Мистериите на българските земи
Според цариградския патриарх Никифор българите са разделени на две враждуващи групировки, водещи борба за власт
Въпреки кризата, военните удари не са в състояние да сломят българската държава и превърнат владетелите u в ромейски марионетки
Вътрешната криза през петдесетте-шестдесетте години на VIII в. е основната характеристика на един от най-тежките в политически план и трудни за интерпретация периоди от нашата история. Знанията ни за събитията, макар и оскъдни, дължим преди всичко на византийските хронисти Теофан Изповедник и Никифор, цариградски патриарх през 806-815 г. Разбира се, особено важна е информацията в „Именника на българските владетели“, която на свой ред е обект на много спорове.
Темата е разработвана от редица наши и чужди учени: Васил Златарски, Джон Бъри, Веселин Бешевлиев, Омелян Прицак, Моско Москов и др., в последно време и от Петър Николов-Зиков в книгата му „Българската монархия“ (2019). Нашата интерпретация е представена заедно с д-р Стоян Михайлов в том III на „Българска национална история“ (2015).
Както разказахме в „Труд“ от 23.10. 2020 г. до около 737 г. България е управлявана от преките наследници на Аспарух и Тервел: Крумесис (Кормесий) I (син и съвладетел на Тервел, самостоятелно след 721- преди 727 г.), Крумесис/Кормесий II (споменат през 727 г.) и Севар (след 727 - около 737 г.).
До средата на осмото столетие между българи и ромеи цари мир, поради което византийските автори не споменават нищо за своята северна съседка. Вниманието им е заето от перманентния конфликт с арабите и споровете „против“ и „за“ иконите (т. нар. иконоборство). Благодарение на нашия „Именник“ научаваме, че след Севар престолът е зает от Кормисош (така е предадено името в старобългарския текст), който би могъл да бъде наричан и Крумесис/Кормесий III. Редица автори поставят края на властта му през 756 г., но по-прецизните изчисления показват като по-вероятна 754 г. Кормисош е първият владетел от династията Вокил (друг вариант „Укил“), чието име също е със стара индоевропейска основа.
Според „Именника“ Кормисош „... измени рода Дулов...“ За едни изследователи промяната е насилствена, съответно Кормисош е узурпатор. Според Омелян Прицак той сваля с преврат последния владетел от Дуло, който се е казвал Вихтун - мнение, което не се приема от повечето изследователи. Също съществува виждане, че старата династия слиза от сцената поради липсата на наследник. Наистина, възможно е Кормисош да е бил зет на Севар. Името на новия владетел е почти същото като онова на внука и правнука на Аспарух, а именно Крумесис (автентична форма „Крумес“?), предавано от византийските и западните автори като „Кормесий“. То надали е случайно и е българското съответствие на древното персийско „царско“ име „Хормазд“/„Ормазд“, давано в чест на върховния бог Ахура Мазда.
За управлението на Кормисош липсва повече информация. За Теофан и Никифор вътрешният български конфликт не е толкова важен, от друга страна, те предават събитията твърде накратко, и то десетилетия по-късно. Когато става дума за кризата в България, трябва да имаме предвид, че главният „герой“ за византийските хронисти е император Константин V Копроним (741-775). В продължение на четвърт век енергичният и войнствен владетел осъществява девет (!) масирани военни похода срещу България, чиято цел е да я извади от строя, да я подчини и дори унищожи. Въпреки своята ненавист към този император заради следваната от него иконоборческа „ерес“, двамата автори отделят подобаващо внимание на походите му срещу българите.
През 50-те години на столетието, започвайки подготовката за агресия на север, Константин заселва в Тракия сирийци, арменци и „еретици“ павликяни, нещо повече - строи крепости по границата с България. През 755/756 г. българите протестират и поставят остро въпроса за изплащане на данък („пактон“) предвид нарушеното статукво. Императорът безцеремонно отхвърля искането, което предизвиква български военен удар до „Дългата стена“ в подстъпите на Константинопол. Византийските земи са опустошени, като са отвлечени и пленници. Мнозина изследователи приписват този поход на Кормисош, свързвайки смъртта му с военен неуспех. Истината е, че 754 г. България е управлявана от Винех - владетел от същия род Вокил, може би син на своя предшественик. Именно Винех решава да потърсил сметка от Византия, с което започва дългогодишния българо-византийски конфликт, белязал почти цялата втора половина на VIII в.
През 759 г. император Константин V нанася мощен контраудар по суша и море. През Черно море флотът от близо 500 кораба навлиза по течението на Дунав и извършва опустошения в Северна Добруджа, а сухопътните сили атакуват границата по Източна Стара планина. Военната активност в района на Дунавската делта, характерна и за следващи византийски походи, е интригуваща. Съществуват основания да се мисли, че т. нар. Онгъл (големият укрепен лагер при дн. Никулицел, недалече от Исакча) заедно с Плиска е продължавал да играе ролята на втора (или все още първа?) столица, съответно там са били съсредоточени значителни военни сили.
Винех също действа решително, преминава „Веригава“ (Източна Стара планина) и се появява при крепостта Маркели (до Карнобат), която е на територията на Византия. В състоялото се сражение българите са „обърнати в бягство“. Идва българско предложение за мирни преговори, които или не започват, или скоро са прекратени. Следва ново сражение в проходите на Стара планина, което завършва с тежко поражение за ромеите, които губят и неколцина висши военачалници. Император Константин е принудени да отстъпи, но въпреки победата Винех подновява предложението за мир. Нещо повече, както пише Никифор, „... българите изпратили като заложници своите деца...“ Недоволната аристокрация извършва преврат - кан Винех е убит заедно със своите родственици, а на престола е издигнат младият и войнствен Телец (760-763) от рода Угаин.
Новият владетел веднага напада "... най-близките ромейски земи и крепости...“, на което Константин V отговоря с нов поход. Императорът изпраща огромен флот от 800 „хеландии“ (ладии), всяка от които превозва 12 тежковъоръжени конници. По суша настъпват други кавалерийски и пехотни части. Телец действа изпреварващо, водейки като съюзници и „множество славини“, и пресреща ромеите в полето на Анхиало/Поморие. На 30 юни 763 г. започва кръвопролитно сражение, продължило през почти целия ден и завършило с победа на ромеите. Много българи загиват, други са пленени, а някои преминават на страната на противника. Тежкото поражение е последвано от демонстративно унижение - в Константинопол императорът влиза с триумф в духа на римската традиция, а пленените българи в дървени окови са оставени да бъдат избити от тълпата... В резултат на всичко това в България избухва бунт. елец и неговите приближени са избити. В крайна сметка, „партията“ на династичния род Вокил постига реванш - на престола е поставен Сабин, зет на царувалия преди девет години Кормисош.
На по-нататъшното развитие на кризата ще се спрем в друг епизод от нашата поредица, но нека хвърлим поглед към възможните причини за нея. Изказвани са различни хипотези - борба между „прабългарска и славянска партии“, между „провизантийска“ и „национална“ групировки или просто между враждуващи български родове. Смяната на Дуло, а временно и на Вокил, разпалва стремежа на най-знатните родове към върховната власт. Както отбелязва акад. Васил Гюзелев, вътрешната стабилност е разклатена и от природни катаклизми - през 763 г. настъпват небивали студове, а крайбрежието на Черно море замръзва. Следват суша, глад и масови преселения... Възможно е и прииждането на нови групи (пра)българско население от Северното Черноморие в резултат на вътрешните борби в Хазарския каганат. Не е изключено, както често се случва, посочените фактори да са действали заедно. Българите устояват, но апогеят на кризата тепърва предстои.