Президентът Ердоган започна да гледа с недоверие към досегашните си партньори
„Семейното имущество“ е толкова голямо, че бракът остава като неизбежно зло
Последните събития около турската операция в Сирия „Извор на мира“ задълбочиха и без това сложните отношения между Турция и САЩ и някои западни съюзници. Камарата на представителите на американския Конгрес прие проектозакон, предвиждащ налагане на санкции на Турция заради операция „Извор на мира“ в Сирия, както и резолюция, определяща събитията от 1915 г. срещу арменското малцинство в Турция като „геноцид“. По времето на Османската империя в периода 1915-1917 г. са били избити близо 1,5 милиона арменци. Турция отхвърля обвиненията и твърди, че става дума за гражданска война, в която са загинали между 300 000 и 500 000 арменци. Призиви за санкции срещу Анкара се чуха и сред западноевропейските държави. Бяха преустановени редица военни проекти от Германия, Франция, Италия, Холандия и Белгия от ЕС, впоследствие към тях се присъедини и Швеция. Италия, една от основните доставчици на въоръжение за турската армия, призова за въвеждането на „европейски мораториум върху оръжейните продажби за Турция“, Жозеп Борел, номиниран за ръководител на европейската дипломация в новата комисия на Урсула фон дер Лайнен, заяви нещо повече, че през декември Испания ще изтегли дивизиона си от противовъздушната система „Пейтриът“, разположен в рамките на договореност с НАТО в район до гр. Адана. Във Франция се постигна невиждан консенсус от президента Макрон и Марин Люпен. Опозиционната лидерка призова Турция да напусне НАТО, а група от шестдесет депутати от осем политически партии на френското национално събрание поискаха властите на републиката и Европейският съюз да наложат санкции и да обмислят спиране на членството на Турция в НАТО. Бундестагът постави под въпрос способността на Турция да остане член на НАТО. Съответното изявление бе направено в интервю с лидера на Социалдемократическата партия на Германия във вестник Funke Mediengruppe. Там той постави много въпросителни върху членството на Турция в НАТО, как ще се развиват отношенията и възможен ли е вариант за изключване на страна членка от пакта.
Следващата година Турция ще навърши 68 години от членството си в НАТО. Факт сам по себе си красноречив за нивото на отношенията и постигната интеграция. В същото време следва да се отбележи, че през този период отношенията на Съюза с Турция не са протичали гладко. Турско-гръцките спорове никога не са прекъсвали, а кулминацията им достига през 1974 г., когато турските войски окупират северната част на о. Кипър. Това довежда до сериозна криза в НАТО и Гърция излиза от военната структура на Съюза до 1980 г. Сериозни са и американо-турските спорове, особено във връзка с инвазията на САЩ в Ирак и отказа на Турция да предостави територията си за удар срещу Саддам Хюсейн от север. Опасенията на Анкара бяха, че под защитата на американската армия там ще се създаде кюрдска държава.
Сегашното напрежение обаче е от друг порядък. Вече не става дума за моментен конфликт или временната тенденция, то се основава на политически стремежи, които не са толкова лесни за ограничаване. През изминалите няколко години в президента Ердоган се натрупа сериозно недоверие към Запада и неговите натовски съюзници. Още от събитията в парка Гези през 2013 г., когато при разпръскването на демонстрантите беше използвана брутална сила и загинаха осем протестиращи, Западът изрази съчувствие и осъди действията на турските власти. Именно тази подкрепа накара президента Ердоган да започне да гледа с недоверие към досегашните си партньори. Важен предел в доверието със САЩ беше преминат по време на неуспелия преврат от 2016 г. Отказът на САЩ да предадат предполагаемия кукловод Фетхулах Гюлен предизвика огромно възмущение в обществото, както и фактът, че европейските съюзници, в частност Германия, позволиха на турските офицери от щабовете на НАТО, заподозрени за връзка с превратаджиите, да получат статут на бежанци. Разбира се, имат основание и опасенията за репресии и непрозрачни процеси. Точно пучът позволи на правителството на ПСР да промени съществено структурата на въоръжените сили, значително да ограничи тяхното влияние и да замени уволнените и съдени офицери с верни по партийна линия кадри.
