Ако има нашенец, който се чувства несигурен в Украйна, той трябва да е добре дошъл у нас

Светът е на прага на война. Дали ще е „гореща" или „студена", май няма чак такова значение. Светът е тревожно притихнал и същевременно вътрешно тревожен какви ще се последствията от „горещите" военни сблъсъци на бойното поле, както и от „студените" последствия от икономическото ембарго и все новите и нови санкции към Русия.

На фона на цялото това „горещо" и „студено" противопоставяне най-логичният и нормален въпрос, който българското общество си задава, е къде сме ние, къде е нашият национален интерес, какви ще бъдат действията ни като държава? Улисани и разтревожени от това, което ни очаква, май пропускаме една важна подробност - етническите българи в Украйна.

За ползите и вредите от „студа" всички се досещаме, даже май вече и усещаме. Спирането на "Южен поток", загубата на пазари за родните производители, спирането на туристопотока към България, намаляването на инвестициите от страна руските граждани към българските морски курорти. Въпросът е докога ще продължи това „застудяване".

България едва ли ще може някога да участва съществено в решенията по въпросите от първостепенна важност за бъдещото развитие на света. Кризите обаче дават възможности и на малките страни да преначертаят приоритети си и да вземат решения, които дълго време са пренебрегвали или забравяли поради "неактуалност".

Участието на България в уреждането на украинския конфликт несъмнено трябва да бъде подчинено както на грижата за националния ни суверенитет, така и на ангажимента, който имаме към етническите българи, намиращи се отвъд Черно море. Защото грижата за тях днес вече не може да се изразява в снимки на родни политици с дечица, облечени в български носии и рецитиращи „Аз съм българче", нито пък в откриването на паметници на територията на Украйна. Не помагат и кашоните с учебници по български език, литература и история. Днес грижата е във възможността, която България може да предостави на т.нар. „външни българи" да намерят спокойствие и топло посрещане в етническата си родина.

Ако трябва да даваме примери как се прави това, да припомним позицията на министър-председателя на Държавата Израел веднага след терористичните актове на Ислямска държава във Франция миналия месец: "Всеки евреин, който се чувства застрашен на територията на Франция, е добре дошъл в Израел".

Липсата на подобни изявления от страна на българските институции към българите в Украйна показват, че държавата ни отново не е адекватна на историческия момент и , че грижата за външните българи се ограничава в патриотарско говорене, а не се изразява в ясно разписана програма за привличането им в България и устройването им тук като пълноправни български граждани.

Даването на българско гражданство през последните години на хора с българско самосъзнание е свързано единствено с предоставянето на документ за самоличност и нищо повече. Получателят на български паспорт е ангажиран с България единствено по време на административно-правния път, който кандидатът извървява, за да получи заветния документ. А той е заветен единствено защото му дава право да пътува в Европейският съюз, както и да търси своята реализация на територията на която и да е държава членка на ЕС. И вместо да се превръщаме в естествен център, даващ реализация на етническите българи на територията на Република България, ние се превръщаме в транзитен център на потенциални имигранти в Европа, каквито тя пък изобщо не желае. Да не говорим, че тази практика позволява на косовари, албанци и други етноси от Балканите да стават българи за един ден, докато получат европейска тапия и да изчезнат към родата на Запад.

Светът отдавна е открил начините и възможностите за устройване и реализация на новодошли в дадена страна. Най яркият пример за това е т.нар. зелена карта. С нея не получаваш автоматично гражданство, а имаш адаптивен период да се реализираш и успееш в държавата, в която си пристигнал. Получаването на гражданство и пълни права преминава през твоите усилия и желания за реализация в обществото. Т.е. зависи и от твоя принос към обществото-домакин.

Прилагането на този модел у нас би дало доста възможности за реализация и привличане на външни българи, които трайно да уседнат и да намерят своята и на семействата си нова родина тъкмо на територията на България. Места за прием колкото щеш - като започнем от обезлюдените райони и стигнем до развитите и прекалено урбанизирани градски центрове. Оземляване чрез свободния държавен и общински поземлен фонд е възможна първа стъпка в тази посока. С малко повече усилия, добре организирана програма за реализация на новодошли българи, страната ни може да осъществи много и съществени държавни приоритети - създаване на национална кауза, решаване на проблемите с миграцията и топящата се нация, добър пример за други българи, които искат да се върнат в родината си.

Ако помогнем на външните българи да придобият собственост и да имат работа, бързо и трайно ще ги интегрираме в българското общество и българското стопанство. Това би спряло и обезлюдяването на цели райони, би помогнало за възстановяването и развитието и полуразрушената им демографска, икономическа и социална инфраструктура.

Може ли България да предложи такива решения? Може ли да премиерът или държавният глава да кажат това, което еврейската държава прави: Ако има българин, който се чувства несигурен в Украйна, той е добре дошъл у нас.

Подобни решения дават сигурност и гаранция,без значение каква ще войната „студена" или „гореща". Подчертавам, че простото даване на гражданство по облекчени процедури, както настояват някои патриоти е опасно. Ако в Украйна примерно живеят 150 000 етнически българи, няма да се учудим, ако един ден се окаже, че сме дали гражданство на половин милион кавказци, узбеки, руснаци и китайци. Облекчена процедура за зелени карти обаче е нещо съвсем различно. Те ще отсеят българите от тези, които търсят бързия път към Западна Европа.