Най-интересното в случая с КТБ е, че в него няма нищо ново от юли (доклада на квесторите) и септември (този на одиторите) м.г. насам. Донякъде изненадваща бе може би само новината, че 1000 спестители предоговорили преференциални за нормални лихви, за да попаднат сред възмездените от фонда за гарантиране на депозитите. Но това можеше да се очаква, а може да е следствие и на действията по време на особения надзор.

Някои събития доказват отдавна известни обстоятелства. Идването на синдиците в ТВ7 например само показа какъв е типичният за КТБ маниер на работа: кръстосано кредитиране от един клиент на банката с непечеливш бизнес към друг и повторно, портретно финансиране на единия или другия, докато по пътя парите не се загубят или не отидат в някое политическо начинание.

Страстите тук се разпиляха по незначителни или глупави поводи. Единият от тях бе фактът, че синдиците (чрез съдиите-изпълнители) събират вземания от предприятие, което е телевизия: туй било посегателство срещу свободата на словото, подкрепено от замисъл да се придобие национален лиценз на безценица. Няма значение, че с месеци телевизията не отговаря на поканите да върне заемите, че кредитор вече са данъкоплатците и че обезпеченията са такива, каквито са записани в изпълнителния лист, а не каквито радетелите за свобода на словото мислят, че трябва да са. И те по първоначален замисъл са недостатъчни.

Оттук другият ропот, споделен включително от премиера на правителствено заседание: обезпеченията трябвало да се събират по списъчен ред, а не първо да се отнемат най-ценните (какъвто е основният сървър). Как по този начин ще бъдат върнати поне малка част от огромните (почти 300 млн. лева) за една телевизия заеми – също няма значение. Още по-безпредметни са филипиките срещу съдиите-изпълнители, които само привеждат в действие договорености с кредитора на база на съдебно решение. Впрочем никоя телевизия, дори продадена с лиценза и хората, не може да събере и върне 300 млн. лева. Защо тогава са отпуснати тези кредити?

За ориентация в случващото е полезно да знаем кое е наистина необикновеното, “необичайната практика” (според терминологията на одиторите на КТБ) в бизнес модела на цялата тази история.

Повечето проблеми в икономиката и другаде са следствие на лоши идеи и криворазбрана цивилизация. Така тези, които не спазват правилата, изкривяват средата и в най-безобидния случай са нелоялни конкуренти на онези, които играят по правилата. През април 2012 г. Цветан Василев поучаваше студентите и преподаватели от УНСС, че държавата следва да е предприемач, спасението е в затварянето на икономиката, бюджетните дефицити и посредничеството на българските банки. “Ние сами сме си виновни, каза той тогава, че безобразно и като разграден двор продадохме банковата си система и почти не останаха банки в България, които да защитават националния капитал. Слава Богу, останаха няколко, които държат фронта, и около тях в момента е надеждата да подпомогнат това, в което има потенциал.”

На основата на тези доста разпространени и политически споделени идеи (от “Атака”, БСП напълно, а понякога и от всички други партии) възниква “необикновеният бизнес” модел на банката, с който основният акционер се гордее и никога не го е крил. Този модел се свежда до следното.
- КТБ е нещо като инвестиционна банка, макар банките у нас да са търговски. Тя финансира, според хвалбите на главния акционер, дружества със специална инвестиционна цел – когато писахме съответния закон им викахме “спици”. “Спицата” е фирма, която разпределя цялата печалба като дивидент на акционерите и затова не формира такава; инвеститорите и акционерите плащат данъци според статута си, а спицата не плаща (защото няма печалба).

