Разнобой в българската политика и порочна практика, засягаща българите в Албания
Продължават да валят отказите за предоставяне на гражданство
Вече няколко поредни години, без значение кое правителство е на власт, част от българските общности, а и обществеността у нас, са разтревожени от едно необяснимо явление: на лица, родени в историческото българско землище и обявяващи се за българи, държавната ни администрация с писмено изразен мотив, че липсвали доказателства за безспорен български произход, отказва да им предостави българско гражданство. Може би най-потърпевши са сънародниците ни в Албания и Косово, при които отказите като някакво печално утвърдило се правило са най-масови.
Разбира се, има и лъчи на светлина в тунела. Стана ясно, че България ще финансира асфалтирането на пътя за Връбник, едно от най-патриотично настроените български села в Албания. Идеята обаче съвсем не е нова, за първи път я чух през далечната 1992 г. Изминалият дълъг период до нейното реализиране всъщност потвърждава извода, че бавно и много трудно взимаме национално полезни решения.
Неотдавна министърът на външните работи Екатерина Захариева заяви, че „министерството на външните работи и посолството ни в Тирана работят за изпращането на учители от България в албанските райони, обитавани от компактно българско население”.
Възприетото разбиране на МВнР за компактното българско население е наистина похвално, защото именно тук е скрит ключът за излизането от административния капан в процеса на придобиване на българско гражданство, който сами си поставихме с понятието „български произход“ и необходимостта от неговото задължително установяване чрез възходящ. Редно е да припомня, че в миналото е използван термина „българска народност“, а дори и само „българин зад граница“.
Днес може да има различни тълкувания на концепцията за компактността на нашите сънародници в няколко района на Албания, но още през 30-те години на ХХ в. този термин се използва в българските дипломатически документи като синоним на “чисто българските села” в Албания. Защото в тях живеят само българи, не са смесени с друго население. В българските архиви се съхранява информацията, че 9-те села в Кукъска Гора „са чисто български по език, по характер, по нрави и по всичко“. За втория район, населен с българи, е записано, че „мохамеданите българи в Голо Бърдо са в големи и цели села без албанци и броят около 1900 къщи. Българите мохамедани са много по-запазени народностно и езиково, отколкото православните“. Най-много информация има за българите християни в Мала Преспа.
Парадоксът е, че през 1918 г. Франция и Австро-Унгария проведоха преброяване на населението в своите окупационни зони в Албания и регистрираха наличието на компактни български селища в Корчанско, Дебърско и Гора. През 1935 г. секретната служба на министерство на вътрешните работи на Албания също регистрира 3143 лица, говорещи български език в Мала Преспа и 7641 такива в Голо Бърдо. Статистиката е по селища и брой на домакинствата.
При наличието на толкова много наши и чужди държавни документи за компактните български селища, съвсем логично е всеки, който е роден в тях, да е безспорно българин. В тях до днес друго население освен българско не се е заселвало. Майчиният език на всички лица, родени и отраснали в тези селища, е български, макар и диалект. Актът за раждане на такива лица е достатъчно основание за безспорен български произход. В същото време именно за тях Съветът по гражданство към Министерство на правосъдието, съставен от лица от различни ведомства с компетенции в съответната област, но не и по въпросите на българите зад граница, излиза със становище да се отказва предоставянето на българско гражданство с мотива, че липсвали доказателства за безспорен български произход.
Няма как да не констатираме разнобоя в българската политика и наличието на порочна практика, нанасяща огромни вреди на българските национални интереси! За МВнР в Албания има райони, обитавани от компактно българско население, за МП няма безспорни доказателства, че това са българи!
През годините съм бил свидетел как лица от Мала Преспа отказваха да получат македонско гражданство, въпреки че македонските паспорти им се носеха в дипломатическо куфарче, кандидатстваха за българско гражданство, но получиха откази. Впоследствие си взеха македонски паспорти, повторно кандидатстваха и така станаха и български граждани. Едва ли е нормална подобна българска политика!
Преди 2 месеца, с огромна доза скептицизъм, но все пак ръководен от съзнанието да изпълня своя национален дълг, предоставих в МС пълен списък на българските и албанските имена на селищата в Албания с компактно българско население. Както и предполагах, никой не ме потърси, дори и заради спазването на законовите срокове и даването на формален отговор, каквито умее да дава нашата бюрокрация.
Но не липсата на реакция е проблемът. По-важното е, че продължават да валят отказите за предоставяне на българско гражданство с мотив липса на безспорни доказателства за възходящ българин. Почти всеки ден с мен се свързват българи от Албания, изказват болката си, търсят съдействие. Тяхната горчивина след получаването на такъв документ е огромна.
А само след 2 години предстои преброяване на населението в Албания и българите за първи път ще имат възможността да се декларират като такива. Кой ще поеме отговорността за резултата? Как тези хора да се декларират като българи, след като официално сме им казали, че не са?
Очевидно е, че без значение дали ще се закрие ДАБЧ или не, за правилното провеждане на държавната ни политика към българите в чужбина е необходим център, който да координира дейността между институциите по този въпрос. Само така лявата ръка ще знае какво прави дясната и ще можем да отстояваме българския национален интерес.