Текстовете в поредицата “Видни българи, убити от българи” са подбрани и подготвени от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В тях авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. Последния път се спряхме на съдбата на Данаил Крапчев, Йордан Бадев и Иван Хаджийски. Предлагаме ви единадесетата част от поредицата.

Сходна със съдбата на Хаджийски е участта на писателя Матвей Вълев (1902-7.11.1944, на 42 г.). Той е роден в Ямбол, приятел е с Христо Смирненски, студент е в Берлин през 1922-1924 г., с леви идеи, сътрудник е на левия печат, използва псевдоним Матвей Босяка, после заминава за Бразилия при брат си (1930) и прекарва там няколко години. Сключва и брак, има син. Завръща се в София (1934) и се сближава с Елисавета Багряна, с която се познават още от Берлин (1923). Връзката им продължава 6 години. По внушение от Матвей Вълев Багряна става свидетелка на Вапцаров (1942), след като е прочела донесената й от Вълев сбирка „Моторни песни”. Той става сътрудник на сп. „Златорог” и печата там разкази, участва и във в. „Щурец” на Райко Алексиев, пише и за деца. Двамата с Багряна създават пиесата „Госпожата”, която е поставена в Народния театър (1938), но няма успех. Преди това Матвей Вълев е издал книгата с разкази „Прах след стадата” (1937), в която са залегнали негови впечатления от Бразилия. По време на Втората световна война Матвей Вълев написва романа „Ферма в Сертон”, но при бомбардировките ръкописът изчезва. Издаден е чак през 1988 г. от писателя Павел Спасов, който бил скрил текста от новите властници и от ДС, които се опитват да заличат името на Матвей Вълев от съвременната българска литература. А той е значителен и крайно интересен талант, който се проявява в много зони - пише пътеписи, разкази, фейлетони, издал е и повестта „На котва” (1938), книгите с разкази „Радост в живота” (1940), „Отсам и отвъд” (1940), „Някога и днес, очерки и репортажи из кооперативна България” (1942). И Матвей Вълев като Хаджийски се усеща застрашен след идването на комунистическата власт, затова отива като доброволец на фронта, но там загива при неясни обстоятелства. Обаче не в сражение.

Личност с много таланти е Райко Алексиев (Фра Дяволо, 1893-1944, на 51 г.) - художник, фейлетонист, пише и хумористични разкази. Роден е в Пазарджик, следвал е българска филология в София, но е слушал и лекции по рисуване в Художествената академия. Сътрудничил е на много издания, започва работа във в. „Зора” на Данаил Крапчев, там води страницата „Смях и закачки”, печата (1931) поредицата „Хумористична история на българите”, но решава да започне издаването на свой вестник и основава хумористичния седмичник „Щурец” (1932), като взема заеми от банки. В началото пише сам всички материали, рисува карикатурите. Вестникът веднага става много популярен, стига тираж от 50 000. Постепенно негови сътрудници стават големи автори - художнникът Илия Бешков, писателите Елин Пелин, Димитър Талев, Ангел Каралийчев и др. Сключва брак с художничката Весела Грънчарова (1939), кум е известният политик Никола Мушанов. Не прекратява издаването на вестника си дори когато е евакуиран в Чамкория (Боровец) след бомбардировките. Няколко пъти е бил избиран за председател на Съюза на художниците. Издал е няколко малки книжки със своя псевдоним Фра Дяволо: „Душеспасителна книжица” (1918), „Жалостиви случки”, хумористични разкази и фейлетони (1929), „Генчо Завалията, жалостиви случки и премеждия”, ч. І-ІІІ (1934), „Клюката”, хумористични разкази (1935). След идването на комунистическата власт през септември 1944 г. е арестуван, изтезаван, премазан от бой умира в болницата на Червения кръст (18.11.1944 г.). От апартамента му на бул. „Цар Освободител” 33 е ограбено цялото му имущество, картините, архивът. Посмъртно е осъден от Народния съд през март 1945 г. Единствен, който се осмелил да го защити, е Александър Жендов. Съпругата с тримата му синове е изселена в Дулово. По-късно и тя, и синовете емигрират. След 1990 г. по инициатива на Радой Ралин до входа на кооперацията на „Цар Освободител” 33 бе поставена паметна плоча. Радой Ралин е и съставител на книгата „Гуньо Гъсков” (1995) с творби на Райко Алексиев. Книги с творби от Райко Алексиев са издали Георги Александров през 1991 г., Спас Спасов през 1993 г., Васил Станилов и Йосиф Перец през 1998 г. Ивайла Александрова е издала документалния роман „Горещо червено” (2007) след разговори със съпругата на Райко Алексиев. Неговото име носи художествената галерия на ул. „Раковски” 125 в София.

