Турция държи 10 000 от Ислямска държава в затворите си

Джип блъсна колоездач на пешеходна пътека в Благоевград

Красимир Велчев: Румен Радев вече не е военен, а е президент

Откриха мъртва затрупаната от лавина в Пирин жена

Министър Нено Димов: Няма война между президента и премиера

Вижте акцентите от броя на “Труд” в неделя, 18 февруари 2018

АПИ обеща бързо да построи пътя Видин – Ботевград Започват с участъка от Мездра

Акция „Лукс”: МВР проверява частните кортежи и скъпите коли

Израелски политици обвиниха в антисемитизъм премиера на Полша

13 жертви след падане на хеликоптер в Мексико, министър оцеля Държавният служител летя към районите, засегнати от земетресението

Гери-Никол пъчи пищно дупе

Турист е затрупан от лавина в Пирин

Григор на първи финал за сезона

Луковмарш 2018 през обектива на “Труд” (СНИМКИ)

Посолството на САЩ: Ген. Луков е поддръжник на нацизма, а не човек, заслужаващ уважение

Видни българи, убити от българи: Алеко Константинов загива нелепо, Димитър Петков е застрелян на улицата

Поредицата „Видни българи, убити от българи“ е подбрана и подготвена от литературния историк и бивш депутат Йордан Василев. В нея авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята ни, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. В миналия брой публикувахме разказа му за края на Христо Ботев, Захарий Стоянов, Христо Белчев, Стефан Стамболов и др. Последователността на имената е според годината на смъртта им.

Името на Алеко Константинов (1863-1897, на 34 г.) се свързва най-често с неговата популярна творба „Бай Ганьо” (1895). Той обаче е личност и автор със значителни качества, макар че е убит твърде млад. Учил е в родния си град Свищов, също и в Габрово, предимно при частни учители, наети от заможния му баща. Но завършва гимназия в Николаев, Русия (1881), и право в Одеса (1885).

Свири на цигулка и още като ученик пише фейлетони. След това продължава в този жанр, като подлага на присмех слабостите на управляващите и на княз Фердинанд. Работи като съдия и прокурор в София (1885-1888) и отново като съдия (1890-1892), уволняван е два пъти при управлението на Стамболов, защото е член на Демократическата партия на Петко Каравелов и сътрудничи в негови издания. После работи като адвокат. Той е член на групата „Весела България”, където се слушат руски романси, разказват се анекдоти, но политическите теми отсъстват.

Алеко е активен общественик: член на настоятелството на дружество „Славянска беседа”, на Върховния македонски комитет, на комисия за насърчаване на родната индустрия, на Дружество за насърчаване на изкуствата и др. По негова инициатива е основано туристическото движение в България след изкачване на Черни връх на 27.8.1895г. и по-късно на името на Алеко е назован един район и хижа във Витоша. Пътувал е до Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893), след което написва оригиналната книга „До Чикаго и назад” (1894). А „Бай Ганю” отдавна се е превърнал в нарицателно и герой на вицове. За деня на св. св. Кирил и Методий Алеко и съпартиецът му Михаил Такев са в гр. Пещера (Такев е депутат от района) и късно вечерта тръгват с файтон за Пазарджик. По пътя ги причакват неколцина селяни и стрелят по тях с цел да убият Такев, но улучват Алеко Константинов и той загива нелепо като опровержение на псевдонима си Щастливец. Убийците са осъдени на смърт.

Освен своите оригинални творби той е превел „Бахчисарайски фонтан”, „Полтава” и „Цигани” от Пушкин, „Демон” и „Беглец” от Лермонтов, „Тартюф” от Молиер и др. А негови произведения са преведени на повече от 30 езика. Както мнозина интелектуалци от онова време той е масон. Пенчо Славейков е написал биографичен очерк за него, поместен в том І на Алеко Константинов (1901), а д-р Кръстев включва в книгата си „Млади и стари” литературен портрет. Найчо Цанов, приятел и роднина на Алеко, разказва колко умеел да разсмива близките си.

