Звено от трагичната верига на българското противоборство
Насилието ражда насилие, от което никой не печели, а всички губят
Дълги години взривът, разрушил на 16 април 1925 г. купола на катедралния храм на Софийската митрополия „Света Неделя“, ще остане най-кръвопролитният атентат в света. Това е класация, с която никой не се гордее, защото предизвиква ужас от онова, на което са способни хората, когато са обладани от желание за мъст.
За извършения от членове на Военната организация на нелегалната БКП атентат, вече е казано всичко. Фактологията е проследена по документи, написано е достатъчно и за трагичната съдба на невинните жертви, на извършителите. Прецизното историческо изседване дължим на историка Георги Наумов в книгата му „Атентатът в катедралата „Св. Неделя“ (1989 г.). Както казват специалистите по нова българска история, нещо ново едва ли може да се каже.
Трагичното събитие е категорично осъдено през последните десетилетия, които върнаха не само свободата на словото на журналистите, а и свободния достъп на историците до документите. Благодарение на това всяка година в средата на април взривяването на църквата „Света Неделя“ се обсъжда и осъжда.
Преди да се опитам да обясня мястото на този терористичен акт в модерната българска история, ще представя накратко фактите:
На 14 април 1925 г. от засада е убит о.з. ген. Константин Георгиев. Два дни по-късно в 15 ч. е погребението му в катедралата „Св. Неделя“, за което в църквата се събират много представители на властта, висши офицери, граждани, предвидено е присъствието и на цар Борис III. Точно това е моментът, който са избрали дейци от Военната организация на забранената вече БКП, изпълнени с желание за мъст за избитите след преврата от 9 юни 1923 г., Септемврийското въстание от с.г. и при въоръжените сблъсъци комунисти, земеделци и други левичари. А тъй като след поражението на въстанието както в БКП, така и в Комунистическия интернационал, чиято секция е БКП, линията за ново въстание е продължена, Военната организация подготвя различни въоръжени действия. Едно от тях е идеята за грандиозен взрив, който да унищожи политическия елит и да даде сигнал за въстание. Затова под купола на църквата са складирани взривни материали в подготовка за терористичния акт.
Чиста случайност – множеството хора, дошли за погребението, и изместването по тази причина на ковчега, спасява по-голямата част от политическия елит, но рухналият от взрива купол на църквата погребва 134 души, ранява още около 500, някои от които умират по-късно от раните си. От представителите на властта най-тежко е засегнато висшето офицерство – убити са 12 генерали (ген. от пехотата Стефан Нерезов, ген.-лейт. Калин Найденов, ген.-лейт. Кръстю Златарев, ген.-майор Иван Попов, ген.-майор Иван Стойков, ген.-майор Павел Павлов, ген.-майор Станчо Радойков, ген.-майор Иван Табаков, ген.-майор Стоян Пушкаров, ген.-майор Григор Кюркчиев, ген.-майор Александър Давидов, ген.-майор Петър Лолов), 15 полковници и 7 подполковници. Според военни историци, толкова висши офицери не са загинали в нито една война, която България води в модерната си история. Царят изобщо не е в църквата, тъй като по същото време е на погребението на убитите при засадата в Арабаконак срещу него.
Така огромният брой загинали в църквата са обикновени граждани, между които има и деца. Актът се оказва чудовищно престъпление срещу цивилни, което не може да се нарече по друг начин, освен терористичен.
Той обаче се оказва първи акт на трагедията, защото има и следващ. Той е извършен от другата страна в започналата още с Войнишкото въстание от есента на 1918 г. гражданска война. Започват масови репресии – арестите на подготвилите и извършилите атентата са в реда на нещата. През следващите дни в хода на преследването им се стига до престрелки, в които загиват ръководителите на Военната организация Коста Янков и Иван Минков (и двамата се самоубиват). Заловените са съдени от 1 до 11 май 1925 г. Марко Фридман, Петър Задгорски и подполк. Георги Коев са осъдени на смърт и обесени на 27 май. На смърт са осъдени и вече убитите земеделци Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, а задочно Станке Димитров и Петър Абаджиев (вече в Съветския съюз).
Истинското трагично продължение е друго. То става възможно заради обявеното в деня на атентата военно положение, продължило до 24 октомври. Тогава са извършени „диви“ репресии не срещу извършителите на атентата, а срещу представители на лявата интелигенция и политически дейци, списъците на които отдавна са подготвени от група офицери от Трета секция на Министерството на войната, полицаи и вече изпълнявали „мокри поръчки“ през 1923 г. дейци на ВМРО. Те организират разправа с набелязаните политици и интелектуалци, която в българската история остава с неутралното име Априлски събития. Зад него се крият убийствата без съд и присъда на почти 500 души. Между тях трябва да се изброят поетите и журналисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, дейците от левицата, които нямат нищо общо с атентата Иван Манев, Александър Боримечков, Ана Маймункова, Жеко Димитров, Тодор Страшимиров, Темелко Ненков. Вината им е, че са се обявили против репресивния режим, установен след Военния преврат от 9 юни 1923 г. и правителството на проф. Александър Цанков, наречен от левите студенти „кръволок“.
Това е второто действие в трагедията от 1925 г.
Прегледът на събитията от 16 април 1925 г. и след него, които обикновено се представят поотделно, обяснява защо атентатът в катедрата „Света Неделя“ продължава да предизвиква толкова разгорещени спорове?
Отговорът е ясен – заради политическите дивиденти, които могат да се извлекат от това престъпление. То е най-силният коз на антикомунистите от 1925 г. до ден днешен и това е напълно естествено. Защото им дава основание да наричат всички бивши и настоящи комунисти и левичари терористи. За комунистите, техните наследници, но и за различни други леви, атентатът е най-неприятният епизод, от който наследниците на атентаторите се опитват да се разграничат, или просто да забранят.
За високия градус на емоциите около атентата в храма „Света Неделя“ говори и спонтанната остра полемика, която събуди издадената преди дни книга на публицистката Велислава Дърева „Атентатът `1925. Денят, в който се отвориха вратите Адови“. Както често се случва, полемиката избухна не толкова заради написаното в книгата, а по познатия от осъждането на книгата „Архипелагът ГУЛаг“ на Солженицин от Съюза на българските писатели на 6 февруари 1974 г. начин: „Аз не съм чел книгата, но зная, че тя е вредна“.
Основната причина за яростното осъждане на поредната книга за атентата е, че тя е първата, която се опитва не просто да осъди деянието и извършителите му (това го има в книгата), а да го постави в контекста на ставащото в България в трагичните години след Деветоюнския преврат от 1923 г. По този начин Велислава Дърева нарушава фалшивия консенсус, превърнал атентата в осъдителна присъда за всички леви в миналото, настоящето и бъдещето. Тя се опитва да замести този неисторически подход с обяснителния, зад който се крие историческия процес. Затова нейната книга започва с 215-те убийства на леви дейци след Септемврийското въстание до април 1925 г. Без в никакъв случай да оправдават терористичния акт, тези убийства обясняват атмосферата, в която дейците от Военната организация, някои от които заслужили офицери от борбите за национално обединение, стигат до безумната идея за мъст на всяка цена. Цената се оказва животът на стотици хора.
Атентатът е осъден с пълно право, както и неговите извършители. Но ако историята може да ни учи на нещо, то е, че насилието ражда насилие, от което никой не печели, а всички губят.