Крум Ахчийски (неизв.-1944) - марксист, но е свързан с полицията, и то с шефа й Никола Гешев. Разстрелян след 9.9.1944 г. Неговата сестра Петрана е съпруга на Иван Хаджийски. Ахчийски се свързва с левите среди още като студент. Бил е нисък, неугледен, но много умен. Публикувал е в сп. „Философски преглед” (1940) студия „Психология на старата мома”.

Адвокатът от град Радомир Боян Мелнишки (1894-1944, на 50 г.) е бил деец на Националлибералната партия, народен представител (1931-1934), добряк, защищавал в съда комунисти безплатно, защото са бедни, успявал да отклони смъртната присъда, глезел децата с шоколади. На 27.9.1944 г. привечер е арестуван и същата нощ е разстрелян без съд и присъда. Същото се случва с повече от 20 000 българи през септември-октомври 1944 г., мнозина от тях са свещеници, учители. Имената им не се знаят, не е оставен никакъв документ за арест и разстрел.

Странна е съдбата на Тодор Кожухаров (1891-1945, на 53 г.) - от офицер той се превръща в журналист и писател. Завършва Военното училище (1912), участва във войните, след раняване е инвалид, записва се студент по право в София и завършва през 1921 г. След това се включва в политиката чрез Народния сговор, след убийството на Никола Милев става редактор на в. „Слово” (1926) и е на този пост до септември 1944 г. Избиран е за народен представител в ХХІ, ХХІІ, ХХІV и ХХV народно събрание. От 1935 г. е министър на съобщенията и министър на железниците, пощите и телеграфите. Издал е книгите „Военни разкази” и „Из записките на един офицер” (1921), Еднодневки, сборник разкази” (1926), „Под развети знамена, разкази” (1932). През 1940 г. са отпечатани 6 тома с негови произведения: „Знаменити съвременници”, „Военни разкази”, „Исторически сенки (Цезар, Цицерон, Бисмарк, Гарибалди, Суворов, Александър ІІ и др.)”, „Из Европа, пътеписи”, „Фейлетони”. Всички тия книги бяха недостъпни за читателлите, бяха поставени в спецфонда, дори фишовете със заглавията им са били извадени от каталозите и ги видях чак през 2000 г., когато подготвях книгата си „Българско слово за всекиго”. Тогава с изненада узнах, че той е бил и интересен писател, не само водещ журналист. След идването на комунистическата власт той е арестуван и осъден на смърт от измисления Народен съд, а присъдата е изпълнена още в двора на Съдебната палата от някакъв милиционер, защото Кожухаров изрекъл на висок глас нещо неугодно.

Въпреки че е син на цар Фердинанд, княз Кирил Преславски (1895-1945 на 49 г.) участва във войните (1912-18), а преди това е завършил Военното училище в София. След като цар Фердинанд се отказва от трона и напуска България (3.10.1918 г.), той заминава с него, следва агрономство в Прага и се завръща у нас през 1926 г. След това той води доста разпуснат живот - ухажва ученички, кани ги в луксозния си автомобил, пие, ходи на лов. След смъртта на брат му цар Борис ІІІ е избран за регент (9.9.1943 г.), а година след това е арестуван от комунистическата власт, изпратен за 3 месеца в Москва заедно с други арестанти, през януари 1945 г. е отново в Софийския централен затвор, осъден на смърт и разстрелян.