Улисани в „армагедона“ на съдебната реформа, реформаторите закъсняха да реагират срещу Мая Манолова и спешно се спряха на Константин Пенчев

Омбудсманът е периферна институция за властовите борби и „великодушието“ на ГЕРБ към БСП не е рисково, а би могло да е и полезно

В близките дни парламентът трябва да избере нов омбудсман - мандатът на настоящия Константин Пенчев скоро изтича. Изборът е важен дори само за това, че тази институция е твърде млада у нас - има я едва от 11 години и никак не е без значение как ще расте до пълнолетие.

Всъщност институцията е сравнително нова и в глобален мащаб. През 1809 г. парламентът на Щвеция назначава първия в света омбудсман. Призван е да наблюдава работата на съдилищата и другите институции на публичната власт, така че да гарантира защитата на гражданските права и спазването на законите от страна на администрацията и политиците. В основата на идеята за новата институция е нейната независимост - най-вече от изпълнителната власт, доколкото омбудсманът се избира от законодателния орган.

Цели 150 години след това само две държави установяват институцията на омбудсмана - Финландия през 1919 г. и Дания през 1955 г. Днес почти няма страна с демократична конституция, в която институцията да липсва. В България тя съществува от 2004 г.

Независимо от различните конституционни варианти в основата на разбирането за ролята на омбудсмана стоят няколко принципа, предподставки и очаквания.

На първо място, това следва да бъде независима институция - далеч от политически влияния и отвъд съдебната и изпълнителната власт.

На второ място, тя трябва да защитава интереса на “слабия”, на този, който няма властови ресурси във взаимоотношенията си с управлението.

На трето място, институцията на омбудсмана следва да запълни т. нар. демократичен дефицит и да работи за реализирането на правовата държава.

В лицето на омбудсмана гражданите получават не просто защитник на своите права срещу своеволията на държавната власт, но и платформа за поставяне на въпроси и реализиране на публични кампании. От тази гледна точка институцията на омбудсмана има много силна символна роля и може да се превърне в силно оръжие в ръцете на гражданите в общества с развита демократична политическа култура.

Омбудсманът функционира в условията на две паралелни социални ситуации - наличието на публична администрация, която е склонна към нерегламентирано поведение и нарушаване на базисни граждански права, и наличието на активно гражданско общество, което не само че знае правата си, но и желае да ги защитава с граждански средства. У нас първото условие изглежда идеално реализирано и в най-добрите традиции на конфликта граждани срещу администрация. От времената на Андрешко до днес взаимната непоносимост между служителите и клиентите на публичните услуги е отличителен белег на българската гражданска култура. В подобен контекст нуждата от омбудсман е повече от очевидна.

Второто условие обаче продължава да изглежда проблематично. Буди учудване фактът, че т.нар. граждански сектор не може да излъчи свой автентичен граждански кандидат. И Константин Пенчев, и в още по-голяма степен Мая Манолова са политически лица. И ако предположим, че биха могли да се отърсят от своята партийна идентичност, то независимостта им от политическите връзки, взаимоотношения и лоялности изглежда доста проблематична. Силата на гражданското общество е именно в неговата здравословна дистанция от политическото общество, която му помага да реализира свои автентични цели отвъд принудите на политическия процес. Омбудсманът би могъл да изиграе подобна роля само ако няма никакви съмнения в неговата политическа независимост.

Омбудсманът е институционализиран конституционен механизъм за влияние на гражданите върху властта. Механизъм, от който гражданските организации сякаш бягат, за да го дадат в ръцете на политиците. Дефицитът на гражданска политическа култура създава осезаем демократичен безпорядък, в който гражданите се правят на политици (искат оставки и “кадруват” от площадите), а политиците се правят на граждани (не вземат решения, а анализират и критикуват).

В подобна ситуации не е никак странно, че дебатите около избора на омбудсман в момента е позициониран почти изцяло в рамките на конюнктурната политическа игра. Издигането в последния момент на кандидатурата на Константин Пенчев от Реформаторския блок освен всичко друго е и част от търсенето на знаци за различност и еманципация на новата формация. РБ са в толкова деликатна ситуация, че се хващат стръвно за всеки опит за напомняне за своята политическа значимост и автентичност. Улисани в “армагедона” на съдебната реформа, реформаторите в последния момент се сетиха, че няма как да подкрепят кандидатурата на Мая Манолова, ако искат да продължат да се асоциират с модерния човек от градския център, за който Манолова е своеобразна “контра” на гражданското общество. И понеже нямаше време за реакция, се спряха на Пенчев.

В този смисъл не е много ясно дали РБ правят услуга на настоящия омбудсман или обратното. Пенчев реализира вече един мандат, в който до известна степен успя да наложи и популяризира институцията след първия омбудсман Гиньо Ганев. В същото време обаче омбудсманът в България все още изглежда като екзотичен придатък към неслучилата се демократична политическа система. Институцията се нуждае от по-голяма активност и по- висока популярност, за да успее да изпълни ефективно конституционните си функции.

За БСП избирането на Мая Манолова за омбудсман е шанс поне за малко да излезе от политическата мимикрия. В същото време омбудсманът е периферна за българския политически процес институция (не е решаваща във властовите борби) и “великодушието” на ГЕРБ към кандидатурата на опозицията не е рисково, а би могло да бъде и полезно. От една страна, то ще послужи в опитите на политическия ни елит да ни убеди в “нормализацията” и “диалогичността” на политическия живот у нас. От друга – ясно е, че тази подкрепа ще бъде обезпечена с насрещна политическа услуга – въпрос на време е да видим точно каква.

Два са вариантите за това как ще протече гласуването в НС. Първият е да случат сериозни и съдържателни дебати за ролята и бъдещето на институцията, на базата на който народните представители да направят своя информиран и мотивиран избор. С оглед на политическите нрави и персоналния състав на 43-тото НС обаче подобна хипотеза изглежда почти невероятна. По-вероятно е да надделеят политическите сметки, парламентарните пазарлъци и играта на позициониране.