Пражката пролет не е резултат на младежки бунт
Преди половин век Европа и светът преживяват големи сътресения, които в крайна сметка оформят новия облик на либералната демокрация (длъжна съм обаче да уточня, че не става дума за неолибералната система, която предизвиква толкова проблеми днес). Става дума за бунт на новото, младо поколение, което се противопоставя на живота, който му предлагат неговите родители, белязани от Втората световна война. Следвоенното поколение мисли своя живот и бъдеще по много по-различен начин, отколкото радващите се на мира и на нарастващото материално благополучие негови родители.
Това, което младите искат, вече не е спокойствие и сигурност, а полет на мисълта, нови свободи за индивида (включително и сексуални), съпричастие към страданията на унизените и угнетените из цял свят. Желанията им ги тласкат към експерименти с духовното и физическото, към популярните тогава идеи за революционно преустройство на света в духа на марксизма, но пречупен през маоизма, към антивоенния протест и живот в комуни на децата цветя, към най-различни по-трайни или мимолетни идеи и движения. Този младежки кипеж се развива в Западна Европа и в Съединените щати, той разтърсва основите на западното общество, като в резултат предизвиква политическото оттегляне на титан като ген. Шарл дьо Гол, успехи на движението за граждански права, провал на виетнамската авантюра на САЩ. Така изглежда магическата 1968 г., която промени Западния свят.
Какво обаче става по същото време зад Желязната завеса в Източна Европа?
Оказва се, че през втората половина на 60-те години Желязната завеса вече не е толкова непропусклива, защото започват да се бунтуват младежите и на Изток. И те вече не искат да следват безропотно живота на родителите си и са готови да предложат свой вариант за по-нататъшното развитие на обществото. Вариант, който поставя под въпрос системата, очертана от догматизирания марксизъм като единствено верния път към окончателната победа на комунизма в цял свят.
Тук е моментът да обърна внимание върху нещо, което днес обикновено се пренебрегва или направо отрича – общата лява основа на младежкия бунт на Запад и на Изток. За Запада тя някак изглежда не само естествена, но и ясно видима от многобройните портрети на Маркс, Ленин, Троцки, Мао, Хо Ши Мин. Докато студентските протести на Изток сякаш вървят в друга посока, тъй като зарядът им е по-скоро антисъветски и противопоставящ се на утвърдената комунистическа власт.
Според мен обаче, така изглеждат нещата само на пръв поглед. Автентичните спомени на участниците в Полския март `68 и в Пражката пролет `68 показват, че те градят своята критика на властващата система върху марксизма. За това говори фактът, че началото на полския студентски бунт е поставено от оповестения през 1964 г. Манифест на преподавателите по диалектически материализъм от Варшавския университет Яцек Курон и Карол Модзелевски, в който те подлагат на марксистки анализ тогавашното полско общество и правят извода, че разминаванията с марксизма са огромни. Такива – марксистки, са и повечето лозунги на полските студенти през 1968 г. Те искат не капитализъм, а справедливо общество, в което хората имат равни възможности за развитие и при това разполагат с политически свободи. Сиреч, истински социализъм.
В светлината на господстващите днес убеждения, марксизмът и демокрацията нямат нищо общо, но това съвсем не е така – всъщност марксизмът залага именно на демокрацията, макар и с ударение върху пряката й форма.
Все пак разликите между опитите за промени на Запад и на Изток са също толкова безспорни, колкото и подобията. А като най-важната бих посочила това, че Пражката пролет `68 не е резултат на младежки бунт, а реформена програма, започната и реализирана от управляващата ЧКП.
Първата амбиция на чехословашките комунисти е да променят модела на държавен социализъм от съветски тип, като го съчетаят с демокрацията и пазарната икономика. И това съвсем не е всичко – голямата тяхна цел, изразена в думите на председателя на Националното събрание Йозеф Смръковски, се състои в убеждението: „Нашият социализъм има много да даде на развитите страни“.
Какво означава това? То не е бълнуване, както би си помислил някой днес, а реален отговор на желанието на младите западноевропейци да направят обществото си социално справедливо, което е основната характеристика на социализма. Накратко казано, идеята е новият чехословашки модел на социализъм да съчетае социалните предимства на социализма с гражданските права при западната демокрация. Така се ражда същинското име на тази най-голяма реформаторска акция в Източния блок – „социализъм с човешко лице“. Това е изцяло в духа на станалата популярна в началото на 70-те години теория за конвергенцията, според която социализацията на капитализма и либерализацията на социализма ще доведат до единно общество.
Една, в светлината на събитията от 80-те години, оказала се по-скоро утопична идея. Която обаче не е изчезнала безследно и безвъзвратно в общественото съзнание. И ако приемем, че човешкото общество се развива, може да се окаже, че идеята за съчетаване на социалната справедливост с демокрацията може да се реализира, макар и при други исторически обстоятелства.
Дотук с идеите и стремежите на източноевропейското реформаторство на 1968 г. Оттук нататък идват реалностите. А те не са никак благоприятни за подобни идеи. Защото новият чехословашки модел се очертава като опасен конкурент на наложения в цяла Източна Европа съветски социализъм.
Началото на вътрешноблоковото обсъждане на чехословашките реформи е поставено на срещата в Дрезден от 23 март 1968 г. на шест страни от Варшавския договор. Най-неочаквано за чехословашките представители Александър Дубчек, Йозеф Ленарт, Драхомир Колдер, Олдржих Черник и Васил Биляк те се оказват изправени пред нещо като другарски съд. Полският лидер Владислав Гомулка става изразител на критиката, като обвинява реформаторите, че говорят за демокрация, а всъщност има „разгул на реакцията“. Бурните промени от първите месеци на 1968 г. са възприети от източноевропейските лидери като разграждане на социализма в Чехословакия, което застрашава съществуването на целия Източен блок.
Критиките ще се засилват през следващите месеци, като тяхната същност може би най-вярно са изразени в следните цитати, отново на Гомулка: „Чехите говорят за демократичен социализъм. Ясно е обаче, че този лозунг противопоставя Чехословакия на всички други социалистически страни, т.е. ние в Чехословакия искаме да строим демократичен социализъм, а навсякъде другаде той е диктаторски, тоталитарен социализъм“. В светлината на тези думи решението за военна интервенция на 21 август срещу една мирна реформа отгоре, очевидно е самозащитна реакция на съветския модел срещу опитите той да се демократизира, което при всички случаи означава загуба на властта.
Къде е мястото на България? Съвсем накратко – българският лидер Тодор Живков вече е влязал в ролята на най-близък съветски съюзник, затова позицията му е на пълна подкрепа за интервенцията. Но малко по-внимателното вглеждане в документите показва, че Живков напълно подкрепя чехословашките промени в икономиката, но също толкова категорично е против политическите.
Какви са последиците от потушаването на Пражката пролет `68? Пропуснат шанс за демократизация не само на Чехословакия, а и на цяла Източна Европа две десетилетия преди това реално да стане, но и при много по-лоши условия. От друга страна, за тогавашните комунистически лидери е ясно, че пътят на реформите в крайна сметка ще ги доведе до загуба на властта, а и крах на започналия през 1917 г. експеримент.
От гледна точка на сблъсъка на идеите, най-важният извод е направен от полския философ Лешек Балцерович: Танковете на Варшавския договор в Чехословакия превръщат комунизма от поле за интелектуални спорове в изцяло властови.