- Като “търговска”, за каквао е лицензът й, банка КТБ събира депозити от граждани и фирми, а като “инвестиционна” (БНБ не издава лицензи за инвестиционно банкиране) раздава кредити на създадени от нея самата “спици” – отвъд разрешените от закона, в пъти. Според класификацията на одиторите 111 клиенти на банката (с обща експозиция над 4, 3 млрд. лева) или нямат бизнес, достатъчен за обслужване на задълженията, или изобщо нямат стопанска дейност. 1, 4 млрд. кредити са предоговорени и/или рефинансирани многократно

- От юни 2004 г. до юни 2014 г. активите (в които се включват раздадените кредити) на КТБ нарастват 20, 4 пъти. Машината на нарастването е в привличането на депозити (пасиви) първоначално на държавни предприятия, а след това и на граждани (около 70% от депозитите при затваряне на банката). За да дойдат първите, собственикът на КТБ работи в тандем с малко на брой политици, които осигуряват съответните решения. Гражданите виждат, че това е “банката на властта” и е стабилна, и й предоставят спестяванията си, привлечени от 3-4-кратно по-високите от пазарните лихви.

- От привлечените средства се заделя ресурс за преференциални лихви на политически влиятелни личности и партийки. Затова и Цветан Василев вярва в цитираната по-горе роля на държавата и го нарича “успешен бизнес модел”.

Всъщност става дума за нещо като Политбюро. Неговата задача е да разширява “бизнеса”. Когато бюрото се разпадне – политиката има променлив характер (особено видим у нас през 2013-2014 г.), моделът увисва и скоро отива по дяволите.

Разширяването на инвестиционен договор не поради възвръщане на инвестицията, а с ново финансиране, се нарича “пирамида” – изплащане на лихви (което на хартия изглежда като редовно обслужван кредит от самата главница и предоговаряне на главница и срокове. Когато спряха държавните проекти (например “Южен поток”, “Белене” и пр.), “договорът” рухна.
Обикновена скука

За да работи този “модел”, собственикът на банката трябва да придобие обществен облик на гуру. Поради липса на такава обществена титла, има заместители като “банкер” или “мъж на година”, ктитор на църква и облик на светец.
Нормалното обаче е, че такива, според одиторите, “ненормални за банковата система бизнес практики” не могат да бъдат общи за всички банки: тогава или политическото бюро няма да има работа (не може с 10 млрд. сметки на държавни предприятия да финансираш 85 млрд. активи на всички банки), или системата ще фалира (както през 1996-1997 г.).

Близо до ума е, че КТБ не можеше да има съществени експозиции към другите банки и да ги зарази с токсични сделки: КТБ вярва в успеха на стратегията си и не е разумно да го споделя. Затова, въпреки ексхатологичните приказки за “криза като през 90-те”, “източване на системата” и “облажване на банките”, КТБ остана изолирано явление и е управлявана по-скоро като едноличен търговец, а не като корпорация.
През последните години делът на банките българска собственост в системата се увеличава с 10% (до 30% дял). Основна роля тук има и КТБ, в изпълнение на амбицията на своя “пастир”. Но по-важното е, че това е идеал на политици и висши чиновници. Той съвпада с възгледа на Банкера на годината.

Проблемът с този идеал е очевиден, но все още не съвсем осъзнат: банкерите са хора, местните могат да ходят на лов или пеят в караоке с политиците и регулатора, а шефовете на чуждестранните банки (управлявани като корпорации) няма да присъстват на рождени дни на президента, премиера или гуверньора на БНБ. Освен това чуждестранните банки са по-строго надзиравани, акционерите им имат интерес икономиката на България да расте по-бързо от тази в техните страни (както именно и се случва почти през всичките последни 15 години).

Спестителите в КТБ с малки и гарантирани депозити доказаха, че имат здрав разум и доверие в банковата система – почти 100% от средствата им бяха доверени на другите, на нормалните банки.

Онова, което следва, е скучна и рутинна работа по събиране на несъбираеми вземания (в случая с TВ7 малко по-зрелищна), придружена с бавно обществено осъзнаване, че безкрайното политическо тюхкане по повод КТБ няма никакъв смисъл.
КТБ е история. Системата е изчистена, със загуби, като при всеки фалит. Иначе казано, политиците трябва да престанат с опитите да “спасяват” банките. Ако продължават с обикновените, известни досега подобни опити, нищо добро не следва да се очаква.

* Авторът е доцент в СУ и председател на УС на Института за пазарна икономика.