Родният ми баща не можа да приеме моя стил в началото
Дългоочакваният първи гастрол на легендата Роби Лакатош и неговия оркестър в София ще е събитието на годината за феновете на кросоувър музиката. На 14 декември в зала 1 на НДК софийската публика ще има първа среща с феноменалния виртуоз, който направи от цигулката пресечна точка на класиката, джаза и чардаша. Посрещан е с овации в най-големите зали в света - Концергебау, Карнеги Хол, Сантори Хол, Операта в Сидни и е определян от критиката като „цигуларя с най-бързите пръсти”.
- Вие сте музикант, през цялото време свирите, уморява ли ви музиката понякога? Обичате ли да слушате чужда музика?
- Да, разбира се. Особено жива музика! 17 г. съм свирил в заведения. Бях на 9, когато започнах да свиря с баща си. На 19 заминах за Белгия с договор за 3 месеца. И останах 35 г.
- Притеснявахте ли се, когато на 19 г. заминахте сам за Белгия?
- Не, това беше възможност да тръгна по своя път, да започна самостоятелно да работя. Така че се бях примирил, че ще липсвам от дома за три месеца. Но в Белгия ме харесаха, продължиха ми договора с още няколко месеца, после с още няколко... И така си и останах за постоянно. През 1985 г. в Брюксел отворихме ресторант с един мой приятел, руснак. Руски ресторант с музика на живо. За две-три години заведението стана известно в целия свят. Стана нещо като клуб за музикантската общност. Не можеш да си намериш място, особено в някои дни. Всички най-големи музиканти в света ни знаеха. След важен концерт в Брюксел, редовно се изсипваха в ресторанта. Свирих там цели 17 г.
- С кои известни музиканти се запознахте?
- С всичките. Например така срещнах Йехуди Менухин. Имаше голям концерт за 80-ата си годишнина. Свиреха заедно с Вадим Репин и Максим Венгеров. След това тримата дойдоха при мен. С него веднага си допаднахме и той стана редовен клиент. Всъщност станахме приятели. Всеки месец идваше в ресторанта. Той наистина беше много известен, но и много свестен човек. Пътуваше по цял свят, свиреше с всякакви хора - с индийци, цигани. Един ден ми каза: слушай, Роби. Всички световни музиканти те познават. Но мисля че е крайно време и широката аудитория да научи за теб. Трябва да направим нещо по този въпрос. И уреди двамата с него да направим три концерта - един в Париж и два в Брюксел. И така се започна.
- Кога сключихте договор с нюйоркската компания „Кълъмбия артист мениджмънт”? След тези три концерта с Менухин ли?
- Да, точно така. Започнах да правя концерти по цял свят. Подписах с „Дойче грамофон”.
- С какво ги привлече вашата музика? В света има много невероятно добри музиканти.
- Преди 30 г. аз създадох свой стил музика. Традиционна циганска музика, но свирех всичко наопаки - примерно, където трябва да е бързо, го свиря бавно и обратното. Ей такива неща. И този стил стана много известен.
- Как се нарича вашият специален музикален стил?
- Журналистите го кръстиха „неортодоксален цигански фюжън”.
- Неортодоксален, заради това, което обяснихте – че променяте правилата в циганската музика?
- Знаете, че в циганската музика традицията е много важна. Има много правила. А пък аз се постарах да ги наруша до едно. И то взе, че се получи един много приятен и интересен нов стил. И всичката тази циганска музика, предлага страшно много възмошности - защото, освен унгарската, има и руска, френска – Джанго Райнхарт примерно, мексиканските мариачи, балканската циганска музика... Но първото, което направих, беше да променя концепцията за музикалните инструменти в бенда. В традиционния унгарски цигански оркестър има кларинет, алт саксофон и чело – тях ги махнах. Вместо това имам пиано и цимбал (традиционен за унгарските цигански оркестри струнен инструмент, по който се свири с чукчета – бел.ред.) - опасна комбинация. Двата инструмента са много подобни. Трябва специален аранжимент, за да звучат добре. И така се оформи нашето специално звучене. Като ни чуят по радиото или на запис, хората си казват: „А, това звучи като Роби Лакатош.“ Даже младите започнаха да свирят като нас – не само в Унгария. Навсякъде! Знам за една японска банда, която свири в този стил. Имаме последователи в Полша, Белгия, Франция.
- Но вие свирите не само циганска музика, а също и джаз и класическа музика.
