”

По-лошото е, че книгата е разгромена и в левичарското списание “Дело”. Този факт окончателно убива пролетарското начало у Петко Тодоров. Без да завърши гимназията, заминава за странство. Образова се в Тулуза, Берн, Берлин, Лайпциг. Става известен писател. До края на живота си обаче не може да преглътне злополучната “Лира”.

Заглавието се обръща във фантом, който не дава покой на дните и нощите му. Книгата призрак го преследва, той пък преследва нея. Срещне ли я - убива я! Всеки намерен екземпляр унищожава с педантична жестокост. Бавно, лист по лист, огънят изпепелява стихосбирката.

П. Ю. Тодоров обявява награда за всеки, който му набави екземпляр. Щастливецът носи находката, получава сумата и авторът се захваща с поредната миниатюрна клада. Александър Балабанов свидетелства: “Петко Тодоров даваше премия на всекиго, който му донесе или цялата сбирка, или част от нея, за да ги унищожава. Не зная сега дали има някъде някой екземпляр от нея, но аз нямам...”

Петко затрива словото си, но спасява нещичко от младежките писания на самия Балабанов. Като студент в Лайпциг, бъдещият професор по класическа филология също е подвластен на музите. Момъкът ниже тетрадка подир тетрадка с поезии.

Една бурна ноемврийска нощ Сандо решава, че ще умре. “Ама защо да умра - никак не ми беше ясно”, признава той. Рошавият студент пращи от здраве, но му се иска смъртта да го обезсмърти като Байрон. “Меланхолията ми се изостряше. Страхът ми, че с такава меланхолия в душата само да се умре може - нарастваше”, описва състоянието си младият творец.

В тази шекспировска ситуация Александър Балабанов изгаря стиховете си. Когато се показва зората, установява, че не е умрял. “Само тетрадките бяха вече черни, леки изгорели листа”, спомня си инквизиторът.

Като по чудо няколко поетически къса оцеляват. “Тях Петко Тодоров секвестира и последователно ги прати да се публикуват, едното в списанието “Мисъл”, гдето той бе редовен сътрудник, а другото, струва ми се, в “Общо дело”, разказва Балабанов. Стихотворението “Искри” илюстрира, че за разлика от Петко той е имал чувство за мерена реч:

Вийте, хали, незавили,

пейте, зимни самовили,

пейте там из мрак студен.

Александър Балабанов отново посяга на словото си в началото на ХХ век. Той е с празни джобове, трябва да се хабилитира за щатен преподавател в Софийския университет. На 6 октомври 1909 г. чете встъпителната си лекция и предава за печат първата част на труда “Еволюция на мотивите в гръцката поезия през класическия период”.

Междувременно Балабанов спазарява със софийския книжар Иван Хаджиниколов томче фейлетони. Заглавието е “На почивка”. Книгата е извъртяна през 1910 г., но авторът се съмнява, че е допуснал грешка. Страхува се, че университетските светила ще изтълкуват зле лековатия сборник. Подозира, че фейлетоните могат да спънат научната му кариера. И налага “вето” върху тиража!

Александър Балабанов предварително спира разпространението на книгата, за да не се налага да я издирва бройка по бройка. Не може да си позволи лукса да плаща премии като Петко Тодоров. Радикалната мярка изличава “На почивка” от българската литература. Екземпляр не е запазен дори в хранилищата на Националната библиотека.

Публикувано от Росен Тахов

Този уебсайт използва "бисквитки"