Животът на Димитър Петков (1858-1907) не е бил никак лек. Той е роден в село край Тулча, не получава високо образование, но участва в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов (1875), сражава се като опълченец край Шипка по време на войната 1877-1878 г. и там загубва лявата си ръка. Така получава прякора Чолака. При Режима на пълномощията е осъден и лежи в затвора (1882-84), привърженик е на Народно-либералната партия на Стамболов от 1886 г. и след това става кмет на София (1888-93), като успява да модернизира столицата – прокарва нови улици, канализация и др. Според Иречек той „изгражда нов… почти модерен град”. Но покрай това е направил и пакост – разпоредил да бъдат разрушени няколко старинни църкви със стенописи. Освен кмет той е бил и председател на Народното събрание (1892-93).

След убийството на Стамболов започва да издава сатиричния в. „Свирка” и така получава още един псевдоним Свирчо. От 1901 г. той е председател на Народно-либералната партия, министър е в правителството на Рачо Петров (1903-1906), а след това от края на 1906 г. е министър-председател. По негово време е затворен Университетът след освиркване на княз Фердинанд. На 11.3.1907 г. привечер той се завръща от разходка в Борисовата градина със своя съмишленик д-р Никола Генадиев, министър на търговията и земеделието. На бул. „Цар Освободител” срещу № 29 ги пресреща млад мъж и го застрелва. Там сега има малък паметник. Охраната на министър-председателя е един стражар с пушка на рамо. Съдбата на неговите синове не е по-добра: Петко Д. Петков (1891-1924) на 33 г. е убит на софийска улица като ляв земеделец, депутат, а брат му Никола Д. Петков (1897-1947) на 54 г. е осъден в монтиран процес от комунистическата власт и е убит като десен земеделец.

Едва ли мнозина знаят, че големият революционер от ВМРО Борис Сарафов (1872-1907) е по-голям брат на известния артист Кръстьо Сарафов (от 1952 до 1962 г. Народният театър в София носи неговото име). Като ученик в българската гимназия в Солун се сближава с бъдещите водачи на ВМРО Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров. Завършва Военното училище в София (1890-93), работи като офицер в Белоградчик и в столицата, участва в чети из Македонския край, избиран е и за председател на върховния македонски комитет. При междуособните борби във ВМРО той заема различни позиции, понякога проявява авантюризъм, присъщ на бохем като него.

Често пътува из чужбина и събира пари за организацията. Красавец е и печели сърцата. Той финансира Симеон Радев с 5000 франка, за да издава своя вестник „Л,Ефор” (1900-1901, Женева), и с 15 000 франка в. „Льо Мувман Маседониен” (Париж, 1902-03). В Женева той дава 10 000 лв. на Йордан Попйорданов (Орце) за организиране на акцията, станала известна като Солунските атентати. Дейността на Сарафов у нас и в чужбина продължава активно, но във ВМРО настъпва разцепление. Сарафов и Гарванов настойчиво преговарят за обединение с Тодор Паница в края на 1907 г., докато една вечер, малко преди полунощ, той изненадващо ги застрелва, когато го изпращат в дома на Сарафов в София на ул. „Осогово” 36 след дълги преговори. Възложител на убийството е Яне Сандански, а проф. Любомир Милетич, Симеон Радев (посвещава му своята книга „Македония и българското възраждане в ХІХ век”, 1918, на френски) и Иван Вазов изразяват своята скръб. Много автори по-късно са писали за това шумно убийство. Между тях е и Димитър Талев. Тодор Паница е осъден на смърт от конгрес на ВМРО (1908), но присъдата е изпълнена чак в 1925 г., когато Менча Кърничева успява да го застреля в ложа в Бургтеатър във Виена, а след това става съпруга на Ванче Михайлов.

Сходна е и съдбата на Иван Гарванов (1869-1907), който на 39 г. е застрелян едновременно с Борис Сарафов. Той е роден в Стара Загора, но животът му е свързан изцяло с македонското движение. Може би значителна роля за тази му ориентация има обстоятелството, че е състудент в София с Даме Груев. Завършва физико-математическия факултет на Висшето училище (сега Софийски университет) и специализира физика във Виена. Работи като учител по физика в българската гимназия в Солун (1894-1903), но едновременно с това активно участва в борбата за освобождение на Македония. Член е на Българското тайно революционно братство. Често пътува до София, води преговори, сближава се с Борис Сарафов. След Солунските атентати е заточен на остров Родос (1903), но след година е амнистиран и се преселва в София. Работи като учител във ІІ мъжка гимназия и едновременно с това продължава да участва във ВМРО. След смъртта на Даме Груев (1906) настъпва разкол в организацията.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.