- Така е. Ако знаете колко трудно се намират цигански музиканти, които да са и отлични класически музиканти!
- Трябва ли непременно да са цигани, за да свирят във вашия оркестър?
- Е, да! Много ясно. Всичките ми музиканти винаги са били цигани. Но имам и един французин - втората ми цигулка, той обаче е страхотен музикант.
- Наскоро бяхте на концерт в Япония. Какви са ви впечатленията?
- Много ми харесва. Обичам да свиря в Япония. Там хората се държат много професионално - организацията е блестяща, всичко е планирано минута по минута.
- Японците как приемат вашата музика?
- О, вече много добре. Научиха се. Но първият път - говоря за преди 20 г., беше доста... тегаво. Изобщо не можеха да разберат какво се случва на сцената. Сега вече познават стила ми и знаят какво да очакват. Но какво се чудя! Родният ми баща не можа да я приеме. Записах първия си диск с „Дойче грамофон” и се връщам вкъщи, пускам едно парче на баща ми. Той се намръщи и казва: „Абе, ти луд ли си?! Какво е това? Да вземеш да го изхвърлиш.” На другия ден ме помоли да му пусна още едно парче. Изслуша го и вика: „Има нещо в тази музика. Не е зле.” На третия ден вече я харесваше. Но това е всеобщата реакция.
- Така ли реагират хората, които не са запознати с циганските музикални традиции? Те би трябвало да са непредубедени...
- В началото и те се чудят. Сега вече музиката ми е известна, така че хората са посвикнали. Но аз винаги се старая да внеса по нещо ново - нали в това се крие тайната на нашия стил, в постоянната промяна. Във всеки диск има по нещо различно. Например, сега за последното CD ходихме до Индия да записваме с индийци. Разбирате ли, в индийската музика най-важното е изживяването. Трябва да се свири там, на място. Това е единственият правилен начин.
- Сега, когато сте концертиращ музикант и обикаляте целия свят, липсва ли ви ресторанта в Брюксел?
- Да, липсва ми. Там съм се срещнал със всички най-големи в музиката. Но имаше един, с когото все не успявах да се запозная - Стефан Грапели и всеки път, като свирех в Париж, се опитвах да се срещна с него. Е, не ставаше и не ставаше! Свирил съм с оркестъра му, но него никога не бях го виждал. Голяма мечта ми беше! Когато бях млад, Стефан Грапели беше богът на джаз цигулката. Баща ми като излизаше за концерти извън страната, винаги се връщаше с нова плоча на Грапели. Израстнал съм с тази музика. От него съм се учил.
- Но все пак се запознавате с Грапели, доколкото ми е известно?
- Така е. Беше една събота - никога няма да го забравя. Беше съботата, в която белгийският принц Филип обикновено идваше, и ресторантът беше пълен. Нямаше място да се разминеш от хора. А тъкмо в тази вечер Грапели имаше концерт в Брюксел и така исках да съм там, за да се опитам да се срещна с него след това. Но трябваше да съм в заведението. Там съм, обаче черен, навъсен, като буреносен облак. Като малко дете. Даже се разплаках от яд. По едно време от бара ми правят знак, че ме търсят по телефона. Проправям си път между хората, вдигам слушалката и един глас ми казва: „Аз съм мениджъра на Стефан Грапели, той иска да дойде във вашия ресторант след концерта.” Виждате ли, това е животът! И така с него станахме много добри приятели, свирихме заедно - даже записахме диск. Той беше много възрастен по това време. Сега нещата са различни - аз съм стар, пътувам, свиря по света.
- Успявате ли да се връщате в родината с вашия напрегнат график?
- Успявам. В Унгария имам фондация, с която даваме възможност на млади музиканти, които не могат да си позволят да плащат за обучението. Осигуряваме им преподаватели, разбира се, безплатно, нали затова сме фондация. И в момента имаме конкурс за цигулари - за музикална импровизация. Участват хора от цял свят - от Германия, Полша, Мексико, САЩ, Румъния, Украйна и Словакия, но българин нямаме. На 8 декември са финалите (интервюто е взето преди това - бел. ред.) След това заминавам за България.
- На 14 декември в Зала 1 на НДК е първият ви концерт в София, но не е първият в България, нали?
- Да, имахме концерт във Варна. Дано тук, в София, хората да реагират по същия начин. Във Варна публиката беше фантастична.