Войната в Сирия показа, че Турция в стратегическо отношение е в конфликт с партньорите си в НАТО и най-вече със САЩ. Първоначално нещата вървяха съвсем по съюзнически. От 2012 г. зенитните ракетни системи „Патриот» бяха разположени в Турция, давайки защита от вероятни ракетни атаки от Сирия. От декември 2015 г. системата за въздушен контрол AWACS контролира въздушното пространство на турско-сирийската граница, а от октомври 2016 г. - въздушното пространство над целия район на операции срещу Ислямска държава. В същото време свалянето на руския изтребител през същата година показа, че Турция става все по-непредсказуема и НАТО осъзна, че има опасност да бъде въвлечен в сериозен конфликт, следвайки турските интереси. Значително стратегическо противоречие се открои в отношението към северносирийските кюрди, които от 2014 г. насам се показаха като най-надеждните наземни партньори на ръководената от САЩ коалиция. Военните успехи на кюрдските бойци засилиха политическите им амбиции и те създадоха собствена автономия в Сирия - Рожава. Всяка форма на автономия в трите управлявани от кюрдите северни райони на Сирия се възприема от Турция като значителна заплаха. Тя се страхува, че стремежът към автономия може да се разпространи в кюрдската част на Анадола.
Стремежът на Турция към автономност в рамките на НАТО достигна апогея си със закупуването от Русия на противовъздушните системи С-400, което доведе и до санкции от САЩ и до отказа да предоставят на Турция изтребители Ф-35 и прекратяване на обучението на пилотите. Така изведнъж се оказа, че Турция е прекалено голяма за НАТО, а от друга страна НАТО се оказа тясно за новите амбиции на Турция. Интересен факт е, че за такова развитие на отношенията с Турция предупреди още през 1996 г. в своята книга „Сблъсък на цивилизациите“ политологът Самюел Хънтингтън. Там той заяви, че Турция в крайна сметка ще се превърне в държава доминирана от Исляма и ще напусне НАТО.
Турският президент Реджеп Ердоган поетапно ислямизира обществото и се отдалечава от принципите на Запада и НАТО. Въпреки това Турция не може да бъде изгонена от НАТО. От създаването си през 1949 г. до момента НАТО може доброволно да бъде напуснато във военните му структури, както са правили Франция в периода 1966-2009 г. и Гърция 1974-1980 г., но форматът на вземане на решения със консенсус не допуска една страна да бъде изгонена против волята u, защото тя веднага ще гласува с „вето“ и предложението няма да влезе дори в дневния ред. Също така Уставът на НАТО не предвижда такова действие. В член 13 се казва само, че е възможно доброволно оттегляне на страната: „След изтичането на двадесетгодишния срок на настоящия договор всяка договаряща страна може да се оттегли от него една година след като уведоми правителството на САЩ за прекратяването на този договор. САЩ от своя страна информират правителствата на всички други договарящи страни за депозиране при него на всяко известие за прекратяване на настоящото споразумение“. Това е така, защото на практика договорите за членство са на съхранение във Вашингтон, за това и се нарича „Вашингтонски договор“. Въпреки противоречията, нито една от страните не е заявила ясно намерение за развод. И когато нещата се разгледат извън политическата риторика става ясно ,че „семейното имущество“ е толкова голямо, че бракът остава като неизбежното зло.
След САЩ Турция се нарежда на второ място в НАТО по големина на въоръжените сили, чийто брой е 639 хиляди души. Турция разполага с 3200 танка, 9500 БМП, 2400 единици артилерия и 1067 единици военна авиация - изтребители, ударни вертолети и транспортни самолети. Турският флот се състои от 194 кораба, главно фрегати, корвети и крайбрежни военни кораби, 12 подводници. Въпреки тези числа съвременната война показва, че на първо място са важни сумарните възможности от сили и средства за нанасяне на огнево поражение. Примерът на САЩ с Ирак е показателен, Саддам разполагаше също с армия от 700 000, но беше разгромен от 120 000 групировка само за месец. Турция изгражда своята армия в контекста на регионалните заплахи и възможните опасности, но в никакъв случай не разполага с бойните възможности на Великобритания, Франция, Германия, не говорим за САЩ, така че в това отношение НАТО е нужен съюз за страната.
От друга гледна точка НАТО не може да бъде същото в присъствието си в проливните зони на Черно море, руското крайбрежие, Близкия Изток, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Кавказ, Босна, Косово без участието на Турция. Намерението на Турция да изпълнява задълженията си в НАТО беше потвърдено и от външния министър в Брюксел онзи ден. За момента НАТО ще продължава да се „разтяга“ по шевовете в Сирия и Северен Ирак заради Турция, а Анкара ще „гълта корема“, за да остане в шинела на